Бяха женени от 13 години Ан и Рос. Постепенно нещо стана с тях, с любовта им - някак изведнъж се отчуждиха. Рядко си говореха, често спореха и дори се караха. Когато го нямаше не чувстваше отсъствието му, както не бе чувствала и неговото присъствие - за нея то бе станало незабелязано и без значение. Всъщност нямаше и какво ново да си кажат - същата работа, същия път от къщи до работата или до магазина, същата скука. Връзката си поддържаха някак си по задължение без вълнение, без нетърпение, без чувство или изненади. „Добре съм. Обичам те. Целувки" Думи, които използваше всеки път, вече лишени от смисъл. Но когато казваше, детекторът на лъжата светваше с червената си убийствена светлина и тя се чувстваше ужасно. Всеки път. И колкото повече повтаряше лъжата, тя не ставаше истина, а Ан се убеждаваше, че не може повече да лъже, че не може да живее с тази лъжа. Трябваше и време за да реши какво да прави. Това отлагане я успокои, внесе някакво равновесие в живота й, и тя продължи да живее, н ...