Тя беше част от житейския ми път. Появи се внезапно в битието ми по някакви закони свише, и по същите тези закони така изчезна без следа.

 Съдбите ни се пресякоха за малко, но още от първия път смътно почувствах, че няма да се харесаме. Всъщност, аз наистина не я харесвах и не ù симпатизирах. Защото и двете бяхме привлечени от един и същи мъж. Тя беше по-голяма от мен. Значително по- голяма, по - самоуверена в женския си чар и поведение, с по- голям опит и както схванах в последствие природата й беше консуматорска, алчна и хищна.

 Определено ми беше пречка, проблем и се изпречваше на пътя ми в най- неподходящите моменти.

   Не знам защо изобщо пиша за нея! Защо си я спомням? Може би защото искам да се освободя от старите си емоционални болки, да ги излея на белия лист и след това да хлопна тетрадката без съжаление.

  Аделина беше ..прилично симпатична, ако мога така да се изразя. А може би беше красива или поне се мислеше за такава. Странно е че, не помня детайлно лицето й.

Само си спомням, че имаше гъсти, къдрави, черни коси и мътни очи с неопределен цвят, който преливаше от синьо в зелено.

 Беше ми като воденичен камък! И не знам дали изобщо нарочно го правеше, или пък не подозираше, че сме хлътнали в един и същи мъж, но постоянно го обсебваше, натрапваше му се и флиртуваше с него.

    Виждах ги редовно, как си гукат нежно, закачливо, игриво и как ловко го оплиташе в мрежите си и не спираше да прави опити да го вкара в леглото си.

  Тогава за първи и последен път в живота ми изпитах луда, яростна ревност, която ме разяждаше отвътре като киселина.  А ако имах необходимия опит, щях просто да се намърдам между тях и да я разкарам с финес и елегантно. Защото мястото ù не беше там.  А аз просто стоях и слушах глупотевините ù, гледах как се чупи в стойки и фасони и се мислеше за уникална и ненадмината. По красота!

    Но беше ми писано да премина през още изпитания. Една вечер страстите удариха тавана и достигнаха своя пик.  Избиваше ме на рев като ги гледах двамата,  седнали един до друг, как си шепнат нещо на ушенце, гледах как ръцете му я обгръщат, как си играят с косите ù и цялото му внимание беше насочено към нея.

   Гледах и крещях отвътре ''Защо ми го причиняваш, любов моя? Защо?''

 Отровни ками се забиваха в сърцето ми и обливаха в кръв душата ми.

 Седях, без да реагирам външно, но отвътре умирах и се свличах. Гордо животно съм и никога не си позволявам да ме виждат как се разпадам на парчета.

 И колко исках,  колко копнеех  ръцете му мен да докосват, мен да прегръщат, мен да обичат. Обаче по някаква необяснима причина, интуицията ми крещеше, че и той играе двойна игра, защото от време на време се втренчваше в мен и ме заковаваше многозначително с поглед.

    Не можех да чуя за какво си говорят, но в един миг я видях как се разциври и стана рязко от стола и изчезна нанякъде.  А аз бях щастлива! И злорадствах, че не съм единствената разревана тази вечер.  Радостта ми не трая дълго. Малко след това той също скочи от стола и хукна след нея.

    Като ударена скочих и аз, защото повече не можех да издържа и трябваше да се махна. Да остана насаме със себе си, с обърканите си противоречиви мисли.

 Борбата с любовта беше жестока! До кръв! Любов, която се случваше против волята ми.  Излязох навън и тръгнах като ударена по пустите коридори на станцията.

  Нищо не виждах и нищо не усещах.  Само знаех, че ме боли. Но не знаех, че това ще е една от многото адски болки, които щях да изпитвам в следващите 20 години.

   Изведнъж някой ме халоса по рамото! Вдигнах очи и го видях как прелита край мен като торнадо... едно егоистично влюбено в себе си торнадо!

  Затворих за миг очи и в душата си го зарекох "О, ще дойде този ден, в който ще затънеш в мен! Само мен ще искаш! Само мен ще търсиш. Ще плачеш, ще се свличаш! Ще разбереш какво е да нараниш жестоко друг човек''.

   Не подозирах колко съм била права, че обричам себе си обричам и него на една бъдеща луда любов!

    А Аделина цивреше горе в стаята. Аз се свличах в коридора. Представях си разплаканото й лице, но не изпитах жал. Не изпитвах жал и към себе си.

   Години по-късно разбрах, че такива като нея нищо не ги трогва, нищо не им прави впечатление, нищо не може да ги разтърси.

  И сега като се замисля, очите й бяха като душата ù - тъмна, мъглява, неясна, блуждаеща.

   Казвам ти ''Сбогом, Аделина! Ти никога не си го обичала, нито пък той теб те е обичал''.

      Вече си един камък по-малко в градината ми!