Египет 863 година преди Христа

Пилий седеше на издялан камък до правоъгълното свещено езеро, което се намираше в южната част на храмовия комплекс в Ипет-Сут. Наблюдаваше едва забележимите набраздявания по водата, които лекият ветрец създаваше по иначе гладката повърхност на езерото. От време на време хвърляше малки плоски камъчета, които подскачаха игриво преди да потънат. Така обичаше да прави, когато бе малко момче и се надпреварваше с братята си чие камъче ще извърши повече подскоци по водите на река Хеброс до родното му градче Аинос. Ала му се струваше, че това се бе случило толкова отдавна. Дори образите на най-близките му роднини бяха започнали да избледняват в съзнанието му. Бяха изминали седем години откакто кракът му стъпи за първи път в това свещено за египтяните място и десет години откакто бе напуснал родината си.

През това време се бяха случили много неща. Пилий бе опознал нрава и характера на египтяните, както никой друг чужденец не бе го сторил досега. Почти всяка вечер той благославяше и гръцките, и египетските богове, че му се бе удала рядката възможност да получи достъп до иначе забранените за останалите простосмъртни знания, пазени ревниво от жреците. Всъщност разбра, че са едни и същи богове. Просто бяха наричани с различни имена. Амон бе Зевс, Изида – Хера, Озирис – Дионисий, а великият Тот очевидно бе Хермес.

Първите години бе трудно и повечето от обитателите на Ипет-Сут се отнасяха с недоверие и подозрение към него. Често се взираше от малкото прозорче на килията си към ярките звезди в нощното небе. Питаше се защо всъщност се бе подложил на такива изпитания. Далеч от родината, далеч от близки и приятели, далеч от онзи тих и пасторален живот, който можеше да води сега. Дори Язон и водените от него аргонавти не бяха стигали толкова далеч в героичното си морско пътешествие от Йолк до вълшебната страна Колхида.

Но такава бе волята на боговете и Пилий смяташе, че би било неблагоразумие от негова страна да не им се подчини. Тази орис му бе отредена още там, в планината Родопи. В каменното светилище на бог Дионисий или Загрей, както го наричаха траките. Баща му го заведе в Свещената планина, на място, което хората наричаха Пергам, когато бе десетгодишен. Още си спомняше стръмните каменни стъпала, които водеха към овалния олтар и думите на баща си.

“Тук, синко, където се срещат небето и земята можеш да узнаеш бъдещето си. Затова слушай внимателно и се опитай да запомниш всичко, каквото чуеш. Защото някой ден то неминуемо ще се сбъдне”.

И момчето се бе превърнало цялото в слух, въпреки че не разбираше словата и пророчествата на облечения в бяла дреха хиерей[1]. Но все пак няколко думи се загнездиха в детското му съзнание и останаха завинаги там.

“В страната на двете земи ще намериш мъдростта, която един ден ще потърсиш.”

Въпреки всички несгоди и трудности Пилий упорито изучаваше тайните на лечителството и постепенно, благодарение на усърдието, четността и скромността си успя да разсее страховете и недоверието у местните хора. Сприятели се с много млади мъже. Също като него се бяха отдали на лечителството и в повечето случаи бяха все синове от знатни и богати семейства, които живееха в Тива и Мемфис.

Пилий никога нямаше да забрави ритуала по посвещаването му в сину. След него вече имаше право да лекува хората. Лично Меримес - втори пророк на Амон и везир на фараона, както и негов главен лекар му връчи папируса по удостояването му с това звание. Още тогава Пилий осъзна, че вече притежаваше знания, каквито никой друг в родината му няма. Той изучи лековитите възможности на растенията и тревите. Научи се как да ги смесва и коя отвара при каква болест да използва. Разбра, че човешкото тяло е много сложно и всяка една негова отделна част бе свързана с останалите, така че ако тя се увредеше или заболееше по някакъв начин, то и останалите страдаха заради нея. С изумление осъзна, че и зъбите могат да се лекуват. В неговата страна, когато някой имаше болен зъб просто го изваждаха и така проблемът се решаваше. А тук в Кеми зъбните лекари почистваха появилите се дупки, пълнеха ги със смола и накрая ги запечатваха със смес от пръст, донесена от медните рудници. По същия начин, както строителите слепваха тухлите на къщите и зъбът оздравяваше.

Но Пилий не хранеше излишни илюзии. Това бе едва началото на дългия път, по който бе поел и за да стигне до края трябваше да преодолее още много трудности. Следващата стъпка бе да учи за уабу – жрец лечител, който призовава на помощ боговете чрез магии и заклинания. Но за тази цел трябваше да се посвети на жречеството, което отдаваше своята почит към великата богиня Сехмет. А за това му трябваше протекцията на някой могъщ и силен покровител – като фараона Хариезе например. Но до него можеше да стигне само по един път – чрез сестра му Шепенвепе.

Всеки втори месец от горещините по времето на фестивала на Баст, Пилий пътуваше до Бубастис и отсядаше за няколко дни в нейния храм. Винаги чакаше с нетърпение този момент, защото имаше чувството, че си тръгва към дома. Не само поради обстоятелството, че посоката бе една и съща – на Север, но и поради срещата си с Шепенвепе и нейната най-близка помощничка Тети. Те го приемаха с радост и доброжелателност. Обграждаха го с внимание и го разпитваха за всичко, каквото му се случваше в Ипет-Сут или Тива. Сърдечността, която бликаше от двете жени, му създаваше чувство за домашен уют и спокойствие, каквото намираше само при тях. Сановете нямаха никакво значение. А дългите разговори за какво ли не сякаш го връщаха обратно при голямото и щастливо семейство, което бе напуснал преди десет години.

Писмото, което Шепенвепе написа до брат си, отново свърши работа и Пилий започна обучението си като уабу. Прекара две години в Града на равновесието – Мемфис, където бе обучен в култа към лъвската богиня. Накрая се закле да спазва стриктно и да живее според свещените писания, които всеки жрец трябваше да научи от 42-те части на Декларацията за невинност – тя пък бе част от Съда над мъртвите.

Ала Пилий бе направо поразен и обсебен от един особен случай. Бе му позволено да наблюдава как един жрец проби главата на жив човек. Трябваше да го освободи от злия дух, който се бе вселил там. Човекът бе обикновен строител и се оплакваше от постоянно главоболие и припадъци. Първо му дадоха да пие вино, примесено със сок от онзи корен, който в Гърция наричаха вреден за добитъка[2] и опиумен мак, който се отглеждаше в полята край Тива. Не след дълго човекът изпадна в дълбок сън. Жрецът изрече няколко заклинания, с които призова боговете на помощ. След това му бе донесена кутия, в която лежаха странни инструменти. Някои приличаха на ножове, а други имаха куки на върховете си. С един от тях разряза кожата на главата, която бе предварително обръсната. Взе дървен чук и още един инструмент, който приличаше на каменарско длето. С внимателни и отмерени движения жрецът проби черепа, отстрани откъртилото се парче кост и почисти прясната рана. В малкото и осветено от факли помещение се разнесе миризмата на тамян и силните думи на жреца, който призова боговете да изгонят и убият злия дух от главата на мъжа. Както Ра бе победил змията Апеп.

Пилий не вярваше, че човекът ще оживее. Искрено се изненада, когато след седмица видя, как същият този строител, на когото му бе пробита главата, се смееше, вадейки на показ пожълтелите си зъби. Човекът изглеждаше напълно добре. Носеше ленена превръзка на главата и преди да си замине дори помаха радостно с ръка.

Пилий се върна отново в Ипет-Сут, но вече в качеството си на посветен в лечението с магии жрец. Освен това бе овладял и лечението за отварянето на главата. Хората вече говореха с голямо уважение за него и често идваха, за да търсят съветите му.

Изпод каменния тунел в другия край на свещеното езеро се чу весел крясък. Не след дълго от тъмната дупка се показаха гъските на Амон, които идваха от леговището си отзад. Крякаха и пърхаха с криле, потапяха глави във водата и обикаляха насам натам в търсене на храна. Пилий обичаше да ги наблюдава, напомняха му за дома. Пазителят на гъските бе казал, че са общо 744 на брой и се отглеждат, за да може храмът да плаща данък на фараона.

Гъркът стана на крака, взе парчето хляб, което бе донесъл и го натроши. Започна да хвърля с шепи трохите в езерото, любувайки се на птиците, които се събираха около него и мигом изяждаха лакомо всичко, каквото попаднеше във водата. Щом хлябът свърши, Пилий вдигна ръце, сякаш искаше да се извини, че не бе донесъл повече. Обърна се и закрачи към храма на Амон. Трябваше да се приготви за поредното отваряне на главата.

Но този път главата бе извънредно важна – тази на на фараона Хариезе.

[1] Жрец (гр).

[2] Мандрагора