Винаги съм смятал за странно привлекателна смесената светлина на лампите от отсрещните блокове. Както и примигащите улични лампи, защото действат странно успокояващо.
Някак си, това се и оказа причината да седя на дървения стол на малката си тераса с нисък парапет. Не знаех колко е часа, предполагам, че минаваше десет. Нямах ясна представа за времето.
Наблюдавах безучастно простата улична картина. Седеше като тапет, не помръдваше. Исках да твърдя, че всичко това ми носи удоволствие и да забравя за купчината предразсъдъци.
Беше ми омръзнало да гледам празно в една и съща празна стая всяка вечер. Макар че всичко навън изглеждаше като прочетена книга, в действителност беше непозната територия. Неизвесността определено имаше способността да умаря още преди да си се впуснал в нея.
Привидно съществуваха толкова много причини, но не намирах и една. Толкова много неща, но нито едно, за което да се заловя. Нещо се забиваше в гръдта ми , при мисълта, че мога да си тръгна. Но друга мисъл, че всич ...