Денят започна с нейната усмивка... Нежна като утринна роса, бе красива, лека, истинска, бе моя. Изпълваше цялото пространство с приказен прашец, напомняйки, че нейното присъствие оставя трайна следа у присъстващите. Да, най-вече у мен, защото бе моя. И не тази дума - коварна, непристъпна, не ''моя'' като някоя непотребна вещ, а моя - сродна душа, моят ангел, приземил се от небето, за да ме благослови. Не просто приземил се, а решил и да остане, целувайки ме така, както само ангел може да докосва. Така пясъчна недостижима за звездите, докоснеш ли я - мекота или сатен, погледнеш ли я - безкраен океан, пълен с мечти и надежди - нашите надежди, големите надежди! Те са такива, защото са наши, защото денят е слънчев, погледнат през нашите очи - тези, щастливите. Тя говореше с Бога, говореше с мен, тя е просто Анна. В тази простота се криеше и приказността на присъсвтието и - обсебващо и всебхватно, непоносимо истинско, безкрайно, незабравимо, пясъчно...
Тя говори с мен, говори с Бога, тя е п ...