1971 година след Христа

Снегът се сипеше тихо на едри парцали. Мокрите снежинки се трупаха упорито, превръщайки парка на малката християнска клиника в приказен пейзаж от коледна картичка. Клоните на дърветата се огъваха под тежестта на преспите. Така в бялата безпределност човек трудно можеше да си представи къде точно са алеите и пътеките, по които обикновено се разхождаха повечето от посетителите. Ослепителна чистота бе завладяла всичко. Дори изящните дървени пейки бяха скрити под тумбести грамади от сняг. Само силуетът на желязната беседка се очертаваше самотно на фона на облачното сиво небе.

Сестра Мелани взе подредената с вкус табла за закуска и както всяка сутрин се запъти към една от стаите. Намираше се в дъното на прясно измития коридор. В нея бе настанена пациентка, за която отговаряше. Бедното момиче бе в напреднала бременност, когато постъпи в клиниката малко след Коледа. Тогава то  изглеждаше много щастливо от факта, че носеше в утробата си малко създание, на което скоро му предстоеше да се появи на бял свят.

В първата неделя от новата година дойдоха двама посетители в скъпи костюми. По-кльощавият мъж остана пред вратата, а по-възрастният влезе в стаята при момичето. След петнадесет минути се разнесе истеричен вик. Ужасът буквално разряза тихата и спокойна атмосфера, царуваща в клиниката още от създаването ù. Внезапно сигналната лампа над № 14 започна да мига настойчиво. В дежурната стая  нахално се разнесе тревожен звън.

Когато влетя запъхтяна в стаята, сестра Мелани замръзна. Младата жена се мяташе диво в леглото. Мъжът я държеше здраво за ръцете и полагаше огромни, но видимо неуспешни усилия да я успокои. Гостът извърна глава:

-  Какво стоите! Извикайте лекар!

Лекарите се справиха бързо и овладяха ситуацията. Възникналият кръвоизлив бе спрян навреме. Последвалите изследвания показаха – плодът и бременността не са застрашени. Известно време след драмата момичето остана на успокоителни. На жена в нейното състояние не ù трябваха нови усложнения и отрицателни емоции.

След този случай Силия престана да говори. Затвори се напълно в себе си. Първите два дни дори отказваше да се храни, което принуди лекарите да я поставят на системи.

Изминаха три седмици. През това време сестра Мелани с героични усилия и търпение успя да убеди младата жена да спре безсмисленото гладуване. Въпреки младостта си бъдещата монахиня се отнасяше към задълженията си с любов и всеотдайност. Искрено вярваше, че работейки прилежно в клиниката, ще може да спази обета, които ù предстоеше да даде пред Господ.

Сестра Мелани почука на вратата, обозначена с № 14, въпреки че отлично знаеше, че няма да получи отговор. Все пак изчака няколко секунди и влезе в стаята. Силия седеше по нощница в леглото, над което бе закачено голямо дървено разпятие. Косите ù се спускаха свободно върху раменете, а блуждаещият поглед се рееше нейде далеч зад леко запотените стъкла на прозореца. Дори не извърна глава, а изпитото ù бледо лице не показа ни най-малък признак, по който да се разбере какво става в душата ù. Въпреки че бяха започнали да избледняват, големите сини кръгове под очите все още можеха да се забележат върху каменната ù физиономия. Ръцете спокойно лежаха кръстосани върху изпъкналия и напрегнат корем.

-  Добро утро, госпожице Макгрегър – жизнерадостно и мелодично изчурулика Мелани, оставяйки таблата на масата до леглото.

-  Това са първите кокичета. Не са ли чудесни? – опита се да привлече вниманието ù тя.

Нежно погали белите цветчета, които срамежливо се подаваха от малка вазичка в средата на таблата. След като не получи отговор нисичката, но енергична сестра въздъхна, насочи се към прозореца и издърпа пердетата докрай.

-  За първи път виждам толкова много сняг – продължи тя, докато изсипваше по малко вода в наредените една до друга саксии. – Имам чувството, че ако продължи да вали още няколко дни, ще затрупа и клиниката. Тогава, за да излезем до пътя, ще трябва да копаем тунели. Все едно, че сме при ескимосите. Веднъж гледах филм по телевизията, където те разрязваха големи ледени тухли и с тях строяха жилищата си. За нас е твърде очарователно това, което за тях е ежедневие, нали? - възкликна Мелани и се обърна към Силия, все още държейки пластмасовата кана, с която поливаше цветята.

Сега очите на Силия вече не блуждаеха някъде към сипещия се сняг. Те се спряха на леко закръглената фигура на сестрата. Това определено бе нещо ново. Мелани едва не издаде изненадата си, но успя да се сдържи и продължи невъзмутимо да се занимава с обичайните си задължения. Отправи се към банята, продължаваше да бърбори за времето и как ù се иска вече да е пролет. След около три минути се върна и попита:

-  Да ви налея ли чаша чай?

Жената в леглото не отговори веднага. Кимна едва след няколко мига, в които сестра Мелани бе затаила дъх в очакване. Секунди по-късно от порцелановата чаша вече се издигаше ароматна пара, а топлината бавно проникваше през бледата кожа и затопляше приятно студените длани на пациентката.

-  Защо си тук? – отрони се от устните ù, които се бяха докоснали за малко до ръба на чашата.

От изненада сестра Мелани изтърва кърпата, с която бе започнала да забърсва прахта от мебелите. Вече си мислеше, че това момиче е изгубило дар слово и няма да проговори никога.

-  Ами, за да помагам на тези, които имат нужда – отвърна, без да се замисли тя.

-  Не това имах предвид. Защо искаш да станеш монахиня? Защо се отказваш от нормален живот? – попита с по-силен глас Силия.

По бузите ù изби лека руменина, може би не само от въздействието на горещата течност.

-  Трудно ми е да ви отговоря с няколко думи. Но... може би защото тук имам сигурност. Знам какво ще правя всеки ден, хората ми вярват и разполагам с достатъчно време, за да се усамотя и да се моля на Господ – отвърна със сериозен тон сестра Мелани.

-  За какво да се молиш?

-  За хората, за пациентите, за близките ми – рече сестрата и извърна глава, смутена от острите и проницателни очи, които я наблюдаваха.

-  Не си искрена. Криеш нещо, нещо, от което бягаш. Така ли е?

Последва минута мълчание, през която сестра Мелани очевидно обмисляше какво да каже. Все пак бе доста странно, че тази млада и красива жена, която бе мълчала толкова дълго време, сега се интересува така живо от личния ù живот.

-  И така да е, не ми се говори на тази тема – отвърна троснато сестрата и продължи да бърше перваза.

-  Близък човек ли загуби?

Мелани замръзна за миг. Бавно се обърна към леглото и леко кимна.

-  Как се случи?

-  Бе само на седем годинки. Брат ми Джефри. Отивахме към парка, за да покараме колелета и когато пресичахме пътя... Когато пресичахме пътя, ни връхлетя камион. Той загина, а аз се спасих.

Тишината, която увисна за момент във въздуха, бе нарушена от пациентката.

-  Съжалявам за брат ти.

-  Грешката бе моя. Бях по-голямата и отговарях за него. Трябваше да го предпазя. Но не можах – рече сестра Мелани, а очите ù се насълзиха. – Трябваше първо аз да мина, а го оставих той да тръгне напред.

-  Заради тази трагедия ли реши да станеш монахиня?

-  Не веднага. Оттогава минаха две години. Никой не ме обвини, но го виждах в очите на хората. Никой не го изрече на глас, но знаех, че всички ме смятат за виновна. Повярвайте, трудно се живее с такава вина. Обсебва те изцяло, не ти дава покой и за минута. Ако не бях се обърнала към църквата, може би щях да направя опит да се самоубия... Не знам... Когато завърших училище, отидох в църквата и се изповядах. Отецът ми каза, че мога да върна спокойствието на душата си, но първо трябва да възвърна вярата в хората и да помагам на слабите. Тогава за първи път се почувствах уверена и вече знаех какво трябва да направя.

-  Сигурна ли си, че не грешиш?

-  Само Бог е безгрешен. Но мога да кажа, че точно това искам да върша занапред. Само така се чувствам полезна и намирам покой със самата себе си. – А вие, вие от какво бягате? – внезапно попита Мелани и приседна в края на леглото.

Силия се усмихна едва забележимо. Остави празната чаша върху таблата и отново обърна поглед към събеседничката си.

-  От човека, когото обичам и от щастието си.

-  Как така?

-  Струва ти се странно – отвърна Силия и инстинктивно погали с ръка корема си.

Това нямаше как да убегне от погледа на сестрата.

-  Влюбих се, но семейството ми смята, че мъжът не е подходящ за мен. Затова не трябва да имаме нищо общо. Дори трябва да се откажа от него.

-  Детето негово ли е? – тихо попита сестрата.

-  Да – Силия пак погали корема си.

-  Заради това ли се получи онзи инцидент след Нова година?

-  Не точно.

-  Ами?

-  Искат да се откажа от детето, да го дам за осиновяване.

-  Боже Господи! – не се сдържа сестра Мелани и стана на крака. – Но как е възможно това?

-  В нашия свят, в света на богатите, има неписани правила и ако ги нарушиш, ще трябва да понесеш и последствията. Няма милост за никого.

-  Значи, излиза, че не можеш да се омъжиш за този, когото обичаш. И дори не можеш да задържиш собственото си дете! – отново възкликна сестра Мелани. – А аз си мислех, че да си богат е чудесно. Можеш да си купиш всичко, имаш свободата да отидеш до всяко кътче на света – допълни тя и поклати невярващо с глава.

-  Мнозина мислят така, но това е голяма заблуда. Да, мога да си купя всичко и да отида, където си поискам. Но нямам свободата да обичам този, когото искам, нито да задържа детето ни.

-  А той какво смята по въпроса?

-  Не знае, че съм бременна.

-  Как така не знае?

-  Не мога да му кажа.

-  И защо?

-  Защото съм сгодена за друг мъж и той не трябва да узнае за моето необмислено увлечение, както го определиха родителите ми.

-  Сега стана още по-сложно – въздъхна сестра Мелани и отново седна на леглото. – А годеникът ви, той знае ли, че сте тук?

-  И това е тайна, която трябва завинаги да остане скрита между стените на тази клиника.

-  Сега си обяснявам защо почти нямате посетители. Беше ми чудно. Толкова хубава и млада жена, която скоро очаква да стане майка, а никой не я посещава. И когато най-сетне някой дойде, се случи онзи инцидент, при който едва не загубихте детето...

-  Така е. Крият ме от всички и най-вече от семейството на годеника ми.

-  Той какъв е?

-  Като мен. От богато семейство. Всяка млада дама би си мечтала за партия като него. Но не и аз.

-  Защо?

-  Не съм влюбена в него, иначе е добър човек.

-  А как не са ви накарали да направите аборт? – зачуди се сестрата.

-  Не исках. Успях да скрия бременността си до края на петия месец, а когато роднините ми усетиха, бе вече твърде късно за аборт. И слава Богу, че стана така.

Сестра Мелани се изправи, постоя мълчаливо, взирайки се в пациентката и рече:

-  Не ви разбирам вас, богатите. Живеете толкова сложно.

Обърна поглед към таблата на шкафчето и добави:

-  Нали ще си изядете закуската?

-  Щом ме молиш, с най-голямо удоволствие. И... сестра Мелани...

-  Да?

-  Благодаря ти за всичко. Повярвай, ти ми помагаш много. Правиш го от сърце. Наистина си призвана да се грижиш за хората...

-  Благодаря ви, госпожице Макгрегър – отвърна сестра Мелани, чиито бузи пламнаха от похвалата. – Ако се нуждаете от нещо, само ми позвънете. А сега трябва да посетя и останалите пациенти – рече тя и тихо излезе от стаята.

Навън се свечеряваше и Силия затвори книгата, която четеше от часове. Постави я на леглото и се пресегна към бял ключ, монтиран на стената. Щракна го и в стаята се разнесе мекият тембър на говорителя от телевизора, поставен на специален шкаф срещу леглото. Бяха започнали централните вечерни новини на Си Би Ес за 29 януари. Тези дни неизменно първите репортажи бяха свързани с военните действия във Виетнам. Съобщаваше се, че скоро демократичните южновиетнамски войски ще навлязат в Лаос, за да разбият снабдителните бази на комунистите и естествено това ще стане с подкрепата на американските военновъздушни сили.

Водещият продължи с новината, че съдът е признал за виновен в убийство първа степен сектанта Чарлз Менсън и трима негови последователи. На екрана се показаха архивни кадри от къщата на холивудския режисьор Роман Полански в Лос Анджелис, където Менсън бе убил по най-брутален начин жена му и още 6 души. Следващият репортаж отразяваше ужасни расови размирици в Северна Каролина с палежи и взривове. Кадрите не бяха приятни за гледане и Силия извърна глава от телевизора. Тя отново погледна към него, когато съобщиха за обнадеждаващата научна новина, че е синтезиран по изкуствен път хормона на растежа – соматотропин, което даваше шанс за лекуване на деца – джуджета.

Вървяха международните новини и споменаването на Египет възкреси топли чувства в сърцето на Силия. В главата ù спонтанно нахлуха спомени от екскурзията до там и от всички онези незабравими щастливи мигове, прекарани на борда на “Принцесата на Египет”. Говорителят я върна към действителността с тъжната новина за намирането на убит млад мъж, чието тяло било захвърлено сред доковете на Александрия. Според източници от посолството на САЩ в Египет ставало въпрос за отвлечен американец. А убийството най-вероятно било дело на похитителите му – активисти на терористичната организация Мюсюлманско братство. След секунди в горния десен ъгъл на екрана се появи малка снимка на мъж в униформа и говорителят съобщи, че името на убития е Питър Фланегън.

Силия пребледня, пръстите на ръцете ù се вкопчиха в чаршафа на леглото. Широко отворените ù очи се бяха впили в снимката на екрана, а изреченото име продължаваше да кънти зловещо в главата ù.

“Питър Фланегън, Питър Фланегън, Питър Фланегън...”

Гърдите ù се издуха и най-накрая тя успя да си поеме въздух, дробовете ù го изхвърлиха навън в неистов вик:

-  Неееее!