АКО СЕ ВЪРНЕШ…

От години страдаше от множествена склероза. Вярно, че беше лечимо. Но в нейния случай поставиха диагнозата доста късно.

Още в началото, докато се луташе по болници, прегледи и изследвания, и докато още никой не беше наясно какво точно ù има, започна да посещава църква, търсейки изцеление. Но така и не го получи. В началото вярваше, после се отказа. От две години беше в инвалидна количка.

Обезсърчи се, започна да обвинява Бог, че не я обича, защото ù отказва да бъде здрава. Спря да ходи на църква и да се вижда с вярващи в дома си. Подозираше доскорошните си приятели в лицемерие – мислеше си, че тайно злорадстват, че не са на нейно място. Или пък, че ако са болни като нея, тях Бог би ги изцелил. Предполагаше, че всички я обвиняват, че не е достатъчно свята, че да заслужи изцелението си. Мислеше, че Бог не я обича, че не я иска, че я е оставил сама и не го е грижа за състоянието ù.

И затова се подразни, когато, докато превключваше с дистанционното каналите на телевизора, чу:

- Ако се върнеш към Всемогъщия…

Побърза да смени канала. Не искаше да слуша за един Бог, Който бе твърде жесток към нея. Бог, Който правеше всичко по Своята воля, без да се интересува от болката на хората.

Загледа се в някакъв екшън, с твърде много насилие, за да заглуши думите, които сякаш се бяха набили в главата ù:

- Ако се върнеш към Всемогъщия…

Как да се върне? Та тя си бе все на същото място, жалка и слаба в инвалидната си количка.

Живееше на третия етаж в пететажна жилищна кооперация, без асансьор. Домът ù бе близо до парка и често, през прозорците, заедно със слънчевата светлина, нахлуваше и шумна глъчка от играещи деца. И този детски смях – весел, безгрижен и щастлив – бе поредното доказателство за Божията несправедливост спрямо нея. Беше едно дете, родителите ù отдавна бяха починали. Не се беше омъжвала. И нямаше деца.

Единствените, които посещаваха дома ù, бяха социалните асистенти. За две години – пет асистентки. Програмите, по които ги назначаваха, бяха срочни – за по няколко месеца. Но някои даже и по-рано напускаха. Не можеха да понесат грубостта и сприхавостта ù. А тя беше такава, защото беше отчаяна и слаба; защото им завиждаше за тяхното здраве; защото бе зависима от тях; защото за тях беше просто работа и тежест, получовек –  полутруп.

Вярно, че последното момиче се държеше различно с нея, но то беше, защото беше вярващо и навярно си мислеше, че ако спаси душата ù, ще натрупа точки пред своя Бог. Но то май бе пропуснало да разбере, че нейният Бог не обича болни и възрастни хора. Или поне не обичаше нея. Как може да обичаш някого и да го оставяш да страда, прикован в инвалидна количка, ако имаш възможност да му помогнеш?

- Ако се върнеш към Всемогъщия… - сякаш в отговор се прокрадна в мислите ù.

Глупости. Щом досега Бог не беше направил нищо за нея, едва ли днес, след толкова години, би я посетил. Днес едва ли някой би се сетил за нея. Още повече, че вчера изгони последната асистентка – тая, вярващата. Беше прекалила със солта в яхнията. Та, по този повод хубаво я нахока и ù каза повече да не стъпва в дома ù.

Такива са отчаяните хора. Не приемат доброто, защото не вярват в него. Искат и другите да страдат като тях.

- Ако се върнеш към Всемогъщия…

Какво, тогава няма да страдам ли? – запита се иронично.

Вярно, понякога си мислеше, че би могла да е кротка и смирена болна, но нали, ако се държеше така, всички щяха да потъпкват интересите ù. А кой по-добре от нея самата би я защитил? Затова беше груба с всички, защото не вярваше на никого. Та, щом Бог, Който може всичко, включително и да я изцели, я отхвърля, то никой не би могъл да ù помогне.

Отвори шкафчето с лекарствата си и извади от него всички кутийки и шишенца.

- Ако се върнеш към Всемогъщия…

Как да се върна при Бог, когато Той не ме иска? – се запита сама. Никой по-добре от нея не знаеше колко трудно е да вярваш в Бог, а да живееш, без да можеш да разчиташ на Неговата любов и закрила. По-лесно щеше да ù е да не бе чувала за Него. Така би си обяснявала всичко със съдбата, със някакви случайности, обстоятелства, късмет. И това би било далеч по-приемливо. Но това, нейното, то беше страшното. Да знаеш, че Бог съществува. И че целият ти живот е в Неговите ръце. Една Негова дума би те вдигнала от инвалидната количка. Но колкото и да плачеш и да го молиш, каквото и да Му обещаваш, Той да мълчи.

- Ако се върнеш към Всемогъщия…

Стига вече. Не искаше повече да чува тези думи. Искаше просто малко спокойствие. Почивка от всичко.

Отвори две шишенца и изсипа хапчетата в шепата си.

Знаеше, че душата на човека не умира с физическата му смърт. И че в отвъдния свят я очаква тежко наказание за това, че сама е посегнала на живота си. Но сега не искаше да мисли за това. Сега ù стигаше да знае, че всички ще я оставят на мира и че няма да усеща болките и неподвижността на тялото си.

Приближи шепата към устата си.

И тогава го чу. Така ясно, сякаш имаше някои друг с нея в стаята:

- Ако се върнеш към Всемогъщия…

Така се стресна, че ръката ù трепна и разсипа хапчетата по пода. Озърна се, беше сама.

- Ако се върнеш към Всемогъщия… – чу отново.

- Как мога да се върна, щом Той не ме иска – грубо извика в отговор тя.

Тогава усети топлината. И любовта. Малки, нежни вълнички преминаха по цялото ù тяло, оставяйки след себе си усещане за лекота.

Затвори очи, потапяйки се в това усещане. И тогава, със затворените си очи, видя. Един кръст, а на него прикован един Човек.

- Искам те – каза ù Той. – Замених Моя живот за твоя.