31.01.2020 г., 19:07 ч.

 Адашчето и неговите истории - 1 история 

  Проза » Разкази, Хумористична
754 0 0
4 мин за четене

Адашчето и неговите истории -

                                      1 история

 

 

 

         Адашчето бе като нас, бачкатор или подчинен, както обичаха да се изказват някои, с голям стаж в професията, изключителен професионалист и добър колега, можещ да те развесели по всяко време на денонощието. Всъщност доста странни неща се струпваха около него, повечето подчинени бяха готови да кажат, че тези неща станаха някак негов патент и незнайно защо му се случваха около заплата. Рядко обясненията му бяха изчерпателни, увърташе приказките си и накрая завършваше с едно “Не знам бе!”. Аз се опитвах да бъда встрани от разни бъртвежи за губене на време, но те някак си се натрапваха, успяваха да те емнат със случайната реплика, изтърсена по повод умълчаните почивки на подчинените и така Адашчето започваше – “Ти не знаеш какво ми се случи вчера. Откраднаха ми сакото!” От там се започваха въпроси и отговори, които завършиха с това, че не си бе свалял кожуха, а му откраднали сакото, след което се стигаше до купуването на пелин и доукрасяване на историята с кожуха или сакото. В един момент само махваше с ръка и всички разбирахме, че е изпил много пелин и пак са го обрали. “Но измислих система!” Адашчето бе техник по слаби токове и си монтира аларма на джоба. Това не бе кой знае колко сложна работа, “Щом някой реши да бръкне( предимно цигани казваше,че го обират) и изтегли портфейла, то той ще се разтегне, защото съм го вързал с ластик и след това като тапа ще се отскубне ето тази, малка пръчица, която задейства алармата и джоба ми започва да пищи!” И джоба му пропищя. “Е сега няма кой да ме обере!” И така беше. Минаха две-три заплати, когато едни колеги като чуха прословутата реплика “Отивам до пазара!”, след която обираха Адашчето, тръгнаха с него. И понеже преди това дълго време обикаляха София, защото през работно време е най-добре да се обикаля, решиха да отидят с трамвай. Аз не проявих желание, затова чух какво се случило пост-фактум. Адашчето, Пепи и Милчо, все колеги-подчинени, се наредили до вратата на трамвая, може би с малко зачервени носове, защото бе зима, плюс това бе и киша и не на последно място продаваха пелин на дребно.  Разходката им била пълноценна, но така или иначе времето около празниците не е много приятно ако празнуваш прекалено често. Адашчето било най-близо до вратата и ето какво разказа - “... усещам аз как джоба ми започва да се движи на една спирка. Около мен слизат някакви хора и изведнъж вратата се затваря и виждам как ластикът, с който е вързан портфейла ми, се разтяга. Аз съм вътре в трамвая, той тръгва, а портфейла ми е навън, в джоба на един мазен циганин, който ми се хилеше и изведнъж хукна.  Получи се нещо като разтягаща се дъвка, която запищя, след като ластикът задейства алармата. Настъпи паника – продължаваше Адашчето – целият трамвай пищи от алармата, аз викам, че са ме обрали и соча циганина, а хората ме гледат – ту мен, ту циганина, който изведнъж изчезна и така никой не повярва, че са ме обрали...”

         - Да бе така беше! – потвърдиха колегите, които бяха с него. Значи всичко бе вярно, Адашчето го обираха без да лъже. По нататък по думите на другите, трамваят спрял, не толкова заради воплите на Адашчето, а заради алармата. Представете си аларма за кола да е в действие, в трамвай. Непоносимо, нали! И всичко приключило като деактивирал алармата. Крадецът избягал с портфейла и заплатата на Адашчето. Но най-важното бе, че не говореше измислици, относно обиранията му, а те наистина се случваха.

         Тогава бе около Коледа и съвсем колегиално бе да съберем по десет-петнайсет лева, за да може да занесе някой лев вкъщи  и въобще малко от малко да почувстват празниците. Всичко това стигна до ушите на Шефа и той веднъж го попита:

         - Кирчо вярно ли е, че са те обрали около празниците?

         - Да бе шефе! Остави се! Сега ще ти разкажа цялата история – и ние тактично се оттеглихме. По късно, когато стана случайно дума за Адашчето, шефът ни разказа чутото от него. Ние стояхме като препарирани и само клатехме глава на подпитвания от сорта“Вярно ли е ?” Ето какво било вярното : Адашчето намерил някаква лична карта, която била в несесерче и имало тел. номер. Обадил се и уговорил с една жена среща да и върне картата. Жената, която била с малко дете на количка, му подарила коняк и бонбони за услугата. Добре! Но по-нататък, хич не се връзваше. Малко по-късно, Адашчето установил, че му няма портфейла и той казал на шефа, че жената му го свила. Ние слушахме “версията” на шефа и се споглеждахме като кимахме подозрително. Той разбира се, се усъмни и попита:

         - Вярно ли е това? – кой знае, промълви Милчо на себе си като кимна утвърдително. Попитахме после Адашчето, защо лъже шефа с историята за трамвая, а той рече.

         - Никой не съм излъгал, а това е друга история, която вие просто не я знаете!

         - Аха! – ахнахме  и отидохме да си гледаме работата, за да не се задълбочаваме...От тогава Адашчето със сигурност изпи доста пелин, пенсионира се и започна да пази строежи, ще кажете какво от това? А аз ще ви кажа, питайте него. 

 

© Кирил Дървеничарски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??