3 март и нашата памет

                                                                                   Паметта на един народ е знак

                                                                                                               за неговата идентичност.

                                                                                                                             Милена Очипалска 

Нямам никакви претенции да съм историк, но това не ми пречи да не мога да приема какъвто и да е опит на когото и да било да се омаловажи значението на 3 март 1878, още по-малко заслугата и подвига на храбрите войни от Русия, Финландия, Румъния, даже Грузия и Сърбия, донесли с цената на невероятни изпитания и жертви, свободата на България. Ами чутовния подвиг на българските опълченци и местното българско население? И него ли трябва да забравим и обезценим?

Тук не става въпрос за трудове на признати наши и чужди историци, плод на многогодишни и професионално  задълбочени проучвания, пресяване и систематизиране на огромен обем литературни и други източници, чиито анализи, изводи и коментари се  отличават с висока степен на  безпристрастност. От такива трудове само можем да се учим, както и максимално да се доближим до  истината по интересуващи ни историческа теми.

Но за съжаление, особено напоследък, се нароиха автори с какви ли не титли пред имената си, които заляха масмедиите със съвсем нови тълкования относно петвековното ни робство, включително и ролята на Русия за нашето освобождение. На мен лично ми е  интересно как тези корифеи биха отговорили на следните въпроси:

Ако Русия не беше изпратила войските си срещу Османската империя и не я беше накарала да застане на колене, кога, как и срещу каква цена България щеше да се появи отново на световната карта като независима държава? Докога щяхме да чакаме безкомпромисна намеса от страна на западните велики сили и то толкова категорична, че Високата порта да бъде принудена да приеме нашата независимост? Кога, и главно в резултат на чия намеса и помощ Гърция, Сърбия, Черна гора, Румъния, Молдова, получиха автономия, а след това и независимост?

Всъщност Сърбия и Черна гора ги е очаквало, ако не  ново  изтриване от картата на  Европа, то поне изключително тежки последици, включително и отнемане на територии в резултат на необмислено започнатата на 18 юни 1876 г. от княз Милан Обренович и княз Никола Петрович Негош, въпреки предупрежденията на Русия, така наречената  Сръбско-черногорско-турска война. След категоричното поражение на сърбите при Джунис, завземането на Белград от турците вече е било въпрос на време. И коя от западните сили се е втурнала да помогне  на Сърбия и Черна гора? Никоя. Помогнала е единствено Русия, която на 19 октомври 1876  дава категоричен ултиматум на Високата порта да прекрати настъплението, което и става ден по-късно, а на 16 февруари 1877 г. между Сърбия и Османската империя е сключен мирен договор, който възстановява положението отпреди войната. Ами ако не е бил този ултиматум?

Не е никаква тайна, че основната причина, поради която  британският премиер лорд   Бенджамин Дизраели   приема да се свика  Цариградската конференция на посланиците на Великите сили акредитирани към Високата порта,  не са нито потопените в кръв въстания в Босна и Херцеговина от 1875 г., и Априлското въстание в България през 1876 г., нито Сръбско-черногорско -  турската война през 1886 г. Неговата главна цел е била  да се направи всичко възможно за да се предотврати избухването на нова война между Русия и Турция, която  би могла да доведе  до разпадането на Османската империя, оттам и попадането под руски контрол на стратегическите проливи Босфора и Дарданелите, а и на самия Цариград, нещо, което би осигурило на Русия безпрепятствен достъп не само до Егейско море, но  до Средиземноморието, а оттам и океаните.  Суецкия канал (1869 год) също вече е бил в експлоатация. Дори самият Дизраели пише през октомври 1876 година:     „ Ако русите вземат Цариград, Русия би могла във всяко време да отправи своите войски през Сирия към устието на Нил...  Нашата сила е в морето, а ключът ни за Индия е Цариград , а не Египет и Суецкия канал.”

Не е тайна и фактът, че по време на официалните разисквания на тази конференция, английският представител маркиз Солсбъри се отказва от предварителните си договорки с граф Игнатиев, постигнати срещу взаимни отстъпки, относно създаването  една нова България. Интересно защо споменатите по-горе  „историци“ не казват нито дума за една част от  коментара на маркиза в негов доклад до Лондон във връзка с откриването на конференцията: „Цариградската посланическа конференция бележи и най-връхната точка на стремежа на Русия чрез реформи да осигури добри условия за съществуване на славяните в пределите на Европейска Турция.“ А защо и Лондон не е имал същия стремеж?

Всеизвестно е, че предимно по инициатива и настояване от страна на руското правителство, макар и със закъснение, е създадена международна анкетна  комисия за обследване на место на извършените  след неуспеха на българското въстание от април 1876 г., поголовни престъпления и зверства от страна на турската армия и придружаващия я башибозук срещу цивилното българско население, нещо, което всъщност си е било чист геноцид.  Активна роля в тази комисия  играят американският дипломат в Цариград - Юджийн Скайлър и княз Алексей Церетелев, който ръководи руските консулства в Одрин и Пловдив. Точно Скайлър е поканил своя приятел, американския журналист Джануарис Макгахан да участва в разследването. Двамата с княз Церетелев го придружават при посещенията му в Перущица, Батак, Панагюрище, Клисура и Пловдив и на место са се запознали с чудовищните жестокости на турците при кървавото потушаване на Априлското въстание.

Публикациите на  Дж. Макгахан, допринасят за разгръщане на масово движение в Англия за солидарност с българите. То е насочено и срещу консервативното правителство на лорд Бенджамин Дизраели (единствения английски министър председател с еврейски произход) - най-изявеният и непримирим защитник на целостта на Османската империя. В това отношение наглостта му стига дотам, че подкрепен и от самата  кралица Виктория, той заявява, че: при подобна ситуация в Ирландия или Шотландия би постъпил по същия начин.

Самият Юджийн Скайлър също е изпратил подробен доклад за турските зверства в България след Априлското въстание. Ето само един малък цитат от него:

„Междувременно след като взели, каквито пари и ценности могли от селяните, башибозуците събрали най-хубавите момичета и ги завели на един хълм вън от селото(Батак), където били запазени за задоволяване страстите на главорезите.

Започнало безогледно клане. Жени и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавени. Много малко успели да преминат през охраняващите кордони, а болшинството от жителите би убити в условия на чудовищно варварство. Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Училището било изгорено с двеста жени и деца в него. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях. Останалата част от селяните потърсили убежище в църквата и черковния двор, но башибозуците се прекачили през високата ограда и всички селяни от черковния двор са били убити. За да бъдат запалени дървените части вътре в черквата, били използвани газ, слама и факли, а ятаганите и пушките свършили останалото. Младите момичета, които преди това били изкарани вън от селото били многократно изнасилени и след това обезглавени.

Аз посетих Батак на 1-ви август. Влизайки в селото, минах покрай една дупка на хълма, в която преброих повече от 100 черепа, които явно са били отрязани. От малкия им размер и кичурите коса, прилепваща все още към тях, заключих, че без съмнение те бяха на жени. Кучетата, които бяха много на брой и гризяха костите, избягаха при моето идване. По нататък полето беше пълно с черепи и скелети.

Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците(градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски), които се намирали покрай реката, до една бяха изгорени, а от осемте хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца, а костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. Разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше и мястото, където селският първенец Трендафил е бил нанизан на копие и опечен, а след това заровен. Видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше и училището, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизгнили тела, които запълваха заградения двор и образувах куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад.

След посещението ми по заповед на мютесарифа, каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Самият Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия."

Е, и какво са направили западните „велики“ сили. Нищо. В техните държави действително е имало остри протести, но не  официални от страна на правителствата им, а от тяхната общественост, оглавявани предимно от известни учени, писатели, художници, журналисти...Само канцлерът Ото фон Бисмарк заявява в Райхстага, че за империи, които убиват, няма място в Европа, но въпреки това, вече обединената и силна Германия, също не предприема по-сериозни официални стъпки в защита на България.

 И още нещо. За тази си дързост Скайлър е обвинен в пристрастност към българите, а на 29 май 1878 година проведеното от  Държавния департамент разследване стига до заключението, че... “неговите чувства и симпатии са силно антитурски”, с което “той значително е допринесъл за охлаждането на симпатиите на британците  към борещата се с Русия Турция”. А накрая по искане на Англия и Турция  той е отзован от Цариград. И това ли е измислица? И то ли е направено от загриженост за поробена България???

Основните автори на така наречения „Руски проект” за реформи в европейска Турция са руският княз Алексей Церетелев и американският консул в Цариград Юджийн Скайлър. Според този проект  България получава административна автономия в  граници , които в общи линии обхващат областите съвпадащи с териториалния обхват на Българската екзархия съгласно султанския ферман от 1870 година, с обща площ над 200000 кв. км.

Но този проект е провален. И от кого? От западноевропейските Велики сили, на първо място Англия. Вярно ли? Вярно е, защото точно поради натиска на Англия, представителите на западните велики сили в Цариградската конференция възразяват срещу руския проект. Особено активни са британските представители Елиът и маркиз Солсбъри и австро-унгарският външен министър граф Андраши. А защо? И това ли не е известно?

Накрая в окончателния проект, който е следвало просто формално да се одобри от конференцията, британците налагат своето предложение България да се раздели вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново и Западна – с център София. Според този проект българските области са отдръпнати от Егейско море и извън тях остават Воденско , Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия, както и по-голямата част от Родопите.

Това за пореден път потвърждава, че основната цел на западните велики сили, най-вече на Англия, съвсем не е  освобождаването на България, а да не се допусне Русия да усили прекалено своите позиции на Балканския полуостров. Чрез изключването на Източната област фактически се е целяло да се създаде буферна зона, която да затрудни пътя на Русия към Цариград и Проливите.

На 21.12.1876 год. съгласуваният вече проект за двете осакатени автономни области е връчен на Високата порта, а на 23.12.1876 год. Цариградската конференция е открита официално. И тогава се случва нещо, което е трудно смилаемо. Представителят на Османската империя – външният министър Сафет паша, обявява конференцията за излишна, тъй като „Негово величество султанът е ощастливил империята с конституция, която осигурява нужните реформи“. Веднага след прочитането на изложението на Сафет паша, следват сто топовни гърмежи оповестяващи прокламирането на конституцията. Разбира се, само на думи – няколко месеца след провала на конференцията тази конституция , заедно със създателите й, начело с главния инициатор Мидхат паша, е елиминирана от политическия живот на Османската империя.

И вместо още при откриването на конференцията да притиснат Турция да приеме собственият им проект, след провала на конференцията същите тези „Велики” западни сили, подвиват опашки и се ограничават само с отзоваването на своите посланици от Цариград „в знак на протест”. Конференцията е провалена.

Защо Англия не е реагирала по-остро и категорично срещу отказа на Турция да приеме  съгласуваният вече  от Цариградската конференция проект (всъщност предложен от самата Англия), също е известно. Този отказ  е внушен на Висшата порта след задкулисните ходове на английската дипломация в лицето на Х. Елиът. За този обрат допринася и германският посланик, който също действа зад гърба на останалите участници, но независимо от британския си колега, защото те се ръководят от противоположни интереси. Докато правителството на Дизраели полага усилия да съхрани статуквото на Балканите, Бисмарк се стреми да тласне Русия към военна намеса, което неминуемо ще се отрази на икономиката й, а оттам и на  боеспособността на нейните въоръжени сили. Друго обяснение за арогантната постъпка на Високата Порта просто няма, не може и да има. 

Освен това с тайни преговори, дипломатически интриги, обещания и т.н. същата тази Англия успява да получи директното или мълчаливо съгласие на останалите западноевропейски участници в конференцията да се запази съществуващото статукво, сигурна, че при това положение  Русия едва ли ще посмее да обяви война на Турция.

В резултат на активната руска дипломатическа инициатива, през март 1877 г. в Лондон е свикана нова конференция на Великите сили. На 19 (31) март 1877 г. представителите на Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия подписват така наречения „Лондонски протокол”, в който се настоява Турция да въведе реформите, предписани й от Цариградската конференция. И какъв е резултатът? Никакъв. Високата порта отново и пак безцеремонно отказва да изпълни тези реформи, потвърдени  и с Лондонския протокол. С това   фактически се слага край на мирните опити  за решаването на Източната криза.

Вместо разумния миролюбив отговор, който очакват в Петербург и в повечето европейски столици, султанът нарежда да се повикат под знамената 120 хиляди души от запаса, да се прехвърли цялата турска ескадра от Мраморно море при Босфора и да се осигурят допълнителни средства за армията. И това не е станало без тайното съгласие на Англия.

От своя страна Русия също провежда частична мобилизация.

Поредната руско-турска война избухва. Избухва, но без никаква реална подкрепа за българите от страна на западните „велики сили“. Нещо повече – дори  част от изпратените кореспонденти, вместо да отразяват правдиво военните събития, се занимават със шпионаж в полза на Турция.

Една любопитна подробност, която навярно „неволно“, се забравя. Обикновено когато се описва първото освобождаване на Стара Загора се пише: „Срещу тях обаче от Дедеагач се придвижва армията на Сюлейман наша /около 40 000/, която има за задача да отблъсне Предния отряд на руснаците, (в който са били включени и българските опълченци) и да навлезе в Северна България.“

Излиза че, тази армия, дотогава безгрижно се е къпала в Бяло море и се е препичала на слънце по бреговете на Дедеагач (днешния Александрополис), които всъщност е нямало от кого да се отбраняват.  Да, но не е така. Корпусът командван от Сюлейман паша никога не е бил стациониран  в Дедеагач, а пристига спешно  от… от Албания по море. И как? Ами с кораби предоставени, не от някой друг, а от самата Англия.  След това по железница до Търново  сеймен(Симеоновград).  До какво ли  не води частичната, а понякога и   поголовната загуба на памет. А може би и Дизраели не е бил информиран  за това, или пък си е мислил, че корпусът просто е  тръгнал на екскурзия?

А какви са чудовищните зверства на армията на Сюлейман (френски евреин)  и придружаващия го башибозук в района на Стара и Нова Загора? И чия е главната заслуга за това? И колко са жертвите и опожарените къщи в целия регион?

Не искам да навлизам в потресаващи със своята жестокост и масовост изстъпления, но те  няма как да се скрият или премълчат, освен от споменатите по-горе „историци“, за които  може би много по-важно и страшно е една заклана от изгладнелите руски войници кокошка, отколкото десетките хиляди убити цивилни и опожарени градове и села.

А някои историци нарекоха генерал Столетов клоун. Че генерала е имал слабост да се самоизтъква и се е стремял към слава и и почести  е известно, но също така е известно, че точно този „клоун“ ръководи защитата на Шипченския проход при съотношение на силите 1:6 в полза на Сюлейман паша и че точно умелото му ръководство и героизма на шепата опълченци и руски войници бранещи прохода обръщат хода на войната.

Следва логичният въпрос: защо мирните средства преди започването на войната не са  довели до никакъв резултат? Отговорът е еднозначен:  защото Великите сили не са изпратили категоричен ултиматум на Турция. А защо не са го направили? Във всеки случай не защото са се страхували от нея, а защото не са искали да се промени съществуващото статукво на Балканите.  Кой е този „велик” историк, който може да ни убеди, че тогавашната, вече разпадаща се Отоманска империя, не би се съобразила с подобен ултиматум? Безспорно е, че тя е била напълно наясно, че при една война с тях, от нейното величие и по-голямата част от териториите й, ще остане само исторически спомен.

Западните велики сили се намесват едва когато става ясно, че Турция не е в състояние да защити не само другите им интереси в региона, но дори собствената си столица и стратегическите за тях проливи. Английската марина, която дотогава не изстрелва и един снаряд срещу Турция, на пълен ход се отправя към Мраморно море, но не за да окаже помощ на Русия във войната й срещу нашия поробител, а за да предотврати падането на Цариград и попадането на проливите под руско влияние.

Когато превземането на Цариград вече е въпрос на дни, самата Русия е подложена на чудовищен натиск от европейските  Велики сили да прекрати военните действия и да сключи примирие, довело до подписването на предварителния Сан Стефанския договор. Но това не ги удовлетворява и независимо, че Турция вече го е приела и подписала, те „не могат“ да го приемат, защото „съгласно предни уговорки“, той не е съгласуван с тях преди подписването му.

Изплашени от руското влияние на Балканите, те проявяват учудваща активност и експедитивност. За да докажат, че колкото и да са големи успехите на Русия постигнати със силата на оръжието във войната й с Турция, тя няма да може да ги защити на дипломатическия фронт срещу  западно европейските сили, обединени от  омразата си към Русия, всъщност срещу славянството като цяло. Само след три месеца е свикан така нареченият  „Берлински конгрес” (13юни – 13 юли 1878), на който точно тези „Велики” и… незнам как да ги нарека западни сили, вземат едни от най-жестоките  решения, с които  освен че се обезсилва  Сан Стефанския договор, но и на бърза ръка, като истински хищници, разпарчосват не само приетата вече  от Турция, съгласно този договор, територия на България, но и тази предложена от самите тях  и приета на Цариградската конференция и потвърдена по време на на Лондонската конференция.

Берлинския конгрес се превръща в най-голямата и най-безочлива разпродажба на века и то за сметка на България.

За причините довели до свикването на Берлинския конгрес, интересите на държавите участвали в него, дискусии, решения и последици, са изписани хиляди страници, но в зависимост от авторите им, в тях изобилстват различни противоречия, пристрастност и умишлено изкривяване на тогавашната действителност, да не говорим за множеството двустранни, многостранни, официални и задкулисни преговори, договори и споразумения преди, по и след войната, дори и дни преди конгреса. Затова тук ще спомена и то конспективно само няколко сегмента.

Основният извод е, че независимо от факта, че този Конгрес е свикан във връзка със Сан Стефанския договор, западните велики сили нито търсят, нито имат намерение и желание да намерят трайно решение, отговарящо на вече реално съществуващата действителност, на граници определени на база на етническия принцип и елементарни морални изисквания за справедливост. Единственото, което всъщност ги интересува, това е използването му за постигане на собствените им интереси, цели и амбиции както в момента, така и в бъдеще. Задкулисните разговори и договаряния не престават нито за миг.

 Дизраели идва в Берлин с изключително войнствено настроение и самочувствие. Още на първото заседание, когато той скача нервно от мястото си и държи емоционална реч, Бисмарк възкликва, и то достатъчно високо, за да бъде чут от всички: "Този стар евреин държи положението! ", но  въпреки това Дизраели не престава  със своята арогантност:

„Ако не бъдат изпълнени исканията на Великобритания, делегацията ни ще отпътува незабавно! "

А исканията им са повече от безочливи. Само един пример: българските граници да минават по билото на Стара планина, а Софийския санджак и град Варна с принадлежащата му територия да останат извън пределите на Княжество България.  И независимо от наглостта, навярно са щели да бъдат приети, ако Бисмарк не е подкрепил твърдо руската страна за София. Що се отнася до Варна, на 27 юни късно вечерта, Бисмарк, облечен във военна униформа и с каска на главата отива в резиденцията на турската делегация и директно заявява: „Варненската крепост трябва незабавно да се предаде на Русия и то в най-кратък срок. Варна е безвъзвратно загубена за Турция и ако турските делегати продължават да упорстват, те самите ще навредят още повече на  своята кауза“. След този, макар и груб ултиматум, турската делегация се отказва от искането си за Варна.

Бисмарк, който не е прикривал антитурските си чувства, даже и по време на конгреса заявява на ръководителя на турската делегация с характерната за него  безцеремонност:

„Ако вие си въобразявате, че конгресът се е събрал заради Турция, дълбоко се заблуждавате. Сан Стефанския договор би останал така, както бе изработен, ако не засягаше някои въпроси, които интересуват Европа.“, а няколко години по-късно пише на държавния си секретар: „Когато решихме да свикаме конгреса през 1878 година, ние съвсем нямахме предвид интересите на България, а се ръководехме от нашите интереси.. А, както е известно, тогава те налагаха да се съобразим с желанията на Русия… За Германия няма абсолютно никакво значение дали България ще е малка или голяма. Дори в границите от Сан Стефано, пак не би представлявала някакво неудолство за нас.“

Но да се върнем към конгреса и Дизраели.

В писмо до барон Ротшилд и  приятелката му лейди Честърфилд, същия Дизраели пише: "Ние спечелихме тук, или казано съвсем точно, просто откраднахме от Русия една велика победа, която трудно могат да оценят в Англия! ..." Има ли нужда от коментар?

А какви са чувствата на самата  английска кралица Виктория към Русия личи от:

„"Ох, ако да беше Кралицата мъж, щеше да отиде и да даде такъв бой на тия руси, на думите на които никой не вярва! Никога не трябва да бъдем приятели с тях, догдето не си свършим работата!..."

Кралица Виктория“

(Из писмо до лорд Биконсфилд-Дизраели, 10 януари 1878 г.)

Мисля, че горния цитат  също няма нужда от коментар. Все пак се чудя, пък кой и кога е вярвал на „тия англичани“ и защо?  Жалко че Кралица Виктория не е била безсмъртна, защото ако беше, може би най-после в кралската й глава щеше да просветне,  че ако по време на Втората световна война не бяха същите „тия руси“, Англия щеше да стане проста провинция на Хитлерова Германия.

С разпокъсването на България на Берлинския конгрес, западните Велики сили постигат и друга своя главна цел:  лишават Княжество България от излаз на Бяло море.

Разбира се, когато се говори за „Берлинския конгрес, не бива да се подминава с лека ръка голямата грешка на Русия с изпращането като главен преговарящ от руска страна на престарелия вече княз Горчаков, вместо "бащата" на Сан Стефанския мирен договор граф Игнатиев, който, видите ли, е изолиран, за да се "избегнели евентуално остри спорове и конфликти"(?!). Така даже и това, което реално би могло да постигне е пропуснато. Стига се дотам, че втория по ранг в руската делегация Шувалов, праща спешна телеграма до императора с молба да се изпрати друг човек на мястото на немощния, болнав и недостатъчно активен Горчаков, но това не е направено, въпреки че на всички е била известна ненавистта, които изпитват един към друг Бисмарк и Горчаков. Не може да се отрече, че Бисмарк би подкрепил още по-активно Русия, а оттам и българските интереси, ако Горчаков не е бил изпратен в Берлин. Дори се стига до унизителен момент, когато Горчаков моли със сълзи на очи Бисмарк и Дизраели, поне да се запази името България, вместо Източна  Румелия - нов повод за Дизраели да му се присмее.

Не бива дори и да се помисли, че световната общественост е наблюдавала с безразличие този жалък, но жесток панаир. Всички издания, включително и такива, които са били с  проправителствена ориентация и то в държавите на главните „касапи“ -  Англия, Австро-Унгария и Франция, не крият изненадата си от решенията на Берлинския конгрес и реагират веднага: "Учудващо е  как същите тези европейски държави днес имат съвест да си затворят очите пред собственото им решение на Цариградската конференция само преди година и половина, осъществено със Сан Стефанския мирен договор от 3 март 1878 г.?!"

Не бива да упрекваме и Българската общественост, която посреща с възмущение решенията на Берлинския конгрес. На страниците на единствения по това време български вестник "Българин", пише: "Наместо европейско безпристрастно и справедливо съдилище, Берлинският конгрес излезе немилостива и пълна със злоба "европейска касапница", гдето английската секира стои окървавена и забита в посинялото още от турския бич българско тяло..." (в. "Българин", бр.68, 2/14 юли 1878 г.)., а в по-следващия брой: „"Берлинският трактат ни е вече известен и подлостта на Европа заедно! Неправдата възтържествува, бялото е днес черно и черното - бяло, а човешката съвест потъпкана и унижена мълчи и не смее да се извиси... О, светът вече не е свят, денят е станал нощ, а слънцето тъмнина..."

Има и множество доблестни прояви на известни представители на западните сили, чиято заслуга не може, а и в никакъв случай не бива нито да се омаловажава нито да се забравя,  за разлика от официалната политика, водена от западно-европейските Велики сили, целяща единствено да защити собствените им интереси, но не и осигуряването на независимостта на поробените от Турция източно-европейски народи.

И ако някой умишлено и целенасочено, още тогава, е  създал “възел от проблеми”, който превърна Балканите в “буре с барут” с непрекъснато тлеещ фитил за много дълъг период от време, то не е някаква извънземна цивилизация. Известната “балканизация” не се дължи на специфичен манталитет или характерни черти на балканските народи и държави, или поне не само на тях, а  по-скоро е пряк резултат от произволните действия и манипулации на същите тези  Велики сили.

Пиша тези неща, не защото са нещо ново – това би трябвало да го знае всеки, макар и посредствен историк, както и всеки любознателен патриот. Но  въпреки че са добре известни и ясни, се правят неистови и нагли опити да се изопачи истината и едва ли не трябва да благодарим на тези, които по време на Берлинския конгрес най-безцеремонно отрязаха крупни райони от плътта на България, намалявайки с пъти нейната територия, включително и излазът ѝ на Бяло море.

В същото време точно „тези” и т.н. сили, не забравят да се облагодетелстват от победата на руското оръжие. На  Австро-Унгария се предоставя правото да окупира в продължение на 30 години Босна и Херцеговина, да държи свои войски в оставащите под османска власт части на Санджак и да контролира черногорското крайбрежие на Адриатическо море, а Великобритания узаконява своето право да окупира османския остров Кипър, на който се сеща да даде независимост чак през 1960 година. Може би те са истинските освободители?  Може би защото винаги и с всички сили са защитавали интересите на поробените от векове славяни? Затова ли?

Е, тук вече ще скочат „всезнаещите, безпристрастни историци“ и веднага ще репликират:

„Ами Русия? Тя не получи ли Бесарабия?“

Да, получила я, но вие знаете много добре, че Бесарабия е била отнета от територията на Руската империя съгласно Парижкия мирен договор от 1856 год. Съвсем иначе стои въпроса с предаването на Северна Добруджа на Румъния – един изключително болезнен за българите въпрос, който си остана тлеещ проблем между България и Румъния. Вярно е, че ако Русия се е била отказала от Бесарабия и и я била отстъпила на Румъния, положението щеше да бъде съвсем различно. Така е, но някой от западните „касапи“ да се е застъпил поне веднъж за нас, включително и за Добруджа? Не е. Само Бисмарк, който уточнявайки тактиката на германската дипломация я формулира по следния начин: „На конгреса ние ще гласуваме с Русия по българския въпрос, с Австро-Унгария за Босна и Херцеговина, а с Англия за остров Кипър.

Много ми се иска да кажа няколко думи  на тези “честни до дъното на… Нищото, „историци“: „ Добре, нека сега да обърнем другата страница. Направихте ли го? Е, защо мълчите? Да не би да имате старческа деменция, та сте забравили, че България след време загуби и Южна Добруджа и границата ни с Румъния вече не беше Силистра – Дуранкулак, а Тутракан – Балчик. И защо? И Кой беше виновен за това? Ами къде остана „Линията Мидия – Енос“, по-голямата част от Македония, защо не се е приел гарантирания ни излаз на Бяло море, а заради лакомията и комплексите  на хора, в чиито жили никога не е имало и капка българска кръв, независимо от чутовните подвизи на армията ни, е загубено всичко, което сме могли, а и е трябвало да получим. Да не говорим за „смазващите условия на „Ньойския договор“, след подписването на който Александър Стамболийски  счупва писалката си, за …, но това са други тежки и също много болезнени теми.

Според споменатите вече историци, Русия преследвала единствено и само своите имперски интереси. Разбира се, че руската цел по време Руско-турската война през 1877-1878 година не се е изчерпвала единствено с освобождаването на България, но това значи ли, че останалите Велики сили не са преследвали пък своите интереси? Значи ли, че и те, заедно със стремежа си да осъществят целите си, са направили възможното да помогнат на българите да се освободят от османското юго?  За техните интереси и свършеното от тях обикновено се мълчи. Но виждате ли, България щяла да стане „Задунайска губерния” на Руската империя.

Кой и как би отрекъл решителния принос на Русия  в извоюването на националната независимост на всички православни балкански държави - Влашко, Сърбия, Черна гора, Гърция, България. Да е присъединила някоя от тях към своята територия? Да, но единствената причина, че  не го е направила била, че останалите велики сили нямало да позволят. Значи за едни може, за други не. Но всъщност точно това им пояснение отрича и самото им твърдение. Ами като нямало да позволят, а и самата Русия освен че е била наясно, но е била и длъжна, по-скоро принудена, да се съобразява с това, тогава как ще се появи тази „Задунайска руска губерния”?  

Поне за мен е безспорно, че просто е невъзможно подобни мастити автори да имат толкова примитивно и нелогично мислене. Тогава? Тогава значи има някакви други причини и „стимули“, които ясно прозират в техните писания...

Всъщност каква е истината? Тя е, че Русия не е имала интерес да колонизира Балканите. Основната цел на Русия е била много по-голяма и тя е била завземането на  Цариград и Проливите. Това всъщност е заветната цел на многовековната руска експанзия на юг още от времето на цар Иван IV Грозни. Една безспорно стратегическа цел - свободен и гарантиран излаз на Средиземно море, но и заедно с това духовна и културна цел – освобождаването както на православната свръхстолица и православните народи от турско юго, така и окончателното изтласкване на турците от Европа.

С оглед осъществяването на тази цел, за Русия би било несравнимо по-изгодно  освободената с помощта на руското оръжие и следователно русофилска България, да бъде една самостоятелна държава с буферни функции спрямо австро-унгарските домогвания към Солун, а донякъде и  гръцките към Константинопол.

Всъщност идеалният вариант за Русия е бил именно създаването на  самостоятелни проруски настроени православни държави на Балканите, вместо да ги превръща в руски губернии, с което неминуемо е щяла да си създаде големи проблеми освен с останалите европейски сили, но и със самите „нови губернии”. Всеки средно интелигентен човек лесно би го разбрал, но въпросните „историци“ не могат .

Всъщност Сан Стефанска България е била предпоследният етап от реалното осъществяване на този план. Последният етап на вечния руско-турски конфликт за Цариград и проливите е в рамките на Първата световна война, когато Русия е на страната на победителите от Антантата. Уговорката между руския император и английския крал е била след войната Цариград да мине в руски ръце, но Октомврийската революция обърква тази четиривековна руска стратегия. Така турците не само си запазват Цариград, но и сегашната част от Европа.

Основните въпроси за нас самите в случая са, по-точно трябва да бъдат:  Какво сме загубили и с какво сме ощетени от тези „имперски руски интереси“?  Може би освобождаването ни от турско робство трябва да се приема като загуба? Освен това, като се говори за руските амбиции, защо не се обясни какви пък са били интересите и амбициите на западните велики сили? И какво точно сме спечелили ние като българи от тях?

И още един въпрос: Защо тези въпроси не се слагат в блюдата на  една и съща безпристрастна теглилка?  

Като толкова са се страхували от засилващото се руско влияние на Балканския полуостров, като са били категорично против България да стана руска губерния, като толкова са били демократични и са държали на човешките права и т.н. и т.н., тогава защо същите тези западни велики сили не са направили решителната крачка за нашето освобождение? Ако го бяха направили, тогава Нова България щеше да остане в сферата на тяхното, а не на руското влияние и „имперските интереси“ на Русия спрямо България”, до голяма степен и към Цариград и Проливите, щяха да останат само в историческите анали. Да, но не са го направили. Защо? Във всеки случай не понеже не са били в състояние да го сторят, а защото, явно, не са искали. Така ли е? Така е. Тогава?  Тогава прозират съвсем нелицеприятни истини  и една от тях е: Правителствата им, обсебени от омразата си към Русия, прехвърлят тази омраза и към всички други славяни. Потресяващо грозно, но…

Едва когато вековният ни поробител е бил  натикан в ъгъла и на картата на Европа е щяла да се появи една голяма и силна, създадена на етническа основа, самостоятелна държава България, те вкупом раздрънкват оръжията си и бързат да я осакатят още преди да се роди. Всъщност това е зазидано в  непрекъснатият им натиск още преди избухването на войната целящ елиминирането на всяка възможност на Бълканите да се появи голяма и силна православна държава.

Като чета и слушам непрекъснатите опити за чудовищното пренаписване на близката ни история, просто… Върхът на цинизма е твърдението на някои от тези „изтъкнати историци”, че в България не е имало турско робство, а само „османско присъствие”, по време на което българите са си живеели добре, че трети март трябва завинаги да се изтрие като празник, камо ли да бъде национален  и т.н. Ами ако не е бил 3 март 1878, как щеше да има 18 септември 1885 -  една също свята за всеки българин дата, но тя в никакъв случай не омаловажава 3 март 1878.

Според споменатите корифеи, Русия е била само един жесток окупатор - експлоататор, едва ли не по-жесток от „присъстващата” преди това Турция. Остава да започнат да ни убеждават, че колониалните държави като Англия, Франция, Испания, Португалия и др. са били хрисими мисионери в завоюваните от тях колонии, в сравнение с руснаците в България..

 Остава и да се твърди, че и създаването на новата българска държавност със всичките й административно-управленчески структури и всичко свързано с тях като изготвяне на съответните нормативни и помощни документи, окомплектоването им с обзавеждане и техника, набиране и подготовка на съответните кадри измежду българите и т.н., създаването на Българската народна банка, пощата, милицията и  тяхното управление е  извършено със щедрата помощ от страна на  западните правителства и техни специалисти, а може и ние съвсем самостоятелно да сме го направили.

А изграждането на българската армия със всичко свързано с нея като въвеждане на военна повинност, обучение на войници и команден състав, окомплектоване с оръжие и муниции, материално техническо снабдяване, казарми и условия за  живот  на личния състав и т.н. Една армия, без която само след години новата ни държава отново можеше да изчезне от картата на Европа.  А кога и от кого е  отрито първото военно училище? Ами кой всъщност плати за сметка на репарациите, които трябваше да получи от Турция, задължението ни свързано със железниците на българска територия.

Що се отнася до безочливо подхвърленото предложение да се вдигне паметник на Сюлейман паша, безспорния извършител на най-големия геноцид срещу българите,  направо… Просто се чудя как някой не се е сетил да предложи „Докторски паметник” да бъде взривен.

А може би точно Русия е виновна и за двете последвали катастрофи и унизителния Ньойски договор?

Тук не става въпрос за никаква защита на Русия, а за това, че историята има две страници и когато се правят изказвания, анализи и изводи, ако не се вземе предвид и другата страница, се създават уродливи продукти.

Ако Паисий сега беше жив, навярно щеше да възкликне огорчен до дъното на душата си: „Бедни ми народе, защо не се запиташ най-после чии интереси защитават тези „вещи“ специалисти?“. Във всеки случаи не тези на България. Всъщност ние вече успяхме най-безсрамно да  се подиграем дори и с неговата памет, като върнахме оригинала на „История славянобългарская”, в Гърция - там, където въобще не й е мястото. Едно предателство  спрямо националната ни гордост равно на самозаплюване.

Кога най-после ще се престрашим да зададем онези основни въпроси, които отдавна чакат, но все не  получават отговорите си, защото… и т.н. и т.н. А тези въпроси не са много: „Кои всъщност сме ние? Накъде сме тръгнали и къде искаме да пристигнем? Не виждаме ли, че компасът ни отдавна е повреден?“

Христо Запрянов