♦♦  Наши дни

Колелата на инвалидната количка се въртяха с лек пукот върху застланата с дребен чакъл алея. След сутрешната неделна служба в църквата Шон Макгрегър искаше да се поразходи сред потъналата в зеленина и цветя градина, пейзаж, който му действаше успокояващо. Но за разлика от друг път, когато количката обикновено бе бутана от верния секретар Дъглас Конъли, сега зад возилото крачеше внучката му Линда О’Браян. Старият Макгрегър се възпротиви на идеята да се наеме болногледачка или пък да се вози в онази, натъпкана с копчета електрическа количка. Единствено се съгласи веднъж седмично да идва медицинска сестра, която да го преглежда.

Денят бе топъл, но въпреки това Шон Макгрегър не се разделяше с вълненото си карирано шотландско одеало, което покриваше краката му чак до обувките. Носеше и тъмни очила, за да не го дразни силната слънчева светлина, която струеше на потоци през масивните корони на дърветата.

-  Линда, би ли спряла за малко – помоли с отслабнал и предъвкващ думите глас Шон Макгрегър.

-  Добре, дядо – отвърна тя и обърна количката срещу великолепните червени розови храсти, които се подаваха от лехата.

-  Усещаш ли уханието им?

-  Приказно е.

-  Баба ти, Бог да я прости, много ги харесваше. Беше влюбена в тях.

-  Знам, нали всяка сутрин вазата в салона се изпълваше със свежи цветя. Липсва ли ти баба?

-  Чак сега го осъзнавам, когато вече я няма. Тя бе истинската опора в живота ми. Така тиха, сърдечна и вярна. Но ..., скоро и аз ще отида при нея.

-  Не говори така, дядо – запротестира Линда, приклекна до количката и обхвана лявата му ръка.

-  Добре, че имам теб, детето ми. Да радваш очите ми на стари години. Винаги съм искал да имам син, но съдбата явно си бе наумила нещо друго. А нея не можеш да я надхитриш.

-  Защо не се сдобрите с мама? – попита тихо Линда, опитвайки се да надзърне зад тъмните стъкла на очилата му.

-  Мислиш ли, че не искам? Тя е тази, която не желае да ме вижда.

-  И защо? Всеки път, когато я попитам тя ми казва, че е по-добре нещата да останат така, както са си.

-  Може би е права, а ти все още не си ми казала защо искаш да ходиш в Египет. Според мен поемаш твърде голям риск. Едва ли е нужно да те убеждавам, че след намесата на чичо Сам в Ирак американците сега са най-мразените хора в целия арабски свят. Е, след евреите, надявам се. И освен това там е пълно с всякакви ненормални терористи, които са готови да погубят и себе си в името на някаква фанатична кауза. Да не говорим за горещините, мръсотията и болестите.

Линда се усмихна на внезапната смяна на темата, нямаше шанс да получи отговор на въпросите си.

-  Доколкото видях по време на благотворителното парти вие двамата с Брук доста си побъбрихте. Той не ти ли каза?

-  Ха, та можеш ли да измъкнеш нещо от тази стара лисица. Директно ми заяви да се обърна към теб. Но явно е нещо важно, защото ти, Линда, си наследила нещичко от мен. И надявам се да не е заради онзи харвардски професор, нали?

-  Не се безпокой, дядо, не е заради него – разсмя се Линда. - Свързано е с работата ми. Искам отново да направим “Бриз” печеливша компания.

-  Не знам какво ще помогне пътуването ти до Египет, но поне се опитах да те разубедя. Е, без успех. Така ли е?

-  Така е.

-  Добре, май вече е време за онази досадна медицинска сестра. Ще те помоля да ме върнеш обратно в къщата.

-  Да вървим тогава.

-  И, помисли си пак за това пътуване до Египет.

-  Не се отказваш лесно, нали?

-  Никога не се отказвам.

-  Е, това е в характера на всички Макгрегърови или греша?

-  Дяволски си права – рече почти с въздишка възрастният мъж и сякаш през лявата половина от лицето му премина някакво странно потрепване.

 ♦♦♦

Телефонът иззвъня и утихна. Повтори дрънченето си с по-голяма настойчивост. Възрастният мъж взе с неприязън дистанционното управление и намали звука на телевизора. Надигна се от мекия диван, върху който бяха разхвърляни везани възглавнички, и върна уреда за управление върху нисичката масичка отпред. Запъти се към оцветената в златно метална стойка с извити крачета, наподобяващи животински лапи. Точно, когато телефонът прозвъня за четвърти път, леко треперещата ръка на стареца вдигна слушалката и я приближи към побелялата си глава.

-  Слушам – рече раздразнено той.

-  Как вървят братските работи? – попита на английски мъжки глас отсреща, все едно идваше някъде отдалече.

-  Познаваме ли се? – учуди се възрастният мъж, напрягайки да си спомни откъде бе чувал този нисък и изпълнен с метални нотки глас.

-  Ако не ме лъже паметта – познаваме се доста добре от 70-те, но оттогава изтече твърде много вода. Все пак ще ви опресня спомените с едно име – “Принцесата на Египет”.

По линията настъпи мълчание. Смущаваше се единствено от лекото пропукване в слушалката и зачестилото дишане на стареца.

-  А, Вие ли сте? Отдавна не сме се чували.

-  Не се е налагало, но сега искам пак да използвам услугите ви. Надявам се, че сте останали доволен от последната ни сделка.

-  Така е. Хубави времена бяха. Но от известно време съм извън бизнеса. Остарях, а и делата се поеха от по-младите – отвърна внимателно възрастният мъж и се почеса по челото.

-  Е, предполагам, че все още държите връзка с тези по-млади хора, а и някой и друг долар повече ще ви е от полза на старини.

-  Както казах времената вече са други, а и животът като че ли стана по-труден...

-  Не се безпокойте – прекъсна го гласът. – Знаете, че оценявам добре работата ви. Но този път искам да се пипа много внимателно, задачата ще бъде твърде деликатна. Е, приемате ли или да търся други партньори?

-  Приемам – побърза да отвърне арабинът. – Предполагам, че повечето от условията ще бъдат същите, както преди.

-  Знаех си, че мога да разчитам на вас. Скоро ще ви се обадя пак, за да ми дадете номера на банковата си сметка и тогава ще научите и подробностите.

-  Както в доброто старо време!

-  Да, точно както тогава – рече гласът и връзката прекъсна.

Старецът върна слушалката върху апарата и се замисли. Бе почувствал отново онази тръпка, която го завладяваше преди някоя акция. Имаше чувството, че този неочакван телефонен разговор го бе подмладил, но той не си правеше илюзии и знаеше, че всичко бе преминало. Все пак един последен удар щеше да разведри скучното му ежедневие, а и парите идваха тъкмо навреме. Напоследък разходите по лекари, лекарства и нескончаеми изследвания значително стопиха онова, което бе заделил за старини.

Но нямаше да бъде лесно. Методите, с които се водеше борбата, се бяха променили. Бяха се сменили и хората, олицетворяващи новата политика в дейността на Мюсюлманско братство. От средата на 90-те младото течение в организацията набираше скорост и авторитет и гласовете за изоставяне на въоръжената борба ставаха все по-силни и настойчиви.

Новата насока изискваше инфилтриране в политическия живот на страната чрез легални средства или по-просто казано - чрез участие в избори. Доминиращата Национална демократична партия на президента Мубарак допусна политическа грешка. Не номинира нито един представител на местното християнско население за общите избори. По този начин коптите, които съставляваха 10% от населението на Египет, се почувстваха засегнати и обидени. От друга страна младото течение в Мюсюлманско братство се чудеше как да създаде партия, която да заобиколи ограничението на закона – той не позволяваше формирането на политическа партия на религиозна основа. Единственото решение бе да се намери партньор, който да разсее всякакви съмнения относно произхода на новата партия.

Така недоволните копти – християни, бяха твърде подходящи за тази цел. Най-вече, защото бяха друговерци. Политическото обединение стана реалност и на бял свят се появи новата модерна партия Център или ал-Васат, както звучеше името на арабски, а за неин лидер бе избран Фуад Сарай ад-Дин.

Мъжът се приближи до прозореца и се загледа навън. Роякът от автомобили, камионетки и каруци се носеше като пълноводна река по градския булевард. Въпреки горещините, Кайро живееше в своя обичаен шумен ритъм, с пъстротата и глъчката на обитателите му, които го изпълваха от сутрин до мрак.