Беше по обед. Бързах с детето към българското училище и я стисках здраво за ръка, че бе фрашкано с народ в станцията на метрото. Тая станция е огромна, има много заведения, магазини, казина, пекарни, вестници, а на една огромна стена върви числото Пи, което, като знаем, е 3,14, ама то било безкрайно...

Точно преди да завием покрай Пи-то, видях младо момче да носи голяма синя чанта, от тези, в които си вземаш прането от химическото чистене. Носеше я в една ръка, а в другата носеше младо русо, красиво момиче.

Момичето беше неживо.

Отпуснато, с оцъклени очи.

„Още малко, Бебо...”

Подпря я до вратата на една пекарна, пусна на земята чантата и извади бяло одеялце, грижовно го сгъна и оправи гънките. Момичето стоеше превито на две и тялото ù се полюшваше като върба под напора на вятъра. Косата ù падаше надолу като дъжд. Ръцете ù се вееха като обесени водорасли. Всеки момент можеше да падне. Спрях и пуснах детето, ако политне, да мога да я хвана. Момчето лазеше и оправяше одеялото и не спираше да говори „Сега, Бебо, сега...”

През вратата на пекарната излизаха хора с пълни с топли закуски пликчета. Влизаха хора с празни кореми. Никой не ги поглеждаше. Никой не се спря. Екзалтирани туристи бягаха да видят чудесата над земята, вадеха фотоапарати, бръщолевеха, с широко отворени очи за красотата на света... И камерите гледаха красотата на света в метрото, а никой не идваше за помощ. Странно как селективно действа техниката днес.

Момичето се люлееше все така с бели, неживи очи. Започна да кашля. Носът ù потече, момчето се изправи и я хвана точно преди да падне. Устните ù бяха бели. Уплаших се и тръгнах бързо като тези с камерите.

Какво ù е на тази какичка.

Болна е.

Тя е много болна. Може би нямат пари за вода.

Да. Може би.

И се обърнах. И се върнах. Той бе успял да я сложи да легне на земята на одеялото и да извади другото, меко, синьо одеяло, да я завие, и се бе сгушил седнал до нея, положил глава на коленете си. Зима е сега... топлинка е нужна.

Приближих се неловко и го попитах дали имат нужда от помощ или от нещо изобщо. Момчето ме погледна и се гледахме много, много дълго... Беше едно дълго гледане в болката. Това бе този миг в живота ми, когато видях за втри път гола, тръпчива, яростна, чиста, безумна, разяждаща като гангрена... болка.

Влязох в пекарната и взех минерална вода, две кафета и две закуски. Той я бе сгушил и я галеше нежно по косите. Тя бе все така нежива. Подадох му нещата. Той взе бавно водата и изсипа в шепа и леко, както се гали бебе, както се докосва снежинка... започна да мие лицето ù. Бръкна да ми даде пари. Имаше центове. По ръцете на момичето имаше огромни лепенки. Не взех центовете. Подадох му две пликчета салфетки и той ужасно сконфузено ги взе и пак се гледахме дълго, дълго... и болката му влезе в мен. И цялата любов към това отиващо си рано или късно прекрасно дете... отиваща си като есенно листо.

В чантата си носех Книгата на Мормоните. Предния ден ми я бяха подарили три мисионерки и ми казаха да я прочета, за да разбера посланието на Исус към мен. Извадих я и му я дадох. Не знам защо я дадох. Беше тъпо. Гледаше ме безнадеждно. Понечи да върне закуските и ги подаде на детето.

Не, аз съм яла, мама ги купи за твоята принцеса.

Момчето каза „Бог да ви пази” и сбута назад агонията и почти се усмихна.

Тръгнах.

От какво е болна какичката, мамо?

Светът около нея се е завил и е загубила равновесие.

А ако се завърти наобратно, нали ще се оправи?

Да.

Мамо, те нямат къде да живеят.

Да.

Какво ще се случи с тях?

Ще ги намерят добри хора и ще им помогнат... Лъжех безсрамно и нагло аз.

Мамо, тя е като Ейми Уайнхаус, нали?

Да.

Значи има майка и татко сигурно? Нали?

Сигурно.

Ще умре ли?

Принцесите не умират. Трябваше да прочетем книгата и може би там има някакъв отговор.

Навън бе мека, топла есен. Слънцето почти пареше. Листата бяха луди. Лек ветрец се заиграваше с полите на дамите, пазарът беше пълен с весели, безгрижни хора, излезли да наблъскат хладилниците си с храна за месеци напред.

Някои наричат тези деца отрепки.

Не, тези деца са децата, на които някой е откраднал усмивката, детството и живота.

И този грабеж е почнал у дома.

И е останал един избор.

И все пак един.

И все пак избор.

И все пак боли.