Алиса "Лиса́" Лесовая- част 8

Стаята за планиране беше скрита, заровена дълбоко под града — не просто под улиците, а под сигурния покров на вечната тъма. В утробата, от която се раждаха най — мрачните престъпни намерения. 

Тук въздухът имаше ръждив вкус, а тишината беше от онези, които не успокояват, а напрягат. Подготвят те за неочаквана атака. И ти се превръщаш от жертва в хищник. Ако ти е мил животът.

Черният композит на масата поглъщаше светлината. Над него се въртяха схеми: разклонения на силови възли, трасета на патрулни дронове, прозорци на „слепи за сигнали петна“, складове, които сменяха координатите си като че бяха излезли изпод ръцете на изкусен факир. Холограмата пулсираше. На нея се виждаше в детайли картата на града, като анатомията на жив обект на изучаване.

Константин стоеше прав, леко встрани, сякаш искаше да напомни на всички, че в това помещение не е част от интериора, а причината интериорът да съществува. Палтото му беше сухо въпреки конденза, а погледът — онзи безцветен кристал, който не отразява, а реже до кокал.

Артьом се беше облегнал на стената с небрежна поза, която обаче бе прикритие. Не бе никак спокоен. В очите му святкаше будност. Човекът изглеждаше като „посредник“, но носеше присъствието на някой, който преживява нощите не по чудо, а по личен избор.

Алиса стоеше отляво на масата и следеше пулса на картата. Импулсите на светлината, зоните на мъртвия сигнал, точките на най-голям риск — всичко подреждаше в ума си  така, както подреждаше инструментите си преди операция.

Константин плъзна пръст над сектор „Север-9“. Холограмата се приближи.

– Следващият удар е тук. – Гласът му беше спокоен, почти монотонен. – Импулсният възел „Север-9“. Не заради енергията. Заради контрола. Който държи пулса, държи града.

Артьом подсвирна тихо.

– „Север-9“ е небезизвестно гробище за смели момчета и лоши идеи.

Константин не реагира.

– Ще имаме прозорец от шест минути и девет секунди. – На схемата се появиха две паралелни линии, които се пресичаха като стрели, изстреляни от арбалет. – След това се затваря. Няма да получим втори шанс.

Алиса се наведе напред. Вътрешният ѝ HUD изкара интерференции от данни: термични маршрути, точки на най-вероятен контакт, слабости в защитата. FoxSense шепнеше числа като молитва.

– Ако се удари „Север-9“, ще ви трябват резервни серво-стави от стар военен клас – каза тя. – Онези, които издържат на претоварване и не се самозаключват при грешка в сигнала. И биомрежи от последна серия. Ако някой от вас попадне в обратна вълна, ще се разпадне по шевовете.

Артьом се усмихна.

– Докторката говори, сякаш рецитира стихове. Мъртвешка поезия, ама все пак поезия.

Алиса не му обърна внимание.

Константин кимна. Кратко. Делово.

– Ще го запомня.

Само това.

Тя усети бодване в гърдите. Не като болка от рана. По– лошо, болка от пренебрежение. Тя беше свикнала хората да ѝ се възхищават, когато им спасява живота. Константин я гледаше, сякаш животът беше само една от възможните опции и дори не най– добрата.

– И още нещо – добави тя, този път по-тихо, без да сваля очи от „Север-9“. – Ако ще ме вкарваш в ядрото… трябва да знам какво точно търсиш.

Масата сякаш изстина още.

Константин повдигна поглед. Очите му се срещнаха с нейните за миг — достатъчно дълъг, за да го усети. Недостатъчно, за да я пусне.

– Ти вече знаеш достатъчно – отвърна той. – Повече не е нужно.

Този човек бе бетонна стена. Хладна. Съвършена.

Алиса усети как гневът ѝ се надига. А под него — нещо друго. Неприлично нежно.

– Не ми харесва да работя на сляпо – каза тя.

– Тогава не работи – отвърна той, без да повишава тон.

И в тези думи имаше не заплаха, а сигурност. Сигурността на човек, който приема, че светът се върти единствено около неговите решения.

Артьом реши да прекъсне размяната на любезности помежду им.

– Доставките са моя грижа – каза той и направи жест към друга холограма. – Имам линия на Източния док. Не е кой знае какво, но върши работа. Хората там са ми лоялни. Умеят да мълчат, дори с опрян в гърлото нож.  Ще ни трябват: серво-стави, изолиращи пръстени за високоволтови зони, два „чисти“ батерийни блока и… – погледна Алиса – …онова нещо, дето залепва живото към мъртвото, когато им се наруши границата.

– Биопяна и нановлакна – каза тя механично. – И два комплекта компресорни лепенки. По-добре четири.

– Четири – повтори Артьом, сякаш става дума за напитки в бар. – Обичам практичните жени.

Константин изключи холограмата.

Тишината се спусна над тях бавно и тежко. Всеки звук се чуваше: капка конденз в ъгъла, далечен генератор, собственият им дъх.

Алиса направи крачка към “ледения бос”. Не демонстративно, а съвсем непринудено — сякаш тялото ѝ отдавна беше решило вместо нея.

– Константин…

Името му още гореше в устата ѝ — като да произнесеш нещо забранено и да не бъдеш наказан с бич веднага.

Той се извърна. Не с раздразнение. По– скоро, с отчуждение. Като врата, която се затваря без скърцане. Но необратимо

– Не сега – каза тихо. – И не тук.

– Аз просто… – започна тя и спря. Нямаше подходяща дума за това, което искаше. Не беше любов. Не беше покорство. Беше нуждата да знае дали е човек за него… или инструмент.

– Ти си част от това – продължи той. – Официално. Това е достатъчно.

За него. За нея — не.

Той вече се отдалечаваше. Крачките му отекнаха и заглъхнаха в коридора като метроном на нечия чужда воля.

Останаха двамата с Артьом.

Алиса стоеше неподвижно. Трябваше да е спокойна. Трябваше да е професионалист. Но нещо в нея беше останало там — в мига, когато той се отдръпна.

Артьом я наблюдаваше известно време, без да говори. После издиша така, сякаш най-сетне му е позволено да коментира.

– Това беше… болезнено за гледане.

Тя го стрелна с поглед.

– Не започвай.

– Няма – вдигна ръце той. – Само ще кажа, че когато той се замисли така… значи в главата му се мъти нещо голямо. Не „удар“. Не „план“. Нещо… лично.

– Лично? – повтори Алиса, сякаш думата беше чужда.

Артьом се отлепи от стената и приближи към масата. Извади от джоба си малка метална монета, завъртя я и я пусна да се търкаля по композита. Монетата описваше кръгове, все по-бавни.

– Константин не е човек, който се отдръпва, когато е сигурен – каза той. – Отдръпва се, когато не е. А това е доста рядко явление.

Алиса преглътна. Не от страх. От осъзнаване.

– Значи се страхува?

Артьом се усмихна криво.

– Константин не се страхува като нас. Той… пресмята. И когато не може да си позволи грешка, става по-студен. По-далечен. По– … брилянтен.

Двамата млъкнаха. Монетата спря да се върти и падна.

Артьом я прибра.

– Имаш ли планове за вечерта? Би ли приела покана за съвместното ѝ оползотворяване? – попита той внезапно.

Алиса го изгледа преценяващо. Не, тук нямаше нищо. Той беше верен на Бриллиант. Не би посмял…

– Зависи.

– От?

– Доколко гарантират съхранението на целостта на ума и тялото ми.

– На сто процента. Питай лисичия си инстинкт, ако не ми вярваш.

Алиса, по навик, натисна областта зад лявото си ухо. FoxSense не реагира. Артьом казваше истината.

– Е, щом е тъй…

– Прекрасно! Върви след мен. Ще те изведа на бандитска разходка.

Алиса повдигна вежда.

– Това ли е представата ти за оползотворяване на вечерта? Доста… екстремно за целите на съсредоточаването преди удар.

–Разбира се! – Усмивката му стана по–широка. Почти искрена. – Защото ти се нуждаеш да ти се вдигне адреналинът до степен, в която спираш да мислиш за хора, които не знаят какво искат.

Тя се поколеба. Само секунда.

– Ако умра, ще се върна за теб от отвъдното.

– Чудесно – кимна Артьом. – Така вечността и на двама ни ще е по– забавна.

Моторите бяха паркирани в сервизен тунел, където въздухът беше нагорещен и мазен, а по стените имаше следи от куршуми, прилични на  стари автографи от отдавна отишли си знаменитости. Машините бяха ниски, хищни, сглобени от различни епохи — шаси от състезателен модел, двигател от индустриален агрегат, кормило от нещо, което никой не би трябвало да се кара.

– Това изглежда престъпно зле дори за моя вкус – каза Алиса, докато го оглеждаше.

– Това е комплимент – отвърна Артьом. – Качвай се. Пробвай го.

Тя се качи, усещайки как машината реагира на тежестта ѝ като живо животно. Панелът пред нея мигна. Нямаше излишни данни, само най-нужното: скорост, температура, предупредителни импулси.

Артьом сложи каската си, но не я закопча докрай, сякаш демонстрираше, че животът е по-интересен на ръба.

– Дръж се. И внимавай- – каза той.

– Заради кого? – отвърна тя.

– Заради себе си.

И потеглиха.

Градът ги погълна. Тунели, които се сменяха като кадри. Мостове, по които профучаваха като вихрушки. Платформи, по които се движеха на различни нива, пресичаха се, разминаваха се на сантиметри.

Артьом караше така, сякаш правилата важаха само в книгите. Даваше газ в моментите, в които нормален човек би намалил. Изкачваше рампи, които не бяха рампи. Прескачаше празни пространства, които не бяха предназначени за прескачане.

Алиса се смееше. Първо тихо, после гръмко. Искрено и гърлено. Смехът ѝ беше като освобождаване на налягане от хидравлична преса.

На едно място, платформа изскочи срещу тях изневиделица. Артьом завъртя машината, качи се по парапета и прелетя над нея с наклон, който логиката не би могла да обясни. Алиса усети как стомахът ѝ се преобръща, но тялото ѝ поиска още.

– Ти си луд! – извика тя, докато кацаха на следващия сегмент.

– Да, но на теб ти е забавно колко луд съм! – извика той. – Значи си съучастница в лудостта!

Спряха на покрив с гледка към реакторен сектор. Долу, светлината пулсираше като огромно сърце. Вятърът носеше дизелов дъх.

Артьом свали каската си. Усмихваше се като момче, което е откраднало нещо ценно и още не е хванато.

– Добре ли си? – попита той.

Алиса кимна. В гърдите ѝ още биеше екшънът. Но с него имаше нещо друго: човешко. Просто. Топло.

– Това беше… – започна тя.

– Терапия – довърши той. – Бандитска терапия. Работи по-добре от всякакви разговори.

Тя се засмя.

– Не знам дали съм бандит.

Артьом се облегна назад, подпирайки се на ръцете си.

– Не си. Затова си опасна. Бандитите са предвидими. Ти не си.

Тя го погледна. Видя белези по кокалчетата му. Малки, стари. Човек, който е преживял повече, отколкото би споделил.

– А ти? – попита тя. – Ти какъв си?

Артьом повдигна рамене.

– Аз съм човекът, който остава, когато другите се отдръпнат. Понякога от страх. Понякога от уважение.

– И към кого точно се отдръпват? – попита тя, макар да знаеше.

Артьом се усмихна без весело.

– Към Константин.

Тишина.

После, сякаш нарочно, той смени темата.

– Какво слушаш, когато не работиш? – попита той.

Алиса повдигна вежда. Не очакваше това.

– Музика – отвърна тя. – Сериозна.

– Като?

Тя се усмихна.

– Тъмна. Мощна. С хорове. С гняв. С копнеж.

Артьом се засмя.

– Значи и ти си от хората, които се хранят с гръмотевици.

– А ти? – попита тя.

– Същото. Само че аз предпочитам и малко хаос отгоре.

Те седяха на ръба и говореха за неща, които не трябваше да имат място в техния свят: музика, вкус, странни мечти, места, които никога не са били безопасни, но са били истински.

Алиса усети как напрежението от Константин се отдръпва за миг. Не изчезва. Просто… отстъпва една крачка назад.

Артьом я погледна. По-дълго, отколкото приляга на „колега“. Не беше нагъл. Беше честен. И това беше опасно.

– Знаеш ли – каза той тихо, – ако не беше всичко това… щяхме да сме прекалено добри заедно.

Алиса преглътна.

– Мисля, че вече сме.

Двамата замълчаха.

В този миг градът под тях изглеждаше далечен. Сякаш за първи път не ги притискаше с цялата си тежест и машинария.

Артьом се приближи. Не бързо. Не като хищник. Като човек, който пита без думи.

Алиса усети внезапно желание, необяснимо, но притегателно. Желание за близост, която не е част от сделка. За докосване, което не подлежи на  контрол.

Целувката им бе кратка. Нежна. Топла по начин, от който не боли.

Когато се отдръпнаха, дишането и на двамата беше учестено. Лицето на Артьом имаше онзи миг на изненада, който човек изпитва, когато открие, че още може да бъде жив.

– Това… – започна той.

– Не – прекъсна го Алиса, отнемайки му шанса да превърне този момент в нещо красиво. Преди да е станало прекалено опасно.

Той кимна. Разбра.

– Не бива да се повтаря – каза той.

– Никога – отвърна тя.

Артьом се засмя тихо, но без веселие.

– Ние не си принадлежим.

– Не – потвърди тя. – И двамата сме… нечии чужди войни. В различни битки.

Той се изправи и ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да стане. Дланта му беше топла.

– Хайде. Да се върнем, преди да съжалиш, че съм успял да те разсмея.

Алиса се усмихна.

– За нищо и никога не съм съжалявала.

Те тръгнаха към моторите.

И докато градът отново ги обгръщаше, Алиса почувства как в нея се появява ново напрежение. Не по-малко опасно от онова с Константин. Просто… различно.

А някъде в дълбините на базата, Константин стоеше сам и гледаше холограма, която не показваше карта. Показваше модел на импулс. Нечий импулс.

Той докосна схемата с пръст. И се усмихна без звук.

Все едно вече знаеше какво ще се счупи и кое ще е следващото счупено. Човешко същество...