-Триста двадесет и пет, триста двадесет и шест, триста двадесет и... Къде е? Някой виждал ли е овцата? Ехо?! Изгубих една овца, помогнете...

-Четеристотин осемдесет и девет, четеристотин и деветдесет...

- Откъде се взе? Обърках сметките заради теб!

   - Кой си ти?

   - Не ти влиза в работата. Аз съм този, който ти оправя кашите, а на всичко отгоре сега  ми и пречиш.

  - Нищо не разбирам. Търся...

- Знам какво търсиш. Аз съм Румпелщилтскин.

 - Какво?!

- Не смятам да повтарям. Нямам вина, че повечето  хора са  малоумни и не могат да запомнят едно име. Аз съм джуджето от приказката, дето го прецакват, сега сети ли се?

  - Май да, онова злобно същество, което искаше да отвлече сина на принцесата.

 - Изключително едностранчив поглед върху нещата... както и да е...

  - Можеш ли да ми обясниш къде се намирам, защо съм тук и изобщо всичко?

 - Не ми влиза в задълженията, но пък може да ми го таксуват като извънреден труд. И така, добре  дошла в страната на неограничените възможности... Не, не, това беше друго. Много по-лесно щеше да е , ако онези идиоти (дърводелците) бяха довършили табелката „Надежда всяка тука оставете”, тогава нямаше да се налага да обяснявам. Е, вярно, че е грубо плагиатство, но  авторът отдавна се е преселил надалече, пък и  АКТА още не е влязла в сила. J

- В Ада ли съм?

- Без драматизации, моля!  Ад, преизподня, пъкъл, кошмар, все едно, всички наименования са вече изтъркани.

- Не може да бъде. Искам да си ходя.

- Нали си търсеше овцата?!

- Прибери ме вкъщи.

- Ха-ха-ха. Тук е вкъщи.

- Не ми говори глупости. Накъде е изходът?

-Изход?! Няма такъв. Нито начало, нито край, това е кръг.

- Кръг, кръг... Ами да, Данте го е описал. Добре, колко остават, в кой поред сме?

- В единствения и остава само той . J

- Лъжеш, девет са.

- Не ми се спори с идиоти. Да не мислиш, че се преписва всичко дословно? Я малко фантазия.

- Ох, спокойна съм, спокойна, спокойна... Явно ще трябва да преживея и това. Хубаво,  един- един, тъкмо ще свърши по-бързо. Давай да тръгваме, къде се мотае Вергилий?

- Сега, последно, няма 9 кръга, няма Вергилий и (още преди да си попитала)   няма зли кучета на входа, защото няма вход. Това е твоят собствен Ад и не е разказан от никого. Разбираш ли?!

- Искаш да кажеш, че аз сама съм го измислила? Не е възможно.

- Правилно, не е ! Това е страната на неосъзнатото, следователно то само се е създало.

- Виж, цялата тази дивотия ми идва в повече. Опитвах се да заспя и броях овце, а изведнъж се озовах в някакъв кошмар. Време е да се събудя.

- Времето не съществува.

- Добре, какви са правилата?

- Просто вървиш.

- Не  и сама. Имам правото на придружител. Не държа да се казва Вергилий.

- И кой да е той?

- Ами, не виждам друг наоколо, освен теб.

- Как ли пък не! Има синдикат на неосъзнатите герои, няма да позволя да ме експлоатират.

- Изобщо не ме вълнуват правата на разните там джинове, тролове и джуджета. Това си е моят свят и аз командвам, тъй че води ме, ако не искаш да те уволня.

- Душичке моя, не можеш нищичко да ми направиш, но  не ми се влиза в излишни пререкания. Щом искаш, ще те разходя из частта от теб, за която не подозираш.

       Наоколо изглеждаше като след някакъв неслучил се потоп. Мъглата беше наводнила всичко и хората не вървяха, а сякаш плуваха в нея. Нямаше вода, а само усещане за такава. Ако малко по-силно се стиснеше въздухът може би щеше да се изцеди някоя капка, но изпарението като лаком звяр щеше да я погълне още преди да да успее да стигне земята.

Отляво течеше река- единственият ориентир в света на изгубеното. Не, не си противореча. Нямаше вода, но реката я имаше. Чувах странните звуци, които издаваше съдържащото се в нея. Беше някаква тъмносиня (мастилена)  течност, от която излизаха балончета (сякаш вреше). Доближих се и я докоснах. Стори ми се ледена, изтръпнах.

Една срещу друга, на двата бряга, растяха плачещи върби. Клоните се привеждаха все по-ниско. Тъгата всеки  миг щеше да се материализира, да стигне до реката и да се влее в нея. Още малко и сълзите щяха да се търкулнат.  Още малко...  Не, под върбите, някакви усърдни ножици се  грижеха да подрязват скръбта и да не и позволяват никога да стигне до края. Страшна ирония се криеше в тази невъзможност да приключиш. Всички се страхуваха от Свършека, а се оказваше, че Адът е вечност. Честито!!!

   Момичето с изгубената овца се казваше Христина, а може би Емилия, Валентина или Маргарита... Какво значение имаше? Тя беше всяка и никоя в това ужасяващо място на неопределеност.

  Следвайки синята нишка, Румпел и  Христина или май беше Ирина (нека занапред е Ева, защото  е била първа), видяха някаква жена без лице (или с всички лица) да стои, вперила поглед в реката.  Чакаше златната вода, която никога не идваше, и затова  се хвърляше. Давеше се. Пак се хвърляше и пак се давеше. Така по 100 пъти на ден. Знаеше, че  не може да умре, нито да живее и не и оставаше друго освен да съществува на границата между тези два свята.

    Джуджето и Ева преплуваха до отсрещния бряг върху  изсъхнало розово листо.Озоваха се в нещо подобно на кочина. Подивели прасета се въргаляха в същата мастилена течност, която се изливаше тук. Наоколо се разхождаха остатъци - „...бич”, „...ода”, „...астие”... Беше гробището на словото. Свинете разкъсваха мъртвите думи, които оставяха след себе си тонове синя  кръв. В друго време, когато е имало време, заключени в рамките му, те са значели нещо.Днес бяха обречени да бъдат ядени и все неизяждани ( подобно черния дроб на Прометей).Нямаха право дори да бъдат заровени.  Някакво изплашено изречение :           „ Прелитам  за секунди до теб и преди да се усетиш те прегръщам- силно, страстно и нежно...” търчеше из помията и предчувстваше как само след миг ще се подхлъзне и после... Толкова пъти беше репетирало смъртта си, че спокойно можеше да спечели Оскър.

         Ева забеляза и някои от любимците си. Пипи се мъчеше да изпие смалидола, но преди да го доближеше до устата си, той се разтваряше в течащата мъгла. Мечо Пух не можеше да открие бурканчето си с мед, което все се оказваше зад гърба му и той се въртеше бясно в кръг. Питър Пан трудно се разпознаваше, изглеждаше като  остаряло дете, загубило се  из безкрая на нищото (без Уенди и без Хук като ориентири).

   Мъже, облечени в сиво и напълно неразличими един от друг, сковаваха дървена сцена. На нея, според Румпелщилтскин, щеше да се разиграва тазвечершният сън.  Очакваха се и гастрольори, идващи от съседни светове. Наоколо щъкаха разни същества, преобразени като цветя. Ида от Андерсеновата приказка щеше да се събуди внезапно и така да развали бала на цветята, които упражняваха изплашени физиономии.  Изобщо сюжетът се характеризираше с отсъствието на сюжет, както логично се опита да заключи Ева, слушайки нелогичните обяснения на злобното джудже.

-         Е, това ли беше?

-          Не бързай, остана малко.

Изведнъж, насреща им притъмня. Сякаш някакви много черни облаци се спуснаха ниско. Може би бяха неслучилите се дъждовни локви- замръзнали, преди да се излеят. Беше всичко друго, но не и екран (поне не в традиционния смисъл на думата). Заизреждаха се познати фигури и на Ева и трябваше само миг, за да разбере, че е почетен зрител на прожекцията на собствените си спомени. Колко студен и режещ беше този вятър , заключен до вчера на тавана на миналото. Той довя всичко, което се мъчеше години да забрави.

-         Моля те, спри го! Не искам да гледам!

-         Страх ли те е? Добре, готово, край!

  Картините прекъснаха своя ход и  (от всички тях) изпъкна една. Момичето нямаше таова предвид, но беше късно за обяснения. Пред нея , напълно неподвижно, стоеше миг от живота й- маса, върху която двама млади бяха преплели длани.

  - Защо? Защо го направи?

В устата й горчеше, солените сълзи не можеха да потекат и се изливаха навътре в нея.

-  Забрави ли, че дойде да търсиш изгубената овца? Не можех да те оставя, без да ти я покажа.

- Той ли е бил? Нима още е в сърцето ми?! В неосъзнатото у мен? Той ме изгражда?!

- Не прекалявай! Да кажем просто, че е днешната  избягала овца и  ти , вярна на притчата, остави стадото, за да си  я върнеш.

- Сега какво?

- Сама решаваш. Искаш ли да го видиш наживо, да го докоснеш?

- Може ли?

- На подходящата цена.

- Не увъртай, давай направо.

- Ама че си една... Опитвах се да създам напрежение. Има начин да те вкарам в съня му.

- Премислил си го предварително.

- Разбира се, но както във всяка добра приказка, така и тук има уловка.

- Каква?

- Първо, той няма да те познае. Не съществуваш в подсъзнанието му, защото там е само онова, което се мъчим да забравим, а той не те е запомнял. Второ, единствената останала роля е тази на мухата. Бръмчиш няколко секунди около него, кацаш върху лицето му за секунда (при късмет) и после умираш.

- Кой ще ме убие?

- Това не знам. Други въпроси?

- Има още нещо, нали?

- Не ти ли е интересно колко е далече?

- Много ли е разстоянието?

-Намира се точно на 446 113 трупа разстояние оттук.

- Моля?!

- Забрави ли, че това е нещо като гробище. Аз броя мъртавци ( чувства, мисли, случки, думи...), складирам ги. За да стигнеш там, където искаш, ще трябва да настаня в моя „петзвезден” хотел още 446 113 гости. Ясно?

- Хубаво, прави каквото искаш. Мен какво ме вълнува?

- Аха, ами пространството?

- Не разбирам.

- Не ме попита колко побира личният ти Ад.

-Нима има ограничения в безкрая? Нали беше вечно?

- Такова е, но земният ти живот не е вечен. Мястото, за спомените –покойници, свършва.

- Колко ми остава?

- Това е любимият ми момент. Замълчавам, поглеждам те загадъчно и прошепвам с най-дрезгавия си глас :” 446 113 трупа!”

- И после?

- Бум, тряс, знаеш! Има много начини да се назове- гушваш букета, хвърляш топа, ритваш камбаната...

- Умирам.

- Избра най-скучния вариант.

- Няколко мига с него и край?!

- Това е офертата на банкера и, както се питаше в телевизионното предаване, „Сделка или не?”

- Имаме сделка, проклетнико!

- Не убивайте, вестоносеца!

- Свършихме ли?

- Май да, изпълних си задълженията.

- Предполагам няма да се срещнем повече?

- Отивам в заслужена пенсия.

- Странно е, но ще ми липсваш.

- И ти на мен, мухичке.

- Никъде не бих могла да намеря по-ужасен властелин на ада си.

-  Изчезвай!

- Румпи, плачеш ли?

-  Подарък заради дългогодишния  ми труд. Хайде, махай се!

  Бззз, бззз, бззз, бззз.

Ева се събуди от някаква гадна, бръмчаща около главата й, муха. Часът беше 7.20- време за ставане. Протегна сънено ръце , досадната муха не спираше да кръжи . Това беше прекалено, просеше си го.Тази малка летяща твар я изнерви. Тя скочи от леглото и тръгна да я преследва из стаята. Мухите винаги са обичали игрите на гоненица. Тази не правеше изключение. Премина  покрай нощната масичка, после  през перваза, омота се  за кратко в пердето и накрая кацна върху телефона. Ето тук щеше да приключи съществуването й , според Ева, която замахна с все сила. Мухата обаче се оказа твърде ловка и се шмугна между пръстите й. Така единствена жертва на сънливката се оказа телефонната слушалка, която падна обесена на собствената си жица.

  Не ме питайте откъде, понеже така и не разбрах (колкото и да надзъртах в главата на Ева) , но в този момент тя вече знаеше, че единственото нещо,  което можеше и трябваше да направи е да натисне бутоните- 446 113 или 44 - 61- 13- неговият номер. Така и направи. Прозвуча онзи продължителен сигнал, показващ, че линията е свободна. Беше като провлачен писък в някаква пещера, писък, който никога нямя да заглъхне, или пък...

-         Ало... алооо... ало!

    Затвори. Бяха няколко секунди, а може би века. Долови всеки нюанс на гласа му. Усети вдишванията и издишванията,  безразличието на първото „ало”,  любопитството и нетърпението на второто и раздразнението на третото. Докосна го, изжужа край него.

Ах, проклетата муха, най-после  я смачка.

    През отворения прозорец изхвърчаха неизвестен брой мигове. Оказаха се далеч по-бързи от мухата, над чийто труп, Ева стоеше. Беше съвсем будна, а може би  сънуваше, мечтаеше, медитираше. Кой- Ева или мухата?  Нека са и двете. Не им оставаше друго, освен да вярват в прераждането и в силата на забравата. Следващият път щяха да изберат да са хлебарка- гадно е, но пък се крият и са по-трудни за унищожаване.