М    И    Т    К    О                   Докторът завъртя подписа си, изрече едно "дааа", внимателно откъсна първия екземпляр, удари печата и остави листа на масата. "Медицинското е готово, остава само да го представите на комисията" - каза той,  закопча чантата си, стана и се упъти към москвича си. С треперещата си ръка Митко взе медицинското. Накрая прочете: "Умствено недоразвит, в интелектуално отношение - на равнището на 5-6 годишно дете". Той  остави листа на масата и с двете шепи закри очите си. Постоя така. Дланите му се намокриха. Лекарят го смята за ненормален... Без да размени с него приказка, да направи дори най-простия тест за да придобие някакво впечатление  за умственото му равнище... Преди пет десетилетия и Митко тичаше и играеше както всички деца в Габер. Епидемията от детски паралич покоси него и част от връстниците му, които си отидоха от този свят. Само той оцеля! Но недъгав! Все пак можеше да ходи. Леко влачейки крак, с разперени за равновесие, играещи от парализата ръце, той изнасяше крака напред, стъпваше и повдигаше другия... Главата му се тръскаше безспир наляво и надясно. Не изпитваше физическа болка. Болеше го душата. Особено когато, домъкнал се до портата и опрял ръце на нея, гледаше с тъжни очи как връстниците му, с торбички  през рамо се гонят по пътя и чуваше глъчката в двора на училището преди да удари звънецът. Как му се искаше да е като тях! И душата му стенеше, сърцето му биеше припряно, от очите му течеха сълзи както сега... Двете думи:"умствено недоразвит..."             Те бяха лъжа. И Митко много искаше да докаже на доктора, че не е прав. Защото още тогава, в детските си години, той бе осъзнал своята неизлечимост... И тя постепенно разви у него една амбиция да се противопостави на мъката... Сам  откри инструментите, които му бяха нужни за тази борба! Ученето и трудът! Показаха му коя буква какво означава и след десетина дена той четеше и пишеше. Улавяше мига на застой в треперащата си ръка и изписваше буквата... Така дойде времето когато почна да чете книги. Книга след книга. Чрез тях живееше със съдбите на разни герои, "пътуваше" навсякъде по света... Придоби знания, собствена философия за живота... Искаше да разкаже за всичко това на доктора, но той не откликна на поканите му, все зает и забързан. Но не беше само докторът.  Други като го гледаха как се тътри, без да се замислят казваха: "оня, побърканият". Когато веднъж майката на Митко отиде при доктора и го покани да им гостува някой ден за да поговори със сина й, той беше отвърнал, че нямало за какво да говори, тъй като синът й бил природно недоразвит и трябвало, най-сетне, да се примирят с този факт. Майката намрази доктора. Митко бе стигнал висини в мисленето и отношението към света. Той не можеше да мрази. Но ето че съдбата се намеси и предостави живота на доктора в ръцете на Митко, по-точно - в бавно движещите му се крака, а най-точно в решението, което щеше да вземе съзнанието му. Току що се бе изсипал силен пролетен дъжд. Окъпано, побеляло, слънцето се появи усмихнато на светлеещия в синьо небесклон. Лястовиците отново се гмурнаха в синевата с радостните си лупинги. Преди да завали Митко се мъчеше с прекопаването на фасула, посаден край оградата, но дъждът разкаля. Опита се да продължи, не беше възможно и застана, подпрял се на мотиката. От горния край на улицата, където тя излизаше на главния път, се зададе москвичът на доктора. Мина край Митко с голяма бързина. "Трябва да има някой тежко болен в долната махала, та се е юрнал с такава скорост?" - помисли си. Направи крачка до портата и погледна надолу, към реката, където улицата завиваше.  Москвичът влезе нервно в завоя, забуксува в калта, изведнъж предницата му се завъртя на обратната страна и във времето на един дъх автомобилът изчезна, падна в реката... Митко се вдърви все едно някой го бе треснал с цепеница по главата... Да повика помощ! Но кого? Всички бяха на полето. Втурна се, разперил ръце с подскоци към реката... Москвичът бе във водата, обърнат с колелата нагоре. Не можеше да помогне. Но трябваше да намери някого. И се понесе към главния път.             Не беше изминал и петдесет крачки и краката му сякаш изсъхнаха изведнъж. Вдървиха се. Усещаше, че жилите им, изпънати като ластици, всеки момент ще се скъсат. Заболяха го непоносимо силно. Не можеше да отмести крак. Стисна зъби и се напъна с всички сили. Преряза го жестока болка и падна. Не можеше да вика, говорът му беше гъгнив. Опита се да стане, но болката стана още по-силна. Не усещаше краката си. Плачеше му се. Със сетни сили легна напред по корем. Постоя така няколко секунди. "Докторът!" Тази мисъл го жегваше светкавично, "докторът!" Събра всичките си сили, запъна пръстите на единия си крак в калта, опря се на лакти и се надигна. И с жестоко усилие на волята се понесе с подскоци към главната улица. Когато застана там въздухът не му достигаше, а сърцето му биеше така бързо и силно като че се задушаваше и то, и искаше да излезе навън. Късмет. Зададе се лека кола. Митко вдигна ръце и започна да маха. Автомобилът профуча край него... А пътят  бе пуст.  Минаха още две леки коли и отминаха по същия начин... "Докторът - мислеше ужасен Митко, докторът може да се удави, да умре". И се сети как да помогне. По пътя откъм мина "Бели брег" се зададе камион. Когато наближи на петдесетина метра той излезе на средата на пътя и легна. Камионът спря...  "Искаш да те сгазя ли? - крясна ядосан шофьорът габерчанин, изскачайки от кабината -  Да ти бера вината! Какво ти е?"  Там, долу - повдигна глава Митко и посочи с ръка - москвичът с доктора се преобърна в реката.  Докторът ще се удави". Шофьорът мигновено се качи в кабината и камионът полетя към реката... Митко се изправи бавно, погледна изкаляния си панталон, изцапаната си риза, обърна се назад, вгледа се в църквата на баира, който носеше странното име "Папуша," прекръсти се и тръгна към реката.             Озарено, цялото му лице бе в усмивка.