Винаги съм смятал за странно привлекателна смесената светлина на лампите от отсрещните блокове. Както и примигащите улични лампи, защото действат странно успокояващо.

Някак си, това се и оказа причината да седя на дървения стол на малката си тераса с нисък парапет. Не знаех колко е часа, предполагам, че минаваше десет. Нямах ясна представа за времето.

Наблюдавах безучастно простата улична картина. Седеше като тапет, не помръдваше. Исках да твърдя, че всичко това ми носи удоволствие и да забравя за купчината предразсъдъци.

Беше ми омръзнало да гледам празно в една и съща празна стая всяка вечер. Макар че всичко навън изглеждаше като прочетена книга, в действителност беше непозната територия. Неизвесността определено имаше способността да умаря още преди да си се впуснал в нея.

Привидно съществуваха толкова много причини, но не намирах и една. Толкова много неща, но нито едно, за което да се заловя. Нещо се забиваше в гръдта ми , при мисълта, че мога да си тръгна. Но друга мисъл, че всичко щеше да си остане също толкова безперспективно, колкото е и в момента, ме караше да се задъхвам.

Преди при опцията да избягам очите ми светваха. Доста отдавна обаче се бяха изпарили тези идеи, от тогава погледът ми си бе останал толкова категоричен и проницателен. Състоянието ми просто не ми позволяваше да повярвам, че мога да избягам от него.

Изпитвах сериозни затруднения да преборя апатията си. Беше се вградила в мен, виждах я в отражението си.

Светлината от лампите значително намаляваше. Ниските температури започнаха да се усещат, а удовлетворението от спокойствието, за което толкова се борих, така и не се появи.

Отчаянието отново нахлу и засили нищожната  физическата болка, която изпитвах в момента.

Качих се в стаята си и си легнах.

Ако имаше нещо, за което си струваше да крещя, то това бяха емоциите, от които отчаяно се нуждаех.