А/я
Винаги съм смятал за странно привлекателна смесената светлина на лампите от отсрещните блокове. Както и примигащите улични лампи, защото действат странно успокояващо.
Някак си, това се и оказа причината да седя на дървения стол на малката си тераса с нисък парапет. Не знаех колко е часа, предполагам, че минаваше десет. Нямах ясна представа за времето.
Наблюдавах безучастно простата улична картина. Седеше като тапет, не помръдваше. Исках да твърдя, че всичко това ми носи удоволствие и да забравя за купчината предразсъдъци.
Беше ми омръзнало да гледам празно в една и съща празна стая всяка вечер. Макар че всичко навън изглеждаше като прочетена книга, в действителност беше непозната територия. Неизвесността определено имаше способността да умаря още преди да си се впуснал в нея.
Привидно съществуваха толкова много причини, но не намирах и една. Толкова много неща, но нито едно, за което да се заловя. Нещо се забиваше в гръдта ми , при мисълта, че мога да си тръгна. Но друга мисъл, че всичко щеше да си остане също толкова безперспективно, колкото е и в момента, ме караше да се задъхвам.
Преди при опцията да избягам очите ми светваха. Доста отдавна обаче се бяха изпарили тези идеи, от тогава погледът ми си бе останал толкова категоричен и проницателен. Състоянието ми просто не ми позволяваше да повярвам, че мога да избягам от него.
Изпитвах сериозни затруднения да преборя апатията си. Беше се вградила в мен, виждах я в отражението си.
Светлината от лампите значително намаляваше. Ниските температури започнаха да се усещат, а удовлетворението от спокойствието, за което толкова се борих, така и не се появи.
Отчаянието отново нахлу и засили нищожната физическата болка, която изпитвах в момента.
Качих се в стаята си и си легнах.
Ако имаше нещо, за което си струваше да крещя, то това бяха емоциите, от които отчаяно се нуждаех.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Vaу Всички права запазени