Алкохол

Алкохол

 

Плътен, задушаващ мрак бавно обвиваше всичко и го превръщаше в катранен черен свят. Лепкавите му пипала се полепваха по границите и поглъщаха всичкия светъл хаос, който цареше там. Цареше, някога, много отдавна, и от години беше почнал да гние. Малко по малко всичко пожълтяваше. Малко по малко, всичко започваше да изглежда не както се беше очаквало. С времето гневът и съпротивата срещу това гниене започна да отслабва и стигна до степен, когато вече нищо не беше от значение и светлия хаос отдавна беше забравен, като неосъществена мечта. Изгубена някъде в годините борба за нея. Тогава се появи мракът. Тъмнината му вече не беше плашеща. Тя се очакваше, като спасител и избавител от тази борба. Освободител от всичките тези години на напразни надежди и разбити илюзии. Бавно и постепенно всичко потъваше в неговите дълбини... Оставаше още малко, преди всичко да стане черно. ***

Лена се събуди. Беше 5 часа сутринта. От години беше свикнала да става много рано и това вече не и правеше впечатление. И тази нощ беше сънувала тъмнината, това също не и правеше впечатление. Стана и се затътри бавно към кухнята, за да направи кафе. Нервите я тресяха още от сутринта. С днешния ден щеше да направи две седмици. Цели две седмици се беше сдържала. Сега всичко я изнервяше и жаждата постепенно се усилваше. Нямаше пари, но това никога не е било проблем за нея. Тя винаги намираше начин. Изпи кафето си, изпуши няколко цигари и се запъти към спалнята на дъщеря си. Там винаги намираше пари, скрити някъде си. Стаята беше празна и разхвърляна. В къщата напоследък нямаше никой, освен Лена. Всички си намираха причина да се махнат и да прекарват, колкото се може повече време навън. Дори синовете и се бяха изнесли, вероятно по същата причина. Самотата витаеше из целия дом, някога изпълнен с глъчка. Сега беше празно. Но тя не забелязваше това. Не я интересуваше... Стигаше и само да намери малко пари, но днес и тях ги нямаше. Това я вбесяваше... Не можеше да няма нищо... Поне един-единствен лев. Започна да претърсва дрехите, книгите, стари портфейли. Ровеше като обезумяла из вещите на децата си. Ръцете и трепереха, говореше си сама, нервираше се, но не откриваше нищо. Беше малко преди обяд, денят беше дъждовен и цяла сутрин вече не спираше да вали. Пепелникът беше изпълнен с фасове. Лена стоеше в кухнята, кракът и трепереше от нерви, а тя спореше сама със себе си. Беше жадна, а това я побъркваше. Цели две седмици, без да се поддаде, беше огромен период за нея. Не издържа повече. Стана и се запъти към спалнята й. Отвори гардероба и извади малка дървена кутия от там. Вътре бяха брачните и халки. Взе ги, без да мисли, облече се и излезе. Продаде халките си за 30 лева. С парите купи няколко сладкиша, с които да замаже съвестта си пред децата си, а с остатъка си купи няколко бутилки. Прибра се вкъщи, криейки ги, въпреки че нямаше никой в апартамента. Седна на дивана, в хола и се отдаде на жаждата си. Вече беше по-спокойна. Нервите я отпуснаха и тя започна да се връща назад. След няколко часа и първата изпита бутилка, Лена вече живееше в миналото си. Започнаха да я връхлитат отминали времена. Времето, когато беше малка и майка и винаги я ощетяваше, заради по-малката и сестра. Да, тя винаги я обичаше повече от мен - мислеше си тя. Времето, когато живееше в чужбина, времето, когато беше щастлива. Когато се омъжи и онова, което правеше бащата на съпруга й с нея... Спомни си последните места, на които беше работила някога. Тя знаеше, че животът и не струваше. Беше отминал в гледане на деца и неверен съпруг. Живот, изпълнен с болка, побоища и самота. През всичките тези години не правеше нищо друго, а сега вече не ставаше и за работа. Сега дори и децата й се бяха обърнали срещу нея. Беше загубила всичко и знаеше, че алкохолът беше виновен до голяма степен. Знаеше, че именно заради него децата й я мразеха. Но той беше единственият начин да понесе истината за живота й. Единственото, което и остана от този живот, беше именно той. Тя се задави. Стана и лошо. Беше изпила близо две бутилки чиста водка и черният и дроб едва издържаше на този ежегодишен вредител. Това не я интересуваше. И без това вече не и пукаше за нищо. Доизпи последната глътка и се отпусна в полумъртво състояние на дивана. Продължаваше да мисли. Говореше си сама, със затворени очи, пяна излизаше от устата й. Спореше и се нервираше. Сякаш някаква част от нея не се даваше и се бунтуваше за всичко станало до сега. За всички несправедливи мигове, които беше изживяла. Тази част от нея умираше със всяко събуждане сутрин и се раждаше след всяка глътка от спиртната напитка. Тази част я крепеше и съсипваше живота й.

Вечерта дойде, навън все така не спираше да вали. Пепелникът преливаше, една от цигарите беше паднала на масата и изгоряла там, на място. По пода се търкаляха празни бутилки. Въздухът беше замъглен от дим и изпарения, а Лена беше заспала на дивана.

Така и никой не се прибра в този ден вкъщи. Никой не се прибираше вече със седмици наред. Всички бяха избягали далеч, с идеята да се опитат да започнат нов живот. Бяха уморени от нейното пиянство и повече не изпитваха дори съжаление. Не я съдеха, но не и прощаваха за слабостта й. Слабостта, че се е предала на алкохола, слабостта, че не е помислила за себе си, вместо за тях. Слабостта, че не се промени толкова години. Това бяха неща, които те не можеха да простят. Неща, които не можеха да забравят. Обичаха я и я мразеха, заради тези неща.

През нощта токът спря. Плътен, задушаващ мрак обви всичко и го превърна в катранен черен свят.