А можехме да избегнем срещата с Нея...

 Гледах се в огледалото и не можех да не се усмихна. Толкова красива коса, такова нежно лице, искрящи сини очи, хубави бели зъби. Перфектното тяло. Всичко ми беше наред. Имах приятели, семейство, в което много рядко се чуваха викове и крясъци. Приятелите ми ме уважаваха и даваха всичко за мен, а родителите ми ме обичаха и се грижеха с цялата си любов и сърце.

 Държах в ръцете си новата бяла рокля, която си купих за лятото. Беше тъничка и се спускаше до коленете ми. Мислех да я облека в събота. Тогава с приятелите ми щяхме да си направим пикник на Витоша. Всеки отговаряше за нещо. Мартин трябваше да носи храната, Нина – чашите и чиниите, Боби – фотоапарата и картите за игра, а аз – пиенето. Разбрахме се да взема една водка, защото аз не обичам, а на тях една щеше да им стигне. На мен уискито, което беше останало на дъното на бутилката, щеше да ми е достатъчно. Чудех се дали да взема бира и в крайна сметка реших – колкото повече, толкова по-добре.

 Всичко беше перфектно измислено. Имахме план къде точно ще отидем и какво точно ще правим. Мартин трябваше да купи храната преди да тръгнем, за да е прясно всичко. Горе щяхме да си направим сандвичи с кашкавал и шунка. Трябваше да купи и зеленчуци за салата. Нина – най-добрата ми приятелка, беше много въодушевена от цялата тази история, тъй като за първи път щеше да ù се отдаде възможност да бъде насаме с Мартин. Беше влюбена в него от месеци, но рядко оставаха сами. Все пак той беше душата на компанията и приятелите му не си го даваха. А с Боби бяхме като брат и сестра, въпреки че постоянно се карахме. Хванахме се на бас, че ако го победя на сантасе в единадесет игри, той ще дойде с мен в караоке клуба и ще пеем заедно любимата ни песен – „Завинаги ще съм до теб”.

 Нямаше просто какво да се случи, за да ни развали прекрасната събота... Ако в петък вечерта не се бяха появили глупавите облаци, които надвиснаха над целия град. Сиви и тежки, те хвърляха тъмната си сянка, а скоро започна и да вали. Това съвсем развали настроението на всички ни и сега пред пикника, който си организирахме, стоеше един голям въпрос. Дъждът не спря цяла нощ. Трудно можех да заспя, но дори когато това се случи, лошото настроение не ме напусна. В главата ми плуваха разни кошмари. Сънувах как с Боби пеем любимата ни песен и сме на един стръмен хълм. Изведнъж започна да вали и гърми. Отнякъде се появиха Мартин и Нина, които се държаха за ръце, но не искаха да ни последват. Казаха, че ще останат на върха на хълма, а там валеше и гърмеше най-силно. Ние с Боби тръгнахме да тичаме надолу, но изведнъж се изпързаляхме и започнахме да се влачим и търкаляме. Спускахме се по хълма и в един момент Боби ми каза да пусна ръката му. Каза да се спасявам, че все още мога, но аз не исках. Не исках да го пускам. В този момент една силна гръмотевица разцепи небето, чух писъците на Нина и... се събудих. Погледнах през прозореца, а навън още гърмеше. Дъждът биеше по стъклото и трудно заспах отново.

 Сутринта станах с леко главоболие и в кофти настроение. Знаех, че всичко ще се отложи и целите ни планове пропадат. Бях изнервена и лесно се палех на думите на майка ми.

-          По-добре си останете тук и тази седмица, пък другата ще се организирате пак.

-          Не, мамо, спри да ми говориш така! Ние ще си решим кога и къде да ходим!

-          Хубаво, само не ми викай, защото никъде няма да те пусна!

-          Така ли? Няма да ме пуснеш? Тогава по-добре да не те виждам никога повече!

 По-късно през деня с Нина и останалите се разбрахме да изчакаме малко, да видим какво ще е времето, пък после ще го измислим. Така и направихме. Вечерта по телевизията казаха, че снощната буря няма да продължи и в неделя. Очаква се топло време и слънце. Щастлива се обадих на Нина и се разбрахме за другия ден. Ето, че показвайки се на небето, слънцето изгря и в моята душа. Отново бях щастлива, отново се усмихвах и се радвах за предстоящия пикник.

 Неделя сутринта. 30 май. Отворих прозореца, един топъл слънчев лъч ме погали нежно по голите рамене. Накара ме да се усмихна. Бях щастлива. Направих си кафе, изкъпах се, облякох новата бяла рокля, взех сака с алкохола и малката си черна чантичка и тръгнах. Часът беше към единадесет. С Боби трябваше да се чакаме в 11:30 пред входа му, но той не се появи. Вече бяха минали десет минути, когато с нетърпение реших да му се обадя. „Телефонът на абоната в момента е изключен или извън обхват”. След малко пак звъннах, но отново чух същия женски глас, който започваше да ми става противен. Минаха още двадесет минути, а аз стоях на входа и нервно се оглеждах дали няма да се появи отнякъде. Ето, че така и стана. Погледнах към близкия магазин и кого да видя... нашият се задава с една огромна усмивка:

-          Гледам те тука, въртиш се нещо пред входа от двайсет минути... Кого чакаш бе, сестра ми?

-          Моля?! – гледах го с бесен поглед. – Теб чакам, глупако! Тръгваме ли?

-          Да, спокойно, ей сега сме там. Няма да ни чакат много...

Срещата ни с другите беше в 11:40 пред големия супер-маркет и очевидно закъснявахме. Аз, обаче, не можех да се сърдя на Боби. С тия негови големи очи и невинна усмивчица. Не след дълго пристигнахме на мястото на срещата, а там нервен стоеше Мартин, а до него Нина, която, честно казано, нямаше да има нищо против и ако се бяхме забавили още малко.

-          Къде ходите, заради вас изпуснахме автобуса! – ядосано каза Мартин.

-          Е, голяма работа, сега ще дойде следващият.

-          Да, бе! Ей сега ще дойде... След час и половина!

-          Колко?! – изненадах се аз.

-          Ами защо не отидем с колата, бе Марто? Хвалеше ми се преди месец като изкара книжката, ама още не си ни повозил! – даде идея Боби.

 Всички се съгласихме и след малко вече бяхме в новото „БМВ” на Мартин. Той пусна някакъв диск с приятна музика и потеглихме към Витоша. Всички носехме, каквото трябваше. Имахме храна, пиене, одеяла, карти за игра. Очертаваше се един незабравим следобед. А жалкото беше... че все още не осъзнавахме колко незабравим наистина щеше да е той.

 Лесно намерихме мястото, което се намираше между една съвсем малка горичка и черния път, по който стигнахме. Представляваше полянка със светлозелена трева и много цветя по нея. Постлахме си одеялото и извадихме и другите неща от саковете. Забавлявахме се като за последно. Към два часа вече бяхме преполовили водката и едната бира. Салатата също беше на привършване, а сандвичите още стояха непокътнати. Повиках Боби с мен, за да се поразходим. Идеята ми беше най-после да оставим насаме приятелката ми и Мартин. Така и стана. Взех картите със себе си и тръгнахме. Скоро си намерихме място, на което да се спрем. Беше хубаво, защото не се намираше много далеч и се виждаше почти цяла София. Седнахме на тревата и започнахме със сантасето. По време на игрите, докато Боби раздаваше или се чудеше какво да играе, го наблюдавах и си представях как играем сантасе след десет години. Как всеки е поел по своя път, но сме останали приятели... завинаги. Ето, че вече водех в девет игри, а Боби имаше само седем спечелени. Надявах се да спечеля, защото загубех ли, трябваше да танцувам пред всички само по чорапки. Моят залог беше наистина доста по-голям от този на Боби, но засега аз водех в играта. След още две игри, спечелени от мен, ходенето в караоке клуба беше сигурно.

-          Ее, много си лоша! Ако се съблечеш и танцуваш, това ще е приятно за всички, но ако аз започна да пея... съмнявам се, че ще остане някой в заведението.

-          И какво предлагаш? Победих си те съвсем честно.

-          Ами... Не може ли да изпея някоя песен само пред теб? Защо всички трябва да страдат? – засмя се той и аз не можах да не се съглася.

 Тръгнахме към близката гора. Когато влязохме достатъчно навътре, Боби започна да пее... „Заедно сме всеки ден, във всеки момент си до мен”... Гледах го и се усмихвах. Бях доволна от това, което имам – най-добър приятел до себе си и приятелка, която в момента също е щастлива. Аз също се включих в песента на Боби... „Обичам те, обичам те, завинаги ще съм до теб!”.

 Постояхме още малко там, когато изведнъж се усетихме, че слънцето започва да залязва. Сега пътеките ни се губеха, не можехме да се ориентираме къде точно се намираме. Лутахме се напред-назад и не след дълго осъзнахме, че се движим в кръг. „Ами сега накъде?”, „Какво ще правим?” - не спираше да пита Боби. Това ме изнерви още повече и скоро започнахме да се караме. Караницата се превърна в лют спор за това кой всъщност е виновен. Викахме Мартин и Нина, крещяхме с пълно гърло, но нищо. Слънцето отдавна бе залязло, а ние още се въртяхме в кръг. Не намерихме изход още около половин час. Тогава изведнъж видях, че дърветата свършват и започва някаква полянка. От там пък видяхме мястото, на което играхме карти и след малко вече бяхме при Нина и Марто. Те много се бяха уплашили за нас, но останали там, за да не се изгубят и те. Тогава щяло да стане още по-сложно и да си останем на Витоша цяла нощ.

 Бързо събрахме нещата в саковете. Сега тия сакове, които сутринта мъкнахме с усилия, бяха почти празни. Празни като бутилките от водка и бира. Уискито отдавна беше свършило, още на път към Витоша. Горе Марто и Нина изпиха водката. Боби също им помогна, а за бирата... всички участвахме. На мен не ми личеше много. Бях леко замаяна, но толкова, колкото да ни стане весело. Боби не спираше да се смее сам на себе си. Говореше си сам, но не беше чак толкова зле. И в по-лоши ситуации съм го виждала. На Нина най-малко ù личеше, но Мартин... едвам гледаше. Качихме се в колата. Мартин и Нина отпред, аз и Боби – отзад. Вътре беше топло и задушно, затова отворих прозореца отдясно на мен. Мартин запали и тръгна. Пусна диска, който Боби беше донесъл. Когато стигна до нашата песен всички започнахме да пеем и да се радваме. Аз си мислех колко е хубаво, че всички сме заедно, колко прекрасен живот имам. Погледнах Боби, а после и Нина и Мартин и разбрах, че си имам всичко. „Обичам те, обичам те. Завинаги ще съм до теб!”... слушах песента и си я припявах. Спускахме се бавно надолу, когато в един момент сякаш колата стана неуправляема. Скоростта се усилваше, а Мартин не можеше да реагира. Сърцето ми започна да тупти все по-силно и по-силно. Уплаших се. Хванах Боби за ръка, а усмивката бе изчезнала от лицето му. За секунди животът ми мина пред очите като на филмова лента. Колата поднесе на една страна и се преобърна. От двете ù страни имаше големи дървета, които пречеха на вратите да се отворят. Клоните на едното, които се спускаха ниско долу, бяха счупили предното стъкло. В този момент сякаш времето спря и не можех да повярвам какво се случва. Последното нещо, което чух и сега кънтеше в главата ми, беше писъкът на Нина. Не можех да мърдам левия си крак. Болеше ме страшно много.

 - Нина? – едва изрекох аз – Марто? – никакъв отговор. От очите ми започнаха да се стичат сълзи. Все още държах Боби за ръката. Чух гласа му. Каза ми да го пусна. Прозорецът ми бил отворен и можело да изляза. Но... не! Как да го оставя там? Как да го оставя да си отиде!

 - Моля те... Пусни ме...

 - Няма... Завинаги ще съм до теб!

 Следващите часове ми се губят. Не си спомням кой и кога ни е открил. Помня само, когато се събудих в болницата. До мен стоеше майка ми и плачеше. Когато отворих очи, ме погледна и се усмихна през сълзи. Прегърна ме и усетих болка в гърдите. Беше ми трудно да дишам. Не усещах краката си и едва можех да държа очите си отворени. С пресъхнали устни и тих глас попитах как са приятелите ми. Отговор не последва. Попитах отново, но вече знаех...

 - Мартин е в спешното. В момента лекарите се опитват да го спасят. – каза майка ми с треперещ глас и блуждаещ поглед.

 - А Нина? Боби?... Мамо... – не успях да спра сълзите си и те започнаха да се стичат по бузите ми – Кажи ми, мамо!

Не беше нужно да чувам това, което прочетох в погледа на майка ми, за да знам, че ги няма. Няма ги вече и не мога да ги върна, така, както не мога да върна времето назад... Но беше ли нужно да се стига до там? А можехме да променим всичко. Не беше ли бурята знак да не ходим? Защо кошмарът ми се сбъдна? И Боби закъсня, както винаги... Изпуснахме автобуса, трябваше да се върнем. Защо се хванах на глупавия бас? Защо оставихме Нина и Марто сами... защо се загубихме в гората, защо слънцето залезе преди да можем да си кажем сбогом? Защото така бе решила съдбата и нейната сестра смъртта. А можехме да избегнем срещата с нея.