Не е ясно къде, защото е някъде, освен това било и много някога. В една гора живеела много стара магьосница. Тя можела да прави всякакви магии, но не можела да направи само една. Не можела да направи така, че самотата й да изчезне. Защото когато сърцето ти е празно, стъпките ти тежат и не виждат пътя. Но в тези времена и магьосниците си имали Съдба. А както знаем, оттогава и до днес, неведоми са пътищата, които Съдбата ни чертае.

            Една сутрин, Маги, така се казвала магьосницата, се събудила и усетила нечие присъствие. Отворила вратата на къщичката, в която живеела, и видяла едно момченце, заспало на прага. Зарадвала се тя. Гледала го, гледала го и не можела да му се нагледа. Е, то не било толкова хубаво, защото все пак било момченце, но усетила, че има добро сърце.

            Разбрала Маги, че момченцето си няма никого на този свят. Решила да го отгледа като свое дете и да му предаде знанията за всичките си магии. Дори и за магьосниците било нормално да искат най-доброто за  децата си - да станат като тях и даже още по- ... и също както и днес, децата стават, но не като тях, защото те не са родителите си. По-скоро родителите по някое време стават като децата си , но в по-особен вариант. Животът е странно нещо. Има нещо детско в него. А щуротиите му край нямат....

            - Ще ми набереш ли гъби в гората?

            - Да, Маги, ей сега.

            И след доста дълго ей сега

            - Маги, Маги, виж това птиченце беше паднало от гнездото.

            - То, ти все така ще направиш, къде са гъбите?

            Времето минавало неусетно, птиченцето пораснало, но не всичко се променяло.

            - То, ти пак ли ...

            - То, ти отново ли ...

            И понеже това било нещо като ежедневие, Маги, за да пести време, започнала да го нарича Тоти, от превантивни съображения. Е, по това време сигурно е нямало такава думичка, но Маги така го усещала. Усещала още, че сърцето й е пълно с обич. А когато обичаш, виждаш не само с очите си. И не с ума си разбираш. И видяла Маги, и разбрала. Видяла блясъка в очите на Тоти, когато погледне към края на гората. Разбрала, че вече е голям, разбрала също, че нейният свят не е неговия. Животът я дарил с най-голямата магия - нямало я вече самотата. Имала обич, толкова голяма, че сърце не й дало да си помисли да я задържи само за себе си. Дала на Тоти едно вълшебно кристално яйце, с което винаги можели да се виждат и разговарят и го пуснала да тръгне по белия свят, да си търси щастието. Тоти прегърнал Маги, благодарил й за всичко и сложил вълшебното кристално яйце в торбичката си.  Птиченцето кацнало на рамото му и двамата тръгнали.    

Оттогава, никой не знае къде са, но и днес всеки знае, че ако Животът му поднесе самота в даден момент, в следващият ще му прати своята магия - Тоти. Защото без обич може, но как въобще без обич?