"Колко глупаво..."

Помисли си жената с шала. (Шалът с цвят на аквамарин, който й напомняше за Момчето със Синята Шапка.)

"Наистина много глупаво..."

Повтори тя и отпи от чая си. Стаята, в която стоеше беше прашна...
Задушна...
Тъмна...
По стените висяха репродукции от импресионизма и графики на известни художници...
На вратата се почука.
Тя стана и отвори.

- Къде се скри пак?
- Никога не съм се криела... Просто този път реших да се свия под пианото... Не ме ли виждаш?
- Изглеждаш ужасно отчаяна.
- Не... Аз съм ужасна и отчаяна...

Или поне се опита да отвори... Вратата беше здраво залостена. Колкото повече се опитваше да дръпне дръжката, толкова повече дръжката се изплъзваше от ръцете й...
Oгъваше се...
Мяташе се във всевъзможни посоки...
Досущ като риба...

"От чая е"

Помисли си тя и направи една крачка встрани. Вратата се отвори сама. Свободно и непокорно. Влезе Дамата с Камилите. Всяка една от Камилите ходеше подире й, гордо я пазеше. Дамата седна на един от столовете. Изглеждаше толкова уморена - очите й непрестанно шареха из стаята, търсеха елементи. Тя винаги търсеше елементи.
- Не съм длъжна да обяснявам - започна Дамата.
- Не съм те питала - отвърна другата като намести шала си някак възмутено.
Не настъпи мълчание. Защото мълчание можеше да има само ако някой не говори. А те говореха. С очите си...

- Защо винаги трябва на хората да им пука?
- За да изглеждат по-благородни.
- Това не е честно...
- Никой не е казал, че ще бъде честно...

Те казваха толкова много и толкова нищо с погледите си. Роялът беше кух. Диванът - мек. Но последното не променяше първото. Само от време на време някоя муха заспиваше в рояла и толкова... Дамата с Камилите се усмихна:
- А пък до онзи ден си мислех, че не мога да пиша приказки!
- Едно е да ги пишеш наум, друго на лист... Пък и това не е твоята приказка, знаеш. Ти си просто героиня, прототип - отвърна някак завеяно дамата с шала и се счупи на пода. Така, както седеше на стола си, разпадна се на парченца... Остана само шалът с цвят на аквамарин...
- От чая е - обясни й Дамата. Без да иска докато ставаше, тя настъпи едно от стъкълцата по пода. Стори й се, че чува отнякъде далечен стон - стон от вътрешността на стените... Но само й се стори... Тя се опита да излезе. Но вратата за пореден път прояви своята своенравност. Дамата се опитваше да я отвори отново и отново... Но сякаш това просто нямаше смисъл.
- Какво правиш тук - попита Сянката зад дрешника.
- Искам да изляза - заобиколи въпроса Дамата.
- Но ако сама не знаеш защо си тук, не можеш да излезеш - промълви Сянката и заглъхна в ехото на мрака си. Дамата се усмихна вяло. Камилите й я гледаха с големите си тъжни очи. Тя изглеждаше сдържана, силна, непоклатима... Но само до един момент... Ако погледнеш в очите й, виждаш онази първична слабост... Слабостта към Разрухата...
- Ти още ли си тук? - отново беше Сянката.
- Какво искаш да кажеш?
Сянката не отвърна. А посочи... Прозорецът отсреща беше пълен с небе. А самото небе беше пълно с прозорци, които хвърчаха... Небето беше с цвят на аквамарин... Тя разбра. Отвори прозореца. Беше стръмно...

"Аз съм просто прототип..." - помисли си тя. Думите на жената с шала още отекваха в ума й... Караха я да се чувства малка и незначителна... Безсмислена... Като инструмент в ръцете на някого... Просто предмет...

Скочи, въпреки че нямаше криле. Когато падна на земята, си ожули коленете. Беше някак неприятно да паднеш от толкова високо и да се озовеш на още по-високо. Тя избърса коленете си с ръка. По лицето й се появи онази добре позната вяла усмивка.
- От чая е - рече тя и се изгуби някъде в Мъглата...

За всичко е виновен Ноември...