Малкият се загледа в момчетата на пейката, защото беше далеч, а имаше късогледство. Под предлог, че му пречат очилата, не обичаше да ги слага и напомнянето, което бе ужасно, го караше да избухва като вулкан вътре в себе си. Освен този не особено труден проблем за разрешаване, имаше и други подобни, свързани с грубото потъпкване на “личностното” в тинейджърската му душа породено от думите “ за твое добро е”. Никой от страните не разбираше за какво добро ставаше въпрос, нито деца, нито родители, нито учители, които се чувстваха много неудовлетворени от всичко. Малкият “мразеше” или по-скоро не обичаше родителите си, които не можеха да разберат що за “птица” си имаха в къщи. Може би се нуждаеха от специалист в това семейство, може би цялото ни общество се нуждае от някакви специалисти в тази насока, но така или иначе никой не може да направи кой знае какво, тъй като частните случаи не засягат общото. Майка му, постоянно пазаруваше, чистеше, переше, готвеше и работеше в някаква фирма за еди какво си, а баща му бе златар и имаше златарски магазин за поправка и продажба на накити и други. Той рядко обръщаше внимание на семейството си, тъй като бе много ангажиран с бизнеса си. Ако се породеше някакъв семеен спор или скандал, извън стаите, в които всеки се затваряше, баща му почти винаги завършваше с думите: ”Ти имаш абсолютно всичко, но това май изобщо не те интересува!”.

- Аре, бе копеле! Все едно от Луната слизаш, а не от петия етаж! – изписка с някакъв пубертетски фалцет Мозъкът. Черният седеше до него на облегалката на пейката и се хилеше. Тримата бяха неразделни и се конкурираха кой от кой да има по-собствен свят, в който да се плезят на всички.

- Абе Черен, знаеш ли каква яка идея имам! Здраво Мозък! Ще ви се отвъртят хедовете като ви светна...

- К'во бе, пак некоя глупост ще ни издрънкаш...

- Като преди дето ни кара да снимаме мъртъвци.

- Не бе! Това бяха детинщини, сега имам наистина гениална идея, но трябва да ме подкрепите.

- Окей, разправяй!

- Навити ли сте да думнеме магазина на баща ми?

– Глей, тоя съвсем откачи! За какво ти е това бе?!

– Малък , ходи се надбегвай с твойте глупости!

- Още нищо не сте чули!

- Ама как ще думнеш магазина на баща си? Айде да речем, че го думнеме, к'во ще правим с това злато?

– Първо ще го разделим, а после ще го скрием и след време “Аут оф спейс”.

– Абе копеле, това са сложни неща..., как така “Аут оф спейс”.

- Важното е да знам дали сте с мен и ще ви светна нещата?- Малкият знаеше че трябваше да реши Черният, а Мозъкът каквото и да стане бе с тях. На него и без това му бе изветрял акъла.

– Мозък, имаш ли джойнтове, копеле?

- Е как!

И запушиха. Запушиха тревата и мълчаха докато не се отприщи всичко.Сякаш планът на Малкият им се стори съвършен. Тримата се допълваха вдъхновени от еднаквостта на мислите си. Всъщност проблемът дали ще стане, се изпари като дима от първите им дръпвания. Малкият и Черният говореха, а Мозъкът повтаряше безспир “Евалата, копелета ще сме богати”. Те се захласваха в объркани бъртвежи и не забелязваха как времето отмина и денят превали, но ето какво измислиха:

“По-грубите неща, влизането в магазина и прибирането на стоката, щяха да възложат на Мозъка. Мислеха с ударна бормашина тип “Хилти” да разбият едно от мазетата на блока и да направят дупка в стената, граничеща с магазина на баща му. Този магазин се намираше на приземен етаж под нивото на партера в блока, където живееха. Проблем се появяваше с камерата. Последната снимаше безспир обстановката вътре и ако искаха да направят нещо бе необходимо да я игнорират. Малкият смяташе, че ще се справи като пусне фалшив запис на празен магазин по време на удара. Онзи, който щеше да влезе, вътре, в случая Мозъкът, трябваше да залепи дъвка на камерата и тя да снима “чушки” например. За целта Малкият предварително смяташе да пусне фалшивия запис в къщи. После...

Всъщност зашеметяващ план. Всичко това момчетата го виждаха като на филм. Те по своему се бяха омаяли, “доразработвайки” без думи своя план, който беше общ, но всъщност съвсем далеч един от друг, говореха с мечтите си за по-друг свят, за който също имаха само представи, нанизани в бавното единство на пушека и парите.

-Какво сте зяпнали и тримата като някакви мумии? – изчурулика едно момиче на име Петя, която сядаше понякога при тях, когато нищо не и се правеше и времето бе хубаво – я се джобете за едно “бебе” бира!

- Тая пък от къде се взе? – възкликна Черният, сякаш им удариха тройна плесница.

- Ооо, Петя, здрасти! – поокопити се Малкият и погледна момичето недоумяващо.

- Здраво Петьо! – изрева Мозъкът тъй като не прецени гласа си, та се обърнаха някакви минувачи. Той забърка в широките си джобове на още по-широките си дънки и извади една монета – аз имам един кинт...

- Аз имам бе, аз имам кинти...

- Окей, Окей...

- Аре бе стига си тъпял, Пете, ходи вземи едно “бебе”, ама не от оная дупка, а от другата, защото няма от нашата...

- Вие бая сте се препарирали!- поприсмя им се Петя взе парите и се отправи към дупката. Малкият я изгледа докато се скрие и каза:

- Пред тая не трябва да се изпускаме за нищо!

- Много ясно! Не я ли виждаш, че само души около нас, нали бе Черен? Ти имаше вземане–даване с нея...

- Аа, нищо особено, няма проблеми! – измънка Черният сякаш го бе страх да не започнат да го разпитват за нещо.

Когато се появи момичето с бутилка бира от два литра, тинейджърите започнаха да се държат някак си “свойски” с нея като я разпитваха за училище и незлобливо и се подиграваха с отличния и успех. Тя разбра, че ги бе прекъснала от нещо, но не настояваше да узнае какво. За това я “уважаваха”, защото имаше “вградено” чувство за такт, което момчетата усещаха и допускаха момичето сравнително близко до тях. Петя кокетничеше и се заливаше от смях като се шегуваше с неразумно-жаргонния им език. Малкият, Мозъкът и Черният се надпреварваха да говорят “умнотии” по адрес на съученици, учители и родители, средата, която им бе дошла така до гуша, та бе в основата на по-горния план. Така денят превали и след “чао-чао”, момчетата се разбраха, че утре ще се доизяснят. Петя изчезна и тя. Нощта тихичко се спусна и когато слънцето изгря, тримата герои се оказаха в училище. Планът стоеше поизбледнял в главите им, а след часовете не успяха да се видят по различни причини. На другия ден бе същото. Черният предложи да се видят и те осъществиха срещата едва на следващия ден. Отново “преговориха” нещата изпиха по едно “бебе” и се разделиха, макар че живееха в един същ блок. Черният каза, че ще отиде до едно читалище, където някакви негови приятели свирели и искал да ги чуе. Малкият взе, че отиде на рожден ден, на който много се колебаеше дали да присъства, а Мозъкът видя Петя и една нейна приятелка и тръгнаха към парка да покарат рикша.

Черният взе та се качи на трамвая. Той се колебаеше за билетите – от една страна, се ядосваше, че не послуша майка си, която му опяваше още от началото на учебната година да си извади карта, от друга разлепваше стикери с надпис “Аз няма да дупча билет, а ти?!”. Сега държеше билетче в полупразен трамвай по средата на кръговото като единия му крак бе вътре, а другия отвън и се кефеше, когато трамваят правеше завой – сякаш някой го разделяше на две. Но изведнъж се получи нещо ужасно, той изпусна билетчето си точно на завой, единият му крак бе доста напред и в страни от другия, опита се да вземе билетчето си, но като се наведе главата му се оказа между перилото, за което се държеше и издадения панел на кръга. Трамваят изправи завоя и главата му се притисна от желязното перило и издадения панел. Адската болка сви момчето и то падна безжизнено . Дори не можа да изкрещи или извика. Ватманът и пътниците, които се возеха напред не успяха да видят трагедията и едва на спирката, качващите се повикаха “Бърза помощ”. Констатираха смъртта на момчето и после стана ад. За родители, за близки, за учители, приятели и съученици.

Малкият и Мозъкът седяха на пейката и не можеха да повярват, че го нямаше. Днес му беше погребението. Те не можеха и дума да обелят не толкова от скръб, колкото от недоумение – Може ли трамвай да утрепа човек, докато се вози в него?!