15.12.2008 г., 0:17 ч.

А нима бе само игра...!? 

  Проза
909 0 0
8 мин за четене

А нима бе само игра...?

 

Погледнах те и забравих на къде бях тръгнала. В момента си спомнях само тихия, небрежен допир на устните ти, докосващи нежно моите и примамливо отдалечаващи се от тях. Помнех единствено малките ни игрички на любов, в която ние бяхме главните герои, а сюжетът бе филмът от снощи Толкова ли е трудно да се забрави една детска игра на любов, а нима бе само игра...?

Когато бях дете, обичах да се смея... правех го при всяка една удобна възможност... смеех се, когато тичах с красивото с и голямо хвърчило срещу вятъра, смеех се, когато усещах щипещия по бузките ми сняг в борбата със снежни топки, смеех се и се чувствах жива. Усещах как бие във всеки един миг сърцето ми и сякаш щеше да експлодира от вълнение в игрите ни заедно. Ти беше моето другарче в игрите на двора. С теб споделях всяка лудост в главата си и ти не ме съдеше Никой друг не ме разбираше по-добре от теб, защото ти бе най-близо до мен, макар и разделени от една ограда. Дойде време, в което тръгнахме на голямото и страховито за нас училище. Бяхме чували от по-големите батковци и какички какви ли не страховити неща които са се случвали в неговия двор, а и в самата сграда. Спомням си първия учебен ден: Всички се бяхме събрали пред входа на зловещия гигант. Майки и бащи, заедно със своите пораснали малчугани, се бяха наредили във строя и очакваха призива на първия учебен звънец за влизане. Нашите родители, със светнали от надежда очи, гледаха на тази церемония, а ние двамата с теб се бяхме сгушили по своему във тях, но готови за ново изпитание. Страхувахме се от легендите за безследно изчезнали деца и догадките: какво се крие в мазето? Може би то се бе превърнало през времето в гробница, приютяваща  умъртвените телца на малките, невинни дечица, отнесени в нея от грозното и тайнствено чудовище на тавана. Но ние бяхме смели. Запасили се с 2 пистолета с по 3 пакетчета от сачми и саби на кръста, бяхме готови да пожертваме собствения си живот в името да отмъстим за загиналите преди нас наши съученици... И звънецът не закъсня. Влязохме в първия учебен час и като послушни ученици изслушахме репертоара на вече застаряващата наша класна. На същия ден след училище двамата с теб решихме да разбулим тайната и отидохме в мазето. Ти, като смел принц търсещ своята принцеса в обятията на злия дракон, отвори пръв вратата. Постепенно и поетапно, с бавни крачки започна да влизаш в този хаос от вехтории и паяжина. Аз като верен другар те последвах към мястото на предполагаемата битка. Навлизайки все по навътре в мазето, мен все по-силно ме обземаше чувството на страх и в един миг аз нададох страшен писък. Ти се обърна към мен с бързината на пантера и застана в отбранителна позиция. Но поглеждайки ме с поглед изпълнен с решителност не видя нищо страшно освен една хлебарка решила да си поиграе със страховете ни.  И така с надеждата да открием нещо повече от стари вещи с теб обиколихме цялото мазе, но не открихме и следа от страшното зло. След огледа в мазето си тръгнахме за вкъщи, бурно обсъждащи абсурдността на видяното. Когато се прибрах най-накрая добих смелост да попитам мама за тази опасност, която ни грозеше. На моя въпрос тя отвърна с гърлест смях ,  който до известна степен ме обърка. Но след като спря да се смее, тя ми обясни че големите какички и батковци имат навика да се шегуват с новите ученици в училището и пускат такива слухове нарочно, за да видят реакцията им. Чак тогава разбрах колко глупаво сме постъпили с теб и веднага дотичах до вас, за да ти съобщя тази новина. И така години наред, от самото зловещо начало ние с теб бяхме заедно. Движехме се в една компания, ходехме си на гости, заминавахме на излети сред природата, помагахме си в уроците... бяхме неотменно един до друг. Но минаха години и ние пораснахме. Дойде време, в което всеки пое по своя път и захвърли спомените в килера с непотребни вещи. Аз заминах да уча във Политехническата гимназия а ти в строителния техникум. Ти създаде нови приятелства както и аз самата създадох. Не само не бяхме в един клас, в едно училище, а дори бяхме и в различни смени. Нито на мен нито на теб ни оставаше свободно време да излизаме заедно. Всеки бе изградил своя собствен свят на ново и с други жители. Но едно оставаше непроменено: вечерта прибирайки се вкъщи ти оставаше само на една ограда разстояние. Но и тогава не можехме да бъдем заедно. Както ти, така и аз, излизахме вечер на заведение с приятели, но в съвсем различни компании и на различни места. Един два пъти сме се засичали на дискотека, но то бе само за броени секунди след което навалицата отново ни отдалечаваше един от друг и ние станахме далечни. След гимназията аз заминах да уча във Варна за финансист. Ти пък остана да живееш и работиш в Ямбол. От тук насетне пътищата помежду ни изцяло се разделиха. След като завърших образованието си се преместих да живея в Бургас и започнах работа като банкер в една новооткрита банка. Заплащането беше прилично и с възможност за прогрес. В любовта никога не ми беше вървяло по необясними причини. Много мъже са се влюбвали в мен правили са какви ли не жестове за да спечелят сърцето ми но никой не успя да се домогне до него. И така си живеех спокойно до момента в който не те срещнах отново. Точно преди 2 седмици, както обикновено, аз се събудих в 6 и 30 h. Изкъпах се набързо, оправих се  за работа и потеглих с колата към нея. Точно в 8.00 h аз вече стоях на работното си място готова да посрещна първият си клиент за деня. Оправяйки документацията, неволно изтървах един документ и се наведох, за да го взема. Изправяйки се, леко подскочих, защото забелязах че, някой неочаквано е застанал пред мен, без дори да забележа. Надигнах се от неудобната позиция, в която бях застанала и погледнах човекът в очите.

Там, някъде навътре в този поглед съзрях пламъче, което бях срещала и преди. Видях поглед, изпълнен с мъжество, но и едновременно напомнящ ми стара човешка невинност. Аз бях виждала тези очи и преди. Те ми напомняха нещо много далечно и отминало... сякаш някакъв отминал сън. Но ти не беше сън! Ти беше истински! Беше споменът, който стоеше в килера ми под някоя стара извехтяла покривка от миналото. И аз те извадих. Макар да беше стоял с години сред непотребните ми вещи ти не бе придобил свойството непотребност и все още беше там. Да, вярно е ти беше се променил, ние бяхме се променили но годините прекарани заедно си стояха същите хубави моменти на едно минало време. Съзирайки погледа на другия и двамата засияхме от щастие. Прегърнахме се от сърце и започнахме да споделяме разни неща от живота си. Ти ми сподели, че си дошъл като клиент на нашата банка, за да внесеш определена сума пари, които сам си бе припечелил от фирмата за производство на електротехника, която беше създал в Бургас след като си се преместил да живееш тук. Но тъй като аз все пак се намирах на работа си разменихме телефоните и се уговорихме довечера, когато и двамата се оказахме като по чудо свободни, да запълним времето си с една обилна вечеря от спомени. Речено - сторено. Вечерта и двамата бяхме точни на уреченото място в уречения час. След като се срещнахме се отправихме към едно малко италианско ресторантче на свещи близо до морето. Цялата вечер беше обсипана с приятни емоции закачки и спомени между порасналите деца на своето време. Към края на вечерта, когато решихме, че е време да се оттеглим от ресторантчето, последва малко спречкване по въпроса кой да плати сметката. Но ти с риска да изядеш няколко шамара джентълменски надделя и прати. Закара ме до вкъщи тъй като аз бях пийнала. Заведе ме до входната врата и ме прегърна силно за лека нощ. Прегръдката ти беше толкова опияняваща, че примесена и с алкохола в кръвта ми, ми идваше да припадна. Не исках да ме пускаш макар да знаех че се налага. След като най-накрая и двамата се примирихме с мисълта за раздяла ти леко се отдръпна от мен и ме погледна право във очите. Аз също те погледнах и сякаш някакъв невидим магнит ни придърпваше един към друг. След миг на въздържание нито аз, нито ти успяхме да продължим да се борим с неудържимия копнеж да вкусим устните си. Целувка, една, първата и може би последната, но единствената истинска в живота ми. Такова чувство не бях изпитвала никога до сега. Чувствах се сякаш се рея из небесната шир, потопена в облак от щастие и наслада... И всичко свърши... събудих се, а ти беше някъде, където аз не бях. Дали всичко това беше истина и ти наистина бе случката от вчера или просто поредният кошмар, заприличал на истина. Казвам кошмар, не защото ми бе неприятно да те сънувам, а защото ми бе непосилно да те забравя.

И днес след 10-години още се питам дали онзи ден беше истина, или моя въображаема илюзия, но осъзнавам , че каквото и да си бил тогава искам да бъдеш и днес.

 

Толкова ли е трудно да се забрави една детска игра на любов... а нима бе само игра...!?

© Боряна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??