Адът в нас

Адът няма край. 

Защото богът няма начало. 

Най-тежкото, най-страшното престъпление на тоя свят, знаеш ли кое е? 

-Да застанеш против сърцето си, приятелю! 

Да се противиш.

Не да лъжеш другия. 

А да излъжеш себе си. Сам. Първ. 

Ей туй е! 

Да вкараш острието в пазвата.

И няма ад, и няма рай. Всичко е едно сърце. Което страшно ще боли, точно миг преди смъртта, а може би и после... Но знаеш ли, Най страшният съд - това е човешката съвест. Че лягаш в ковчега щастлив, ама на ушким. Че можеше повече. Че трябваше още. 

Ей туй е най страшната мъка.

От неизживяната, невъзможната любов. Опуснатата. Не че ще Свършиш. Не че ще прогниеш. Не че ще те изядядат червеите. До кокала...

А туй, че просто си пропуснал. Изтървал си мига. Погледнал си встрани. И пуф кърпата отлитна, отиде на чуждата ограда. Можеш ли я стигна. 

Не можеш. И с все сили да бягаш.Туй което си изтървал веднъж, не може никога си върна. Изгубено е завинаги. Ей туй е човешката мъка.

На сърцето болестта.

Адът и Раят сме ние. И ако имаш късмета - ще обичаш и ще те обичат.

Ще си раят. Ще се спасиш. 

И ако ли не - ще теглиш дълго за всичко, за всичко дето диша. Ето това е адът, приятелю. И не е онзи дето в книгите, с деветте кръга, в огън и лед. 

А онзи в теб. 

• В сърцето. 

Затова обичай винаги навреме - 

не утре, не после, не по-късно.

Защото понякога по - късно, значи просто никога. 

НИКОГА.