А би могъл...

Морето толкова жадуваше за теб! Така очакваше възторзи да запали във очите ти! Да уловиш магията на времето, притихнало в недрата му, мечтите и копнежите му, палещи до луда страст кипящите вълни, прострели бели длани с надежда тайна - да докоснат самотната снага на чакащия бряг, да развеселят душата му...

Но теб те нямаше. Не бе свидетел на нямото отдаване, на тихата хармония между света-фантазия и живото усещане, на полета на мисълта, отворена към дверите на Космоса, не улови дъха на времето, втъкано в живата ни плът...

А би могъл, обгърнат от енергии, от пулса на Създателя и любовта вибрираща, да преоткриеш себе си и с нови ценности да заредиш живота си обрулен, тъжен и горчив от тежестта на времето, в което ни е съдено да търсим пътя си, да се въздигаме и падаме в праха, премазани от мръсотията и грубостта на тези, които днес държат света в ръцете си...