І част    

     Жената лежеше така отдавна, с поглед, вперен в трептящите сенки на тавана. Минаващите коли отвън осветяваха стените зад пердетата, хвърляха отблясъците си върху мебелите, след което стаята отново потъваше в тъмнина. Трепна, когато чу тракането на асансьора, известил на отдавна заспалия блок поредното завръщане на един от обитателите му.
     Когато асансьорът спря на етажа, нервно отправи поглед към входната врата. Ключът прищрака някъде в съседния апартамент. После отново се настани тишината.
     Тя запали последната цигара и потърси пепелника. Този, когото чакаше, нямаше да дойде. След думите, които й каза, едва ли щеше да го направи. А и тя не искаше. Всъщност, част от думите той беше казвал много пъти. После си тръгваше, но след няколко часа се връщаше. Но сега...
     Странното е, че когато този път заговори, дори не я заболя - изслуша го мълчаливо, като се стараеше да не обръща внимание на злъчния тон и показната откровеност. Не че не знаеше какъв ще е разговорът - след поредното мъжко събиране той се връщаше и подхващаше неизменно една и съща тема - за необходимостта от такива чисто мъжки вечери, където всеки си доизмисляше по нещо. Беше свикнала да й разказва за откровените похождения на приятелите му, за което той искрено се възмущаваше. Затова следващите му думи, които дойдоха след дълго мълчание, я свариха неподготвена.
     - Няма какво да се лъжем - каза й, като се стараеше да не я гледа, отпивайки последната глътка бира - няма мъж, който поне веднъж да не е изневерявал на жена си. Просто няма такъв. - Събра кураж и я погледна в очите. - Особено, когато...
     Усети неприятно жегване, но се насили да го слуша.
     - Ти никога не си ми харесвала. Трябва да си мъж, за да разбереш какво значи да има до тебе едно хубаво женско тяло. Всеки се бие да притежава най-хубавата жена. Получаваш самочувствие и ставаш горд. Войни са се водили за това, предателства са ставали... Нали четеш... Даже мангизите са, за да си купиш най-хубавото парче. Да върви до теб и всички да ти завиждат. Само тогава един мъж се чувства щастлив. Какво ме топлят жестовете ти, любовта ти, като не ставаш...
     Беше толкова изненадана, че единственото, което можеше да направи, беше да се потопи в спомените. Първата им среща... Беше дошъл да оправи някаква повреда. Докато сервираше коняка, пусна любимата си песен и не престана да мисли за сина си, който неспирно кашляше от съседната стая. "От толкова години съм музикант, но тая песен чувам за първи път" - беше й казал, докато отпиваше от чашата. "Казва се "Ако някой се влюби в мен" - отговори му почти механично и чак тогава се сети да го разгледа - около 30-те, дълги фини пръсти, с руса брада и сини очи. Леко оплешивял и уморен. Не обърна внимание, когато на излизане й каза, че пак ще се обади... На следващата вечер пристигна гладко обръснат, но чувството за безпомощност и самота така явно се бе отпечатало на лицето му, че за нея беше съвсем естествено да го приеме в живота си...
     - Пак ли отплува някъде? - гласът му изтика петте години съвместен живот и я приземи до реално очертаните предмети в стаята. - Трябва да ти кажа и още нещо, което досега не съм споменавал, но ти може би се досещаш... Изневерявах ти. Винаги съм го правил. Не можех иначе. Няма ли да попиташ с кого?
     Е, това си беше наистина попадение. Опита се да се усмихне. Ей така, за кураж на самата себе си. Спомни си думите на починалия си баща: "Никога не показвай, че си отчаяна, моето момиче. Точно обратното - стегни се и покажи, че имаш още сили..." Сили за какво - искаше й се да го попита - след толкова удари - откъде сили?...
     - Първият път беше отдавна - с една твоя съученичка, дето идваше често, помниш ли я? - забиваха се безжалостно думите в съзнанието й. - Веднъж я заведох за риба... После, докато карах таксито вечер, нали знаеш как става, има толкова места извън града... Когато отивах на повреди - също - не я щадеше откровеността му. - Мисля, че се досещаше...
(следва)