9.2 Светът Маяковски – „Издигнал съм си паметник неръкотворен“

  Всички се събраха в просторната Малка зала и впериха любопитни погледи във високата дама, носеща името на една от най-страшните болести на Земята в продължение на векове.

  – Мда! – измърмори тя, оглеждайки опустошените маси. – Въпреки че съм подранила, явно съм закъсняла! – и се засмя със сух, грачещ глас.

  Фрау Шарлоте изглеждаше на около седемдесет години, беше дълголика и безцеремонна, с буклеста сива коса, покрита с черен прозрачен шал с тънка златиста ивица по края, стигащ до раменете ѝ. На острата си лява скула имаше „мушка“ – огромна изкуствена бенка, която тя явно беше решила, че я разкрасява, защото непрекъснато обръщаше профила си на тази страна. Когато се усмихваше с тънките си, безкръвни устни, бенката подскачаше нагоре, а когато се намръщеше, „мушката“ някак се сгърчваше и потъваше в гънките на бледата ѝ, почти прозрачна кожа. Веждите ѝ бяха едва очертани и триъгълни, фигурата – доста хармонична, макар и суховата, роклята – от черно кадифе, дълга до петите – тип „русалка“. Раменете ѝ бяха мършави и полегати, обсипани с едри лунички, прилични по-скоро на старчески петна. Само лицето ѝ беше чисто, а шията ѝ беше дълга и повехнала. Малко под раменете ѝ започваха дантелени ръкави, прихванати с ластик над острите ѝ лакти. Надолу ръцете ѝ бяха дълги, слаби и също луничави. На показалеца на ръката без ръкавица носеше масивен сребърен пръстен с тъмен камък.

  „Бивша красавица;“, реши Невянка. „Сигурно си мисли, че прилича на Мерлин Монро“.

  – Още няколкостотин години и съвсем ще заприличате на Мерлин Монро, фрау Кирхоф – каза галантно овладелия гнева и страха си Пушкин, пое лявата ръка на старицата и сведе рошавата си глава над опакото на дланта ѝ, без да докосва хладната ѝ кожа.

  – Ама и вие сте един кавалер! – изсъска бабичката и се засмя със скърцащ смях. – Не изчакахте дори да си сваля ръкавицата. Ами ако не искам да ми целувате ръка, а?

  – Ами ако аз не искам да идвате в дома ми? – опонира хладно Пушкин. – Но кой ли ме пита!

  – Ласкаете ме, господине, с уважението и класата, които показвате – изграчи Черната жлъчка.

  Маша се засуети.

  – Ще ни окажете ли честта да вечеряте с нас? – попита тя. – Ще се разпоредя да сложат още един прибор на масата в  Бюфетната. За студената закуска наистина е късно, но не и за вечерята.

  – Два прибора! – уточни кратко старицата.

  – Наистина ли? – ред изражения се смениха по лицето на младата жена, сякаш не знаеше да се радва ли или да тъжи.

  – Наистина! – кимна надменно фрау Шарлоте.

  Маша се скри зад вратата. След малко се появи майордомът, преметнал през ръката си белоснежна салфетка.

  – Масата е сервирана! – обяви тържествено той.

  Фрау Шарлоте пое ръката на Пушкин, който я поведе към Бюфетната. Останалите гости ги последваха.

  Малката стая беше неузнаваема – ярко осветена от позлатените трисвещници, чиято трепкаща светлина се отразяваше в стъклата на дървените резбовани бюфети. Дървени качета с портокалови и лимонови дръвчета красяха ъглите, а таванът беше декориран с гирлянди. Цветя имаше навсякъде – във високите кристални вази покрай стените, по полиците, на масата, покрита с празнична покривка, посипана с розови листенца и отрупана с препълнени, обковани с позлатен бронз кръгли и четвъртити подноси с опорни крачка във вид на грифони и амурчета. Имаше кристални многоетажни фруктиери с плодове, разположени около една ос, приличащи на огромно кристално дърво в центъра на масата, прозрачни купички с бонбони и сладко с капачета отгоре. Подът беше постлан с мек персийски килим. В ъглите до живите дръвчета се извисяваха позлатени триножници с контейнери с лед, където стояха различните видове бутилки с напитки. С влизането си всяка дама получи и отделно малко, уханно букетче – за Златина и Невянка – от метличина, за Джиа – от алени йерихонски рози. Букетът на домакинята беше от прекрасни бели астри.

  – Този път вечерята е с лапландски привкус – обяви Маша. – В чест на нашия незаменим Михайло Иванович, който обаче засега е възпрепятстван да присъства. Да се надяваме, че по-късно ще се присъедини към нас. Имаме лапландска рибена чорба от щука с къпини, пържени питки с пълнеж от раци, еленско месо в картофено пюре с гарнитура от боровинки и кисели краставички, както и палачинки с хайвер. Масата, както виждате, този път е сервирана предварително, пожелавам на всички приятен апетит!

  – Моля, настанявайте се! – подкани ги и Пушкин.

  – Не трябва ли Лаврентий да ни настани? По етикет? – попита Джъд с висок шепот.

  – Няма да позволя някакъв Лаврентий да ме настанява – възмути се Дун. – И сам мога да седна.

  Той се стовари на най-близкия стол и огледа лакомо трапезата.

  – Известни са ми обичаите ви – имаме много пришълци, подобни на вас на Маяковски. Идвате от място, където думата е заместител на действието. Затова ви поканих да седнете, вместо да ви настаняваме. Надявам се да не съм нарушил правилата на добрия тон при вас – обясни Пушкин.

  – Не сте, ни най-малко! Ние не обръщаме толкова голямо внимание на етикета. Но да ви попитам…

Джиа го погледна предупреждаващо, но Дун, набрал скорост, този път пренебрегна знаците ѝ.

  – Защо, вие, който явно държите на етикета, сте толкова явно нелюбезен към последната си гостенката?

  – Ами фрау Шарлоте беше изключително нелюбезна преди години да предскаже смъртта ми – процеди поетът, издърпа един от столовете и го бутна към дамата в черно. – И със своята невероятна прозорливост преобърна живота ми на 360 градуса.

  – Но това е безсмислица! – възпротиви се Дун. – 360 градуса означава пълен кръг. Значи сте се върнали в изходната позиция.

  – След като обиколих циферблата, обаче – каза рязко Пушкин. – А с циферблатите на Косила човек трябва да бъде особено внимателен.

  – Точно така, Александър Сергеевич, много добре сте разбрали – каза черната вдовица, изчаквайки Маша да налее бяло вино в чашата ѝ.

  После невъзмутимо подпря бастуна си до стената, свали дантелената си ръкавица, остави я на подноса на притичалия се Лаврентий и отпи глътка.

  Известно време се храниха мълчаливо. Маша седеше като на тръни и даваше тихо разпореждания на слугите. Кимна на рижата слугиня, стояща до стената, тя излезе навън и след известно време се върна, носеща малко коритце с топла вода, калъп сапун, боядисан в червено костен гребен и стиска черна вълна.

  – За Пашка – каза отривисто домакинята, погледна към бастуна в ъгъла и неволно потръпна. – Вълната е от черен овен – остригана, изпрана и изсушена, а чаят ви за после е сварен в орехови черупки, както си му е редът. Втория прибор може да го донесем по-късно тук или направо в Детската – както пожелаете!

  По лицето на поета, който слушаше внимателно, мина сянка и той се намръщи.

  – Нека Акулина ги отнесе в банята – заповяда той. – Пашка ще вечеря по-късно, не е редно да се къпе на пълен тумбак.

  Слугинята бързо изчезна зад вратата.

  – Пашка! – изкряка старицата и обърна острия си нос към бастуна до стената, сякаш искаше да го клъвне. – Излез, поразнико, време е за баня!

  Бастунът беше дълъг малко над метър, а острието на дръжката му блестеше на светлината на запалените свещи – не е за учудване, че фрау Шарлоте го държеше само с ръкавица. Дървеният прът се размърда колебливо, разтресе се и тупна няколко пъти по пода, но после се укроти и пак притихна.

  – Чумничето иска стихче – нещо против? – кресна фрау Шарлоте и изгледа всички с черните си, леко кривогледи, но пронизителни със силата си очи.

  – Не, моля ви се, защо да сме против – засуети се Пушкин. – Казвайте си стихчетата, колкото ви душа иска!

  – Аз съм против! – вдигна ръка Сивин. – Правилото в този роман е – без стихотворения. За да не засенчват те преводите на Мирабела. Иначе всичко се разводнява и става една киша, дето не е за сърбане.

  – Не киша. а каша. Кишата е… – понечи да възрази Вергилий.

  – Кашата е за духане. Не можеш да духаш кишата – тя вече е леденостудена. А ако не е кашата, значи кишата е това, което е за сърбане – обясни Сивин.

  – Откъде накъде? Супата е за духане, не кашата. Кашата е за сърбане, а кишата… не знам за какво е кишата – викна двойникът на неуспелия поет Вергилий У.

  – Видя ли? Не знаеш – каза спокойно Сивин и се усмихна.

  – Кишата сигурно е за джвакане – подсказа плахо Невянка.

  – Говорихме за стихотворение, а вие къде се отплеснахте! Каша, киша, супа – какво значение има? Казано е – без стихотворения! – намеси се Габриел.

  – Къде е казано? Ох, ах, иииих! – изстена Вергилий и се хвана за разтегливия череп. – Вашата Мирабела я мързи да реди римички и затова – без стихотворения. Подрязва крилата на свободната творческа мисъл – така смятам аз.

  – Но ние вече нарушихме правилото – още при Египетската тъма и днес на обяд, с участието си в буримето – отбеляза Джиа.

  – Египетската тъма не е част от ОПМ, а това при нас вчера беше само един път – не се брои. Изключението потвърждава правилото – настоя Сивин. – И не бива да се повтаря, защото тогава вече няма да е изключение, а правило. Не трябва да се игнорират правилата, защото така се стига до анархия.

  – Това зависи от Мирабела, не от нас – каза Габриел. – Пък и бонжурчетата вчера говореха в стихове.

  – Ами Мирабела да решава най-после! – избухна Вергилий. – Какво все се офлянква!

  – Добре, давайте! – подкани Габриел фрау Шарлота. – Да видим какво ще стане.

  Черната жлъчка се обърна към ъгъла и изрецитира:

  Ти ли глътнал си бастун

  или той е глътнал теб?

  От дървото слез, маймун,

  пак стани хлапак нелеп!

  Бастунът се олюля, завъртя се около оста си, тропна три пъти по пода и около дръжката му се появи малко черно вихърче, което пронизително свистеше. После свистенето спря, вихърчето се разтопи във въздуха, а на мястото на извитата кука се появи момченце на 7-8 години – къдраво, мургаво и синеоко, голо до кръста, в широки шалвари от златиста коприна, пристегнати с дълъг шнур, завързан отпред на панделка. На краката му се мандахерцаха яркочервени сахтиянови пантофи с остри, извити носове и без пети, които му бяха доста големи. То скочи от върха на бастуна и облещи сърдито сините си очи.

  – Аз не съм маймун! Казвам се Павел Ключарьов, по майка – Калашников, а по баща – Пушкин. И не съм нелеп! Много съм си леп даже.

  – Ти си една лепка, нищо повече! – изръмжа фрау Шарлоте.

  Всички млъкнаха и зачакаха прозорците за зазвънят и таванът да се стовари върху главите им, но нищо не се случи.     След няколко мига напрегната тишина пътешествениците се разшумяха и отвсякъде се чуха въздишки на облекчение.

  – Е, въпросът май се реши! – извика тържествуващо Вергилий.

  – За тази глава! – не се предаваше Сивин.

  Другите им зашъткаха неспокойно и те най-после притихнаха.

  – Това „по баща“ не е сигурно – не съм те признал! – отвърна поетът на момчето, без да обръща внимание на суетнята.

  – Сигурно е и още как – прошепна Дун. – Виж му само муцката – цял бащичко!

  – Ти по-добре ме погледни в огледалото – каза предизвикателно хлапакът и се изплези. – Добре че не приличам на мама – щях да съм дебел и глупав, а сега съм умен и красив!

  – Няма какво да те гледам – продължи Пушкин, но Маша го сръчка и той замълча за миг. – Ако исках да те гледам, нямаше да те дам на фрау Шарлоте да те гледа тя. Тук си роден, но това не значи, че си мой. Майка ти забягна след раждането, какво друго можех да направя? А аз дори я освободих от крепостничеството и ѝ позволих да се омъжи за оня пияница Ключарьов и да стане дворянка. Неблагодарница!

  – Фрау Шарлоте ме направи Чумниче! – извика възмутено момченцето. – Половината време стоя като Косъм в хеви-метал косата на оная вещица Косила, а другата половина убивам хора, включително и деца!

  – Щеше да умреш – каза печално Пушкин. – Това беше условието ѝ – да ѝ служиш, в замяна на живота си.

  – Пашка, да мълчиш! Стига си се оплаквал като оня смешник там – Черната жлъчка посочи с дългия си, мършав пръст свилия се и кротнал под едно портокалово дръвче Вергилий М. – Марш в банята, че да не те накажа да умориш утре цяло село. Включително и децата! – додаде язвително тя. – Хайде, че ние, възрастните, имаме да обсъждаме тук едно нарушено споразумение и само с една мизерна чорба от рибешки карантии и с една купичка от най-сладкия мед на света няма да се размине!

  – Да ви предложим тогава за десерт и от най-вкусните, меки, кръглички понички пъшки2 с пудра захар отгоре! – сопна се поетът, а Маша пак го срита под масата. – Пъшки не идва от пъшкам, само да поясня. Идва от „пышный“, което на руски ще рече „пухкав“ и „бухнал“. Ако някой ви каже „Пашка пъшка“, да не решите, че момчурлякът ми пъшка под ярема на Косила. Вероятно просто се тъпче с пъшки така, че пушек се вдига. Във всяка къща го посрещат с хляб и с купичка мед, къпят го, решат гъстата му, чорлава коса, което си я цяло изпитание, обличат го в нови дрехи и го гощават със сладкиши, за да го умилостивят. Нека му е зле службата при Косила, на която го уредих!

  – Ама заради това трябва да убивам, а пък аз не ща!

  – То и аз убивам като отида на лов. За да се наям. Каква е разликата? – възрази намръщено Пушкин.

  – Но не стреляш по хора.

  – Стрелям – каза посърнало поетът. – Имам 29 дуела в живота си.

  – Но не си убил никого. Стреляш във въздуха. А теб те убиха. Оня идиот Дантес! Искаш да съм като него ли? Това ли искаш?

  – Не, Пашка, не искам това. Но ако не беше ти, много повече хора щяха да умират. Косила пази имението ни с всичките му обитатели – заради теб. Не е пращала болести и смърт тук от години. Ти си причината. Защото си част от споразумението.

  – Не съм упълномощавал никого за никакви споразумения. Можехте поне да ме попитате.

  – Ти беше само на два месеца!

  – Ама сега не съм. И пак ме отпращате.

  – За осемгодишно дете е необичайно съобразителен – прошепна Дун в ухото на Невянка. – Затова гледат да го разкарат.

  – Той е Чумничето на Косила – отвърна момичето. – Наложило се е рано да порасне. Нагледал се е на какво ли не. Явно и тя е приложила някои от магиите си върху него.

  – Не искаме да те нараняваме, скъпи – каза Маша и погали детето по чорлавата глава. – Баща ти прави всичко възможно, за да те предпази, както и хората в имението. Моля те, иди да се изкъпеш сега, ние ще се опитаме да уредим нещо!

  – Не казвам, че това е лошо – продължи високия си да шепот Дун. – Хлапето ми харесва. Дързък е и със собствено мнение. По нещо ми напомня за мен самия на неговата възраст. И аз стоях по половин година в образа на студен камък в храма Кху-Конгси в Пенанг и не можех нищо да направя. А баща ми стори всичко, за да ме излекува.

  – Защото Мирабела не може да измисли нищо ново, затова ти напомням за теб! – извика горчиво хлапето. – Все повтаря и повтаря. На никого не му е интересно вече! На мен пък – още повече! А Косила от четиригодишен ме пуска от косата си само при условие, че седя в библиотеката ѝ и чета. На три езика. Пфу!

  – Всичко се повтаря – каза философски Пушкин. – Природата върви по пътя на най-малкото съпротивление. А изминатият път е по-утъпкан от новия. По него се върви по-лесно. То е като руслото на една река – където е текло, пак ще тече. Прословутият морфичен резонанс. При нас – холера, чума или сипаница – и карантина. При вас – Ковид или грип – и карантина. А образованието не е навредило на никого досега.

  – Но ти не вървиш по утъпкани пътища, нали? – упорстваше Пашка. – Създал си съвременния език. Всички говорят и пишат на него. Дори оная селяндурка, майка ми!

  – А, не, вече прекали! – гракна фрау Шарлоте и се изправи рязко. После се приближи до разтрепераното хлапе, хвана го за ухото и го повлече към вратата.

  – Пусни меее, боли! – разрева се Пашка и се задърпа назад.

  – Оставете го, моля ви, аз ще го заведа – извика Маша и клекна пред чорлавия малчуган, който спря да плаче с цял глас, но продължи тихичко да подсмърча.

  – Хайде, Пашенка! – каза нежно тя. – Ако слушаш, после ще ти разкажа приказка.

  – Коя приказка? – изхлипа детето, забравило мигом сръднята си и погледна Маша с блеснал поглед.

  – За рибаря и златната рибка искаш ли? – попита Маша, хвана го за ръка и го поведе към вратата.

  – И още как! – зарадва се момчето. – Ами за попа и за неговия работник Балда?

  – И нея!

  – Ами за…

  Вратата се хлопна след тях и всички си отдъхнаха.

  – Моята Маша е ангел! – каза гордо Пушкин. – Може да укроти и най-свирепия звяр.

  – Ангел е, щом понася да се говори в нейно присъствие за бившите ти любови и се отнася с такава доброта и търпение към детето ти, плод на любовта ти към друга жена – каза с укор Джиа, която от позицията на възрастта и положението си, говореше на поета на „ти“. – Не би трябвало да я подлагаш на подобно нещо.

  – Ние нямаме деца – обясни Пушкин. – Маша обича Пашка като родна майка. Често го посещава в двореца на Косила. Носи му подаръци. Понякога Косила го пуска в отпуска при нас – за седмица-две. Когато е доволна от работата му. А е доста трудно да направиш Косила доволна. Аз одеве на езерото се изплаших, защото тя никога не го праща без предварителна уговорка. Колкото до „любовта“ към друга жена, тук малко посгъстихте краските. Използвахте неправомерна хипербола. Попресолихте манджата, така да се каже. Нали и народът твърди: „То не е болест от Бога, току е болест от мерак“. Не съм виновен, че поради природните си дадености и не особено забележителния си ръст имам склонност към високи и едри жени. Привличат ме неудържимо. Никак не мога да им се противя.

  – Но съпругата ви не е такава – по-прекрасно, фино и въздушно създание не съм виждала тук, на Маяковски – вметна Златина.

  – Именно – зарадва се Пушкин. – Не външността е важната. А душата! Умът! Сърцето! Олга Калашникова беше неустоимо привлекателна за мен, но докато си отвори устата. Иначе беше груба и меркантилна. Пишеше ми писма, пълни с граматически грешки. Това не е нещо, което бих могъл да понеса.

  – Нещо ми стана тежко – оплака се Дун на Габриел след десерта. – Рибата винаги ми действа така. Пък и тия захаросани бадеми – хапнах един-два в Малката зала. А този невероятен ягодов сладолед със сметана и карамелизирани парченца от звездопод сякаш ме канеше непрекъснато: „Хапни си още малко, скъпи! Я виж колко съм пухкав и нежен, няма да ти натежа!“ Няма ли няма! Уф! Само дето се заричах да не кусна. А уж били бедни дворяни! Видяхме им бедняшките ферми, рибарниците, стадата и овощните градини. Дворецът Кху-Конгси, където съм израснал, ряпа да яде!

  – Не ми споменавай повече за ядене тая вечер. Натъпках се – изпъшка Габриел.

  – А сега, господа – чу се гласът на Пушкин от другия край на масата. – Ако нямате нищо против, да минем в Малката зала, където ще пием чай пакула с къпиново сладко и ще обсъдим с фрау Шарлоте някои делови въпроси.

  – Не! – викнаха в един глас Дун и Габриел, а останалите се разшумяха.

  – Никакви чайове повече, никакви сладка! – каза Дун и с мъка се изправи. – Стана късно, аз смятам да си лягам. Вие, ако искате, обсъждайте си деловите въпроси, но аз си лягам.

  – Моля да ни извините! – каза Габриел. – Денят беше тежък за нас и изпълнен със събития, както и нощта преди това.  Наистина е по-добре да пропуснем чая. Изключително сме би благодарни за гостоприемството и обилната вечеря. Но сега, ако ни позволите, смятаме да се оттеглим.

  – Разбира се! – съгласи се с готовност Пушкин. – Моля! Лаврентий ще ви изпроводи до Къщата за гости. А ние с фрау Шарлота…

  Той се обърна към Черната вдовица и ахна. Уважаемата и страховита фрау се беше облегнала на стола си с отпуснати ръце, изпънала боси крака под масата, а неудобните ѝ остри обувки бяха захвърлени настрани. В настъпилата гробовна тишина се чу гръмогласно хъркане.

  – Саша, аз трябва да нахраня Пашка и да го сложа да спи – каза извинително Маша и стана.

  – Е, няма нищо! – отговори примирено Пушкин. – Явно ще си пия чая сам, а неотложните дела се отлагат за утре сутринта.

(Следва)

1. Редня́ – (фолкл.) епидемия, много заразни болести, които вземат жертви. За редня́ са били смятани болестите чума/каран, холера, сипаница/баба шарка.

2. Пъшка – поничка без плънка с кръгло отверстие в средата. Закусвалните в Санкт-Петербург, където се предлагат пъшки, се наричат пъшечни. Най-старата запазена пъшечна е „Желябова 25“ и се намира на Болшая Конюшенная Улица. Пъшечни има и в други градове на Русия