Жена... Какво означава да си жена? 

Наистина. Кажете ми!

Къде са ми цветята? 🌸🌺🌷💐🌼🌷🌸

Истинските!

Не на емотиконки, или на мърдащи стикери и на снимките, който Мидълтън постват във Фейсбук. 

Може би са някъде заедно с прегръдките и целувките, които заслужавам на 8ми Март.

А бях добро момиче...

Хванах се да си мисля, че ако не получа цветя на 8ми Март, значи не съм жена. И съм сама в този свят.

Когато бях дете нашите ми казваха, че ще стана жена. Да се уча да мия чинии. Да подреждам. И да готвя... Майка ми искаше да ми купи женски обувки. Аз исках да си бъда дете. А не да ставам жена! Исках детски обувки. Не исках онези грозни роклички с ружи, които трябваше да нося по празниците. 

Исках и мен да ме запишат на карате, като брат ми. Да се катеря по дърветата. И да бъда каубой! 

Не исках да мия чинии. И да нося женски обувки. Но вече нямаше моя номер. И един ден станах момиче.. 

Може би съм предусещала, че да станеш момиче, а после жена е голяма измама. Като да спечелиш тежък кръст от тотото. И да го носиш цял живот. 

- Недей да плачеш! Ще ставаш жена! - ми каза майка ми, ваканцията между седми и подготвителен клас.

Страхотно! Ще ми тече кръв от най-нежното място всеки месец. Яко! Ще ставам жена.

Понякога разсъждавам на ум и се мисля за мъдра. А всъщност, поглеждайки назад през рамото си, виждам ясно, че наивността и детската ми душичка не се отлепват от мен. И ме следват, като сянка навсякъде. 

Понякога ми казват, че изглеждам малка. Навярно през очите всичко детско вътре в мен още си личи и крещи.

- Не искам тези обувки! 

Някъде вътре в мен все още съм едно малко момиченце. Но не всеки, може да го види. И не всеки може да го гушне.

Когато бях малка, татко купуваше цветя за майка и за мен на 8ми Март. И ми казваше:

- Учи се, дъще! Да знаеш, как трябва да се държи един мъж с теб! На татко принцесата... 

Сега ми се иска да не ми ги беше казвал тези неща. Защото май още не знам къде са тези мъже, които отварят вратата на колата и ти подаряват цветя на всички празници. Или просто ей така без повод. 

Питам за тях приятелките ми. Изчезна ли този вид? Моля кажете ми, че не е! 

Във Франция джентълмени няма. 

Май отдавна ги е кастрирал феминизмът. А в България навярно са ги отказали "кифлите", които не искат просто цветя. 

Не знам в коя държава са се съхранили тези мъже или в коя пещера още виреят. Или къде са останали в някоe голямо кубче лед и как да ги размразим живи и да ги изкараме от черупките им и да ги пуснем на свобода в нашето модерно общество, че да им се порадват жените, които искат просто любов и цветя...

Но мисля си, понякога истинският джентълмен, не е точно под този стереотип. Може да не ти подари цветя, когато ти се иска. Обаче ще се погрижи за теб, ще те защити и ще помисли от какво имаш най-много нужда сега. Дали ти е студено. Дали си уморена или гладна. Точно както ти го правиш за него. 

Понякога най-красивият жест е да те стопли или да стопи разстоянието между вас и да ти покаже колко иска да те види. Или да иска да те открадне за да си до него. Да се бори за вас. 

Да вземе понякога от училище цветното ти дете и да те чакат заедно вкъщи оплескали кухнята в направата на домашни хамбургери. 
 

Или да те нарече "цветенцето ми" след като се събудиш, доста рошава до него.

Татко все още купува цветя на мама. Понякога се карат в колата, докато единият шофира, а другият дава акъл. 

Но на 8ми Март и на рождените дни и на именните дни винаги и подарява цветя. И винаги е кавалер с нея. Кавалер от неговото време. 

Като приятелите му от Полша, които когато видят жена доближават устни до ръката ѝ без да я целуват. Намерих това за доста вълнуващо изживяване да се "здрависа" с теб полски джентълмен. 

За тях е недопустимо мъж да остави жена да носи тежко в негово присъствие, да я остави да плати сметка в ресторант или да види някой да се държи лошо с нея без да скочи, като лъв в защита. Или да не си удържи на думата. Те знаят значението на фразата "мъжка дума". 

Тези мъже знаят на 8ми Март, какво ще зарадва тяхното момиче. 

Нас са ни възпитавали такива мъже. 

Когато бях в 6ти клас Николай, едно момче от нашия клас, което ме харесваше, ми подари водорасло в пликче с вода за 8ми Март. За рибката ми. Това беше първото ми цвете за 8ми Март. Първото, което не беше от баща ми. Колкото повече растях, получавах малко повече цветя. 

Винаги се вълнувам, като малко момиченце, когато държа цвете или букет с цветя в ръцете си.

Започна даже да ми харесва да съм момиче. И исках от майка ми да ми купува все по-неудобни обувки, за да съм "красива". 

Тъпо.

Колкото по-красива се чувствах, толкова по-силна се чувствах пред тях. И не се налагаше да се бия с тях, което правех като дете, когато ме дразнеха.

Постепенно си наложих да съм винаги красива, за да се чувствам силна, харесвана, обичана, желана... и за да оцелея в този свят.

За да се чувствам жена.

По тази формула ли пораснах? Ако той ми подари цветя = значи съм красива, женствена, желана, ценена - достойна за цветя!

И тогава се чувствам жена. Без цветя на 8ми Март не съм жена може би...

Знам, че е глупаво. Но е така. 

Сетих се, че преди точно 10 години бях омъжена и бременна на 8ми Март. Още от първата година научих мъжа си, че на този ден очаквам нещо. Да си знае. Да не стане грешка.. Във Франция този ден го обявяват по-скоро, като ден на правата на жената, а не като празник на жената и майката. Заради това французите не знаят по рождение, че се подаряват цветя на този ден. Те всъщност по рождение не знаят, че са мъже. Трябва някой да ги научи. 

И така на 8ми март 2008 година, точно преди 10 години, получих букет цветя и кафе машина с капсули. Точно такава, каквато исках да имам. Имах мъж и баща на детето ми, точно такъв, какъвто съм искала... Обичах го много. Родих му син. И се грижих за двамата. Мислих си, че винаги ще сме заедно. 

От тогава мина много време. Кафе машината се счупи. Никой не искаше да я поправи. И си купих нова сама. Нашият брак се пропука, като ваза, на две части, които паднаха всяка на своята страна. 

И нашето хубаво цветенце отпиваше вода от където може. При който има. И който му дава.. При мен валеше по-често дъжд и имаше винаги, какво да отпие. И така си живеем вече 5 години. 

- Отпий от мене, сине! Аз ще съм твоя извор и твоята светлина... 

Никой не се беше доближавал до моята счупена половина с цветенце по средата.  Може би аз не ги допускам. 

Или може би ги е страх. 

Когато жена се окаже с един разбит брак след себе си има презумпция, че вината е нейна. 

И има нещо, което не наред с нея. Разведеният мъж обаче е привлекателен. Доказал, е че е способен на семейство.

Още една нелогична несправедливост.

Жената трябва да е непокътната. Мъжът обигран. 

Всеки иска нова ваза, където да топи своите цветя. 

Да! Те не знаят, колко е забавно моето малко зверче. То е толкова неповторимо. С него всичко е още по-хубаво.

Тъжно ми е. Точно, когато си помислих, че светът е толкова красив и че може би ще имам семейство, се събудих сама. 

И сега ме боли. Сърцето ми ще изскочи от гърдите ми от болка. И никой не вижда кръвта под ризата. Прибирам се вкъщи и устройвам забава за да е весело детето. А понякога го прави то:

- Мамо, искаш ли да играем на вампири? Аз ще съм лошият вампир, а ти ще си доброто вампирче!

Отварям очи и съм в парижкото метро. Мисля си, колко красиви са жените. 

Заглеждам се в една жена срещу мен и успявам да погледна през нея. Под малките и бръчици и уморените и очи. Зад работния ѝ грим. Зад разочарованията и заричанията: "Никога повече!" Зад неизпълнените обещания. Зад завесата от самота. Под черупката ѝ. Зад огромния ѝ шал. През болката ѝ. Под засъхналите сълзи и мълчанието ѝ... се крие едно усмихнато, щастливо, красиво и завинаги младо момиче... Което заслужава цветя!

Къде е той? Кой ѝ свали усмивката? Кой ще ѝ я върне?Кой ще ѝ развали магията и ще я изкара от предпазната ѝ обвивката. И ще я види искряща и красива. 

Ще успее ли тя да стигне там, за където бе тръгнала?

Метрото спря и се качи едно младо момиче със спящи в количката близнаци. Красива, слаба, светлокоса, с черна татуировка на ръката и с ангелски очи. Мисля си, Господи, колко свещено е да си майка, въпреки, че светици не сме.

Като на лента се виждам бременна в университета с огромната сребърна чанта. С тежкия граждански кодекс вътре. И огромните папки с лекции по наказателно бизнес право, които занесох и в болницата. И сутринта след раждането продължавах да ги разгръщам, докато кърмех. 

Сетих се за фризьорката от Мароко, която дойде да ми изсуши косата в болницата, преди първата ни снимка с бебето и татко му, запечатана от фотографа в болницата. 

Родих по време сесия. Но имах време да си натъркам в болницата корените на косата с някакъв вълшебен мехлем против косопад и да се обадя на фризьорката в болницата.  

Защото и тогава трябваше да съм красива. И жените разбираме това и си помагаме... 

Жените винаги трябва да сме красиви. Или да се чувстваме красиви.. Иначе не се чувстваме жени. 

Имах време и да чета за изпита деня, в който родих и деня след него докато бебето спи до мен.

Сетих се как куцах до университета три дни след цезаровото сечение за да си взема последния изпит по наказателно бизнес право. Как държах под ръка съпруга ми. 

Видях детето ми да расте пред очите ми.

На една годинка тича тромаво със жълтото си потниче из хола и се кикоти. А аз го браня от всичко. 

На три годинки проговаря най накрая...

- Искам хляб!

На четири размахва ръчички и рецитира пред къщата на Вазов в Сопот:

- Аз съм българ-р-рче. Обичам наште планини зелени! Българ-р-рин да се нар-р-ричам пър-р-рва р-р-радост е за мене!

Ето го на пет! С дълга косичка. Тича към мен и ме гушка жадно за моята обич:

- Мамо, толкова те обичам! Много, много, много те обичам! Като подарък, като шоколад! И като компот!

И на 6 се прибира тъжен вкъщи след уикенд с татко му. 

- Мамо, вече няма да можем да говорим вкъщи на български. Папа каза, че не може..

И после плаче докато го успокоя, че всичко ще е наред.

И как на осем изведнъж ме вкара в шок :

- Ако ти е трудно сама с мен - това си е твой проблем! Защото ти не искаш да си имаш батко!

- Защо си мислиш, че не искам... да си имам батко?

- Не искаш. Аз знам!

- Бебчо, отношенията между възрастните не са толкова прости. 

- Прости са!

- Аааах.... Не може ей сега да спрем онзи батко на улицата и да му кажем: "Здравей! Искаш ли да бъдеш нашият батко?"

- Ти пък! Точно този с червената грозна шапка ли? Махни го него! По принцип ти говоря! 

- Аха! По принцип!

- Да!!! За да си с някой е много просто!

Вади пръстчетата пред лицето ти и ти нарежда:

- Първо - ти го харесваш. Второ -той те харесва. Трето - заедно сте ! Точка! Толкова е просто! 

-Да. Прав си! Защо усложнявам толкова нещата...

-Прав съм. Да... Прибираме ли се?

Кога толкова бързо порасна детето ми? Кога стана по-умен от мен?

Сетих се за всички моменти, в които бях добра и лоша за него. 

Сетих се за утрините, в които го кърмех, гушках, събуждах, обличах, приготвях го и го водих на градина. За моментите, в които изпитвах вина, че го оставям на някой. Или му стисках здраво ръката, докато пресичаме. И как вече си я дърпа от мен на улицата.

Водех го и го взимах за училище. Или му се карах и го наказвах, когато не ме слуша. 

Сетих се за тази сутрин, когато ми целуна ръката, без предупреждение, както ми я държеше по пътя и ми каза:

- Мамо, обичам те 6 милиарда пъти! И винаги ще те обичам толкова. Или повече... Обещавам! 

Той поне не пести обещанията! И заричанията във вечност. Той поне наистина ще ги изпълни. 

Може би усеща, колко имам нужда от топлина и любов точно днес. И ми я дава без да съм я очаквала от него. 

Понякога си мисля, че да си родител е много "неблагодарна професия", защото даваш всичко без да броиш. Смееш се през сълзи и вървиш напред, дори когато ти се иска да спреш да дишаш. Продължаваш, защото то - детето е до теб. И разчита на теб. 

А всъщност съм грешила. Отново. Защото това, което ми дава това малко същество, май е по-ценно от всичко, което аз съм му дала. 

Да си родител... 

Свещено тайнство, което разбират, само тези които са в нашето братство. Или тези, които са родени да бъдат родители, дори без да го знаят още.

Аз мога да намеря за привлекателен само такъв мъж. Които вече е добър баща. Или който е роден да бъде добър баща. Разпознавам ги. По поведението. По малките мъжкарски жестове. По нежността. И загрижеността. И добротата. Друг мъж просто не би могъл да ме привлече. 

Метрото спря отново и се качиха двама мъже. Единият беше висок, бял, къдрав и шумен. Другия беше по-нисък, малко мургав и доста тих в сравнение със спътника му. Високият още при влизането говореше, та гъмтеше и имаше изключително грозен смях. 

Първо си помислих, че ще проси. 

- Дами и господа, какво сте се умълчали. Дайте да си кажем по нещо!

Обърна се срещу младата красива майка с близначетата и свалячески я заговори: 

- Мадам, как сте! Хубав ден, а?

Имаше нещо нелюбезно и агресивно в държанието му. Грозния му смях, започна да ми навлиза в съзнанието повече, от колкото ми се искаше. Прогони филосовските ми мисли и заглуши музиката в слушалките ми. 

Момичето с близначетата, го помоли плахо:

- Господине, бихте ли говорили по-тихо, защото ще събудите децата...

Помислих си - ето не съм единствената, която се раздразни от поведението му. Сега ще се спре. 

- То е девет часа, бе госпожо! Какъв ти сън! Време е да играят вече! А!?

След тези думи, последва грозната му смеховка. А тя прошепна:

- На 8 месеца са. И се връщаме от педиатър. Болни са. Имат много нужда от сън.. Много Ви моля!

Като каза, че са болни, почувствах как гърдите ми се стягат, сякаш имам прилив на кърма. А не кърмя от поне 8 години. И това не са моите деца. Навярно полудявам защото е 8ми Март и всичко женско в мен се събужда... 

Белият мъж, отговори с много груб глас:

- Е, Вие сега, като имате деца, се мислите за много умна ли, бе Мадам? Ра-Ха-ха!! Госпожата имала деца! Кашляли! Голяма работа! Ро-хо-хо! 

Погледнах мургавото момче до него, което изглеждаше малко засрамено от неприятното държание на белия къдрав грознохил, но не взе никакво отношение. 

Погледнах другите хора в метрото и всички преместиха погледите си в страни. 
Мъжете не реагираха. Смелостта, мъжеството и закрилата за жените и майките е стара отживелица в модерния ни свят.. 

Господи, защо ми го причиняваш, точно днес на 8ми Март! 

Не ми стига, че се чувствам толкова сама на този ден. Че се чувствам половин жена. Че съм бясна, за всичко около мен последната седмица. И ми става все по-трудно да си пускам в главата позитивната плоча... 

Някой ми драска по винила. Аз го свалям. И слагам друг. И не се давам. Продължавам да си тананикам веселата песничка. Но сега...

Той продължи да говори громко и подигравателно на майката. Едното близначе се събуди и ревна... Имаше плач, като на уморено котенце. В един момент вече не чувах какво и говори. Само чух безжалостните и молби и рева на детето. 

Почувствах, прилив на кръв в лицето ми. Затворих очи. Опитах се да дишам. 

В главата ми се въртят гласове:  

- Честит Празник, мамо! Нарисувах те с по-малки уши този път!
- Ти какво очакваш? Къде си тръгнала? Сама жена с дете!
- Какво ще ядем, мамо?
- Ела да те целуна... Много си красива!
- Тръгвам си..
- Искам те! Много те искам! Май съм влюбен в теб...
- Не искам да живея тук!
- Много си сладка!
- Искам развод!

- Мамо, казанчето не работи и не мога да пусна водата!
- Съжалявам, миличка... Прости ми! 

- Остави ме сам!
- Много си добричка!
- Аз съм баща. Имам право да взимам решения! Ще запиша детето на католически лагер това лято...  

- Мамо, този батко те харесва. Виж, как те гледа, като бухал.
- Герганче, ела си вече!
- Намери си нормална работа, като за жена! 

- Ще ми направиш ли масаж?

- Мамо, кога ще си ходим в България? 

- Невероятно е това, което си създала. Не е за вярване!
- Миличка, заминаваме за Амстердам в събота! Ахаа! 

- Трябва да избираш! Не може да имаш и семейство и бизнес!
- Мразя Париж! Искам да живея близо при нашите и да се разхождам по центъра в Пловдив!

- Липсваш ми...
- Герганче, прибери се в България и си оправи живота най-накрая!
- Мамо! Ела! Бързо! С какво да се избърша?

- Какво ще правиш с живота си?
- Миличка! Къде си?
- Наема, Госпожо! Наема! 
- Много си красива!
- Толкова си наивна! Кола си купи! Къща си направи, и не си плаща издръжката за детето! Защо не си я искаш? 
- Мамо, нямам приятели! 
- Искаш ли да излезем в петък ?
- Мамо, в училище ме питаха, дали си ми сестра... Не. Казах им, че си ми баба. 

- Гергана, покажи ми, че се оправяш сама!
- Мамо, лампата гръмна и сега всички лампи не работят...
- Не мога да ти дам това, от което имаш нужда..
- Мамо, млякото свърши пак!
- Съжалявам, че не съм аз... 
- Мамо, къде са ми банските? Закъснявам! Бързо! 

- Таксата за синът ви е 350 евро.

- Оох, много те искам, Гергана, ще експлодирам!

- Мамо, лошо ми е...

- Кажи му! Пак ли сама ще се оправяш?

- Дигни си телефона ! 

- Мамо, виж муха се дави в сока ми!

- Герганче, ти си много специална! 

- Мамо, защо се правиш на лоша!?
- Съжалявам, миличка! Ще ми липсвате ужасно много... 
- Тук ли си?

Тук съм!

Изведнъж ме заболя много. Всичко ме боли. Гърдите ми пулсират. Сега разбирам защо. Не е прилив на кърма за близначетата. Ще ми идва. Пак! Пак ще ме боли режещо 5 дни. 

По-късно този месец ще излезе още една яйцеклетка, която ще преплува океани очаквайки да бъде оплодена. Тогава без да знам ще се чувствам красива и желана и ще ми се прави секс още повече заради нея. После тя ще падне умряла. Аз ще съм тъжна и раздразнителна, без да си давам сметка защо... 

Докато не се сетя, коя дата сме и не си кажа: "О, да хормони!" 

Ние умираме и се прераждаме всеки месец. И носим винаги любов и потенциал за живот в себе си. За всеки случей. Ние ще спасим света. 

Така ни в създал Господ жените. 

Да друсаме на хормони всеки месец. После да ни боли. Да кървим. Да носим живот. Дори, когато никой не го иска от нас. Да ни се разцепва кожата по шевовете от растящия плод. Да раждаме в болка. И понякога дори да ни разрязват на две корема с нож. И да го искаме със цялото си сърце отново! И отново! Дайте ми още живот! Мога да родя поне още три. И мога да обичам много повече!

Създадени сме да се отдаваме на детето си и на един мъж. Да искаме да му дадем всичко. Да изпитваме нужда да се грижим за него и децата ни. 

Да пренебрегваме себе си и големите си цели, кариерата си, таланта и мечтите си и да се откажем от съня и от отношенията ни с външния свят, докато не ни забравят всички. 

Качила ни е майката природа на нейната подла въртележка построена от хормони, стремеж към красота, стремеж към любов, грижа и създаване на семейство. И майчински инстинкти и още любов. Дори когато няма за теб! Даваш любов. Ти винаги имаш! Любов и женска сила да продължиш напред и без нея. И много сълзи... И още любов... 

Любов, любов, любов... 

- Накарай ме да почувствам нещо!

Накарай ме да повярвам, че мога да обичам отново! Докосни ме нежно. И ще ти покажа, какво е любов! Дай ми едно семенце и от него ще създам живот с твоето и моето лице. Ще посея семейство и любов за цял живот! Дай ми къща и ще ти направя дом! Дай ми усмивка. И ще те залея със щастие! Кажи ми една дума и ще мълча сгушена в теб.

Момичето с близначетата беше сама. И никой не ѝ се притичва на помощ, докато този изрод се гаври с нея и болните и беца в метрото.

На лента ми се завъртат всичките моменти, в които съм се чувствала, като изгубено в гората момиченце между вълците. Безпомощна като, тази жена сега. И е нямало никой, който да ме защити.

Гласът му боботи. Бебето плаче. Вече плачат две. Всичко в мен плаче. Тялото ми плаче. Яйцеклетката ми е загинала отново неоплодена и ще кървя...
Бебетата не спират да плачат.
Момичето с близначетата също се разплака. 

А той - мъжът, стоеше срещу нея и продължаваше да се хили и говори подигравателно. И в един момент даже се осмели да я барне по бузата.

Момичето с близначетата се уплаши. И замръзна на мястото си и придърпа още по-близо към себе си бебешката количка, от която се чуваше плач и се подаваха червени ръчички. 

Никой от мъжете в метрото не реагира.

Усетих прилив на кръв в лицето ми. Метрото спря и вратите се отвориха. 

Всичко мъжко в мен се събуди. 

Станах. Отидох право срещу него и започнах да му крещя, като звяр да се махне от нея. Да се махне от тук. Да слезе! Да се маха!! Сочих му вратата. Размахвах ръце. Даже не помня, какво точно му казах.

- Ти за коя се мислиш? Я не се меси, кучко! 

И ме бутна настрани. 

В този момент ръката ми сама полетя към лицето му. Той обаче имаше брада и шамара даже не изплющя. По дяволите! 

Само метрото издаде сигнален звук, че вратите ще се затворят скоро. 

Той се опули изненадано и посегна да ме удари. Някакъв амазонски импулс за самосъхранение изпрати към лицето му дамската ми чанта с металните куки. 

Той си барна очите с ръце премигвайки и преди да реагира го бутнах с всичка сила навън с двете си ръце. 

Той падна по гръб на кея. Метрото отново издаде звук "Тъъън" и вратите се затвориха. 

Той скочи, като ранено животно. И крещеше! Натискаше копчето на врата да се отвори. И удряше стъклената преграда между нас с юмруци. 

Бесен и готов да ме удря. Вратите не се отвориха. Метрото тръгна. И той тичаше с вагона и крещеше някакви ужасни неща. 

Аз почувствах, че цялото ми тяло трепери и че той навярно щеше да ме пребие, ако вратите не се бяха затворили. 

Изведнъж чух, че той крещи името на приятеля си:

- Меди! Медииииии! 

В един момент се обърнах и видях неговия приятел да стои срещу мен. И разбрах, че това е Меди. Помислих, че ще умра на 8ми Март в Париж. 

Вече нямаше страх. А едно странно чувство за примирение. Чувствах, че постъпих правилно и бях готова да умра за това. 

В Париж метрото спира от спирка на спирка на всяка минута. 

За тази минута почувствах, цялата любов, която съм изпитвала в този живот. И си казах:

Обичах! Аз обичах! Аз обичам завинаги! Аз дадох всичко! Никой, не може да ми каже, кога и колко да обичам. И на кой трябва да обявявам война. Аз просто обичам! Аз просто исках семейство и деца. И цветя на 8ми Март! Аз просто исках да обичам. И да правя света по-добър...

Но си помислих за детето. Видях лицето му. 

- Мамо, толкова си добричка! Даже като ми се караш се смееш! Много те обичам!

Казах си - ще остане без майка. Ще го върнат на баща му. Който все е зает. Ще го остави на техните. Ще го направят французин. Ще забрави българския и няма да го пускат на гости на нашите в България и на брат ми. 

Ще умра без да съм била наистина обичана жена. И преди за нося отново живот в корема ми и някой нежно да го гали щастлив, че ще става татко... Преди да открия простото щастие, което толкова хора имат. А на мен ми липсва.

Започнах да дишам бързо и на спазми. Отново изплашена, като заек. Настръхнала, че ще ми направи нещо. 

И тогава стиснах юмруци готова да се бия до смърт за живота си. 

После погледнах в очите на Меди. И видях, майка му. Която много го е обичала. И той някога е бил малко момче. Меди е бил добро момче. Той е добър човек. 

Дишах на бучки, като планински звяр, който е готов да захапе за себеподобните си. За някаква справедливост. В името на жената. На майката. В защита на красотата, която носи живот в себе си и ще спаси света.

Той показа дланите си и ги вдигна бавно и леко нагоре в знак на мир. Все едно се предава на полицията. Метрото спря отново. И той слезе на спирката. И избяга. 

Май наистина плаша мъжете, за добро или лошо.

Вратите пак се затвориха. Някакви хора взеха да ръкопляскат. Имаше поне 20 човека във вагона и всички се бяха втурачили в мен и пляскаха. 

Това ми се стори абсурдно. 

Видях, че имаше и много мъже сред тях. Някой високи и силни. Никой от тях не се намеси. Никой не каза нищо. Никой не се приближи. 

Аз ли направих цирк или в цирк живеем? 

Всичко ли стана прекалено бързо? Или така или иначе, страхът за някой няма величина за време. 

Или просто нямаше мъже тук. 

Момичето с близначетата ми говореше нещо. И ме потупа мило по рамото. 

Аз си казах - Господи, няма мъже! Ние нямаме мъже!

Седнах и се разплаках.