Слънцето се показваше зад  хълма, огрявайки постепенно селцето, сгушено в подножието. Петлите кукуригаха, единият по-силно от другия, за да оповестят началото на новият ден. Ранобудните селянки вече тичаха из двора, коя чистеше, коя оправяше багажите на мъжа си, който ще заминаваше за дърва. Преди няколко месеца дойде  един заможен човек и съобщи, че ще изкупува дървесина на много добра цена. Тези, които имаха гори щяха да се замогнат. Но и по-бедните можеха да изкарат добри пари работейки като секачи. Днес на центъра на селото чакаше един млад мъж, ако се съдеше по дрехите му, беше доста богат. Когато видя, че вече почти всички бяха дошли, той слезе от белия си красив кон и каза:

– От днес събираме мъже за корабостроителницата ни -10 жълтици на месец и храната от нас. Чу се оживление между мъжете.

-Казвам първо на вашето село, защото баща ми е много доволен от вас, цени ви като добри и надеждни хора...

- Бате, бате... - едно младо момиче тичаше  с бохча в ръка. - Нена! - обърна се един от младежите - Бате, ма как бързаш, забрави си храната... - тя се изчерви, защото чувстваше погледите върху себе си.

- И да я беше забравил, щеше да яде заедно с мен - каза синът на корабостроителя. Нена погледна към него. Очите му широко се отвориха. Тя беше нещо, което не беше виждал - очите ù бяха големи във формата на бадем,  синьозелени - този цвят, който приемаше морето в слънчев ден. Кожата ù беше като фин порцелан, от забрадката  падаше дебела плитка с цвят на прегоряло жито, а когато тя се усмихна, блеснаха красивата ù усмивка с подредените и като перли зъби. Нещо в него трепна, стомахът му се сви, гледайки как Нена се отдалечава... Едно беше сигурно - че ще дойде отново в това село.