31.01.2009 г., 8:10 ч.
6. За тъмнината, страха и патериците...
4 мин за четене
Човекът, казано по-простичко, робува на страховете си. Малките деца, жадни да откриват заобикалящия свят всеки ден без страх, с бодри крачки тичат към необятното за да го опознаят. При нас порасналите е доста различно. Вместо да се опитваме да опознаем света, ние се заключваме в него. Точно когато съберем смелост да тръгнем напред и ето пак - две крачки назад... Защото ние се страхуваме от необятното, страхуваме се от истината, страхуваме се от нараняване, страхуваме се, че ще паднем, щом вървим в тъмното...
Спомням си детството си, изпълнено с хиляди затормозяващи възрастните въпроси. Спомням си как си обяснявах света по мой си начин. Наричах вятъра "минуси", мислех, че селото ми, в което израснах, е краят на света. След време си спомням, че отидохме в големия град, тогава си мислех, че този град е краят на света. Чудех се какво ще стане ако падна от ъгъла на този свят. Дали всичко щеше да е черно, или може би бяло, а може би всичко щеше да бъде прозрачно... Винаги си сурках краката по нагорещения летен асфалт с цел да разбера дали мога да си изтъркам подметките, а баба ми само ми се караше... Страхувах се да спя на тъмно, мислех, че големите лаври ще ме направят на пашкул...
И така, за едно дете светът е такъв, какъвто то си го представя. А ние порасналите, със сложни термини и много изчисления мислим, че ще намерим отговори за иначе простичките си въпроси... А дечицата са толкова невинни... За тях истината е единственото понятие,термини от сорта на лъжа, лицемерие и злоба са им напълно непознати. За това и не се страхуват, защото са наивни, но пък ангелски пленяващи.
Често ме наричат малка. Онези, по-порасналите. Казват ми, че съм наивна, надявам се не съм загубила добротата си. Казват ми, че още нищо не съм видяла, ами по-добре за мен, поне ще имам сили да търся това, което трябва да се види. И все пак предпочитам да съм още малка... Но може би не съм, даже съвсем не съм малка, лесно могат да ме лепнат в графа "пораснали деца"... Защото се страхувам от истината, страхувам се да продължа напред, но най-много се страхувам от самотата. Когато съм самотна,целият свят е мрачен,а се страхувам и от тъмнината.
А сега буквално живея в пълен мрак... Сама съм и на тъмно... Да! Случайност? Съмнявам се. Случайност ли е,че преди няколко дена и втората ми крушка от лампата изгоря. Щях да купя нова, ако беше само крушката. Проблемът явно е в ключа за цъкане. Добре де, не е чак толкова страшно, нали си имам свещи и всичко е наред... Имам си още и коледните лампички от преди две години, те поне правят обстановката на самотната ми стая романтична... Но честно казано почнах да се съмнявам малко. Като, че ли наистина тока не ме харесва особено. Днес на работа тока спря... два пъти... Щом се прибрах и си включих лампичките с удължителя, контакта изгоря. За малко да изгоря и аз заедно с него, като се опитах да махна щепсела... Казах си, "какво пък един контакт,дошло му е времето", но най-забавно ми стана след като и последния контакт в стаята ми изгоря. И настана пълен мрак... Добре, че беше удължителя, че да вземам ток от другата стая... Чувствам се изолирана. Доста е неудобно да стоиш в такава страшна стая, мрачна като мислите ми...
Свещите вече свършват... До къде стигнах, ще трябва да си купувам светлина, но не от тази, която ще освети всичко наоколо, а от тази бледата светлинка, която след броени часове светене просто ще догори...
Всъщност имах нужда от теб точно тогава, когато ти се обадих разтрперена от случката ми с пустото електричество, но не ти го казах. Надявах се сам да разбереш, може би си го разбрал, но ето, че отново ме оставяш да догарям с тази свещ. Последната... Но може би така ставам по-силна...Сама в най-големия си страх...
А гледам снимката ти, онази на която си бил колкото и аз в момента... Целият блестиш, усмивката ти сияе... Сякаш не можеш да си намериш място от щастие. Но най-ми хареса, че видях бутилка Queen`s пред теб на тази снимка...(може би наистина се задълбавам много, но пък може и да не е случайно там, нали) А сега някой рядко може да те види истински щастлив, нали? Тя така те е приземила, че вече не можеш да повярваш на друга... И ти вече доста си пораснал... Как искам да не се страхуваш, да ме хванеш здраво за ръката и просто да изживееш всичко красиво което мога да ти подаря...
Искам да бъдеш моята патерица и да ми помогнеш да не се страхувам толкова от самотата в мрака, която ме разяжда... Искам и аз да съм ти патерица, да ти помогна да не се страхуваш толкова и да отвориш поне мъничка вратичка за мен някъде в порасналото ти съзнание...
Спомням си детството си, изпълнено с хиляди затормозяващи възрастните въпроси. Спомням си как си обяснявах света по мой си начин. Наричах вятъра "минуси", мислех, че селото ми, в което израснах, е краят на света. След време си спомням, че отидохме в големия град, тогава си мислех, че този град е краят на света. Чудех се какво ще стане ако падна от ъгъла на този свят. Дали всичко щеше да е черно, или може би бяло, а може би всичко щеше да бъде прозрачно... Винаги си сурках краката по нагорещения летен асфалт с цел да разбера дали мога да си изтъркам подметките, а баба ми само ми се караше... Страхувах се да спя на тъмно, мислех, че големите лаври ще ме направят на пашкул...
И така, за едно дете светът е такъв, какъвто то си го представя. А ние порасналите, със сложни термини и много изчисления мислим, че ще намерим отговори за иначе простичките си въпроси... А дечицата са толкова невинни... За тях истината е единственото понятие,термини от сорта на лъжа, лицемерие и злоба са им напълно непознати. За това и не се страхуват, защото са наивни, но пък ангелски пленяващи.
Често ме наричат малка. Онези, по-порасналите. Казват ми, че съм наивна, надявам се не съм загубила добротата си. Казват ми, че още нищо не съм видяла, ами по-добре за мен, поне ще имам сили да търся това, което трябва да се види. И все пак предпочитам да съм още малка... Но може би не съм, даже съвсем не съм малка, лесно могат да ме лепнат в графа "пораснали деца"... Защото се страхувам от истината, страхувам се да продължа напред, но най-много се страхувам от самотата. Когато съм самотна,целият свят е мрачен,а се страхувам и от тъмнината.
А сега буквално живея в пълен мрак... Сама съм и на тъмно... Да! Случайност? Съмнявам се. Случайност ли е,че преди няколко дена и втората ми крушка от лампата изгоря. Щях да купя нова, ако беше само крушката. Проблемът явно е в ключа за цъкане. Добре де, не е чак толкова страшно, нали си имам свещи и всичко е наред... Имам си още и коледните лампички от преди две години, те поне правят обстановката на самотната ми стая романтична... Но честно казано почнах да се съмнявам малко. Като, че ли наистина тока не ме харесва особено. Днес на работа тока спря... два пъти... Щом се прибрах и си включих лампичките с удължителя, контакта изгоря. За малко да изгоря и аз заедно с него, като се опитах да махна щепсела... Казах си, "какво пък един контакт,дошло му е времето", но най-забавно ми стана след като и последния контакт в стаята ми изгоря. И настана пълен мрак... Добре, че беше удължителя, че да вземам ток от другата стая... Чувствам се изолирана. Доста е неудобно да стоиш в такава страшна стая, мрачна като мислите ми...
Свещите вече свършват... До къде стигнах, ще трябва да си купувам светлина, но не от тази, която ще освети всичко наоколо, а от тази бледата светлинка, която след броени часове светене просто ще догори...
Всъщност имах нужда от теб точно тогава, когато ти се обадих разтрперена от случката ми с пустото електричество, но не ти го казах. Надявах се сам да разбереш, може би си го разбрал, но ето, че отново ме оставяш да догарям с тази свещ. Последната... Но може би така ставам по-силна...Сама в най-големия си страх...
А гледам снимката ти, онази на която си бил колкото и аз в момента... Целият блестиш, усмивката ти сияе... Сякаш не можеш да си намериш място от щастие. Но най-ми хареса, че видях бутилка Queen`s пред теб на тази снимка...(може би наистина се задълбавам много, но пък може и да не е случайно там, нали) А сега някой рядко може да те види истински щастлив, нали? Тя така те е приземила, че вече не можеш да повярваш на друга... И ти вече доста си пораснал... Как искам да не се страхуваш, да ме хванеш здраво за ръката и просто да изживееш всичко красиво което мога да ти подаря...
Искам да бъдеш моята патерица и да ми помогнеш да не се страхувам толкова от самотата в мрака, която ме разяжда... Искам и аз да съм ти патерица, да ти помогна да не се страхуваш толкова и да отвориш поне мъничка вратичка за мен някъде в порасналото ти съзнание...
© Нямам Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Ех нямаш късмет явно както с електричеството така и с твоя любим. Може би не си заслужава да се измъчваш толкова... Някой ден и той ще разбере, че няма да намери друга като теб и може би ще съжалява, че не е бил до теб когато си имала най-голяма нужда от него. Поздрав, Ани !
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
