Египет, 860 година преди Христа

Фараонът Хариезе се събуди в отлично настроение. Отдавна не бе спал така добре, както през изминалата нощ. Чувстваше се отпочинал, спокоен и изпълнен с енергия за новия ден, който Ра бе благословил с първите си лъчи от Изток. Можеше да върши задълженията си на сюзерен на горен Кеми, без да се притеснява от пристъпите на болестта. Жертвоприношенията и молитвите към Амон бяха дали резултат. Боговете му бяха изпратили онзи чужденец, Пилий, който облекчи страданията и му върна радостта от живота.

Хариезе стана от леглото. Приближи се към масичката, на която лежеше дървено сандъче със златни лъвски крачета. Смръщи леко лице, щом мисълта му се насочи към съдържанието вътре. Бе лекарството, което пиеше всеки ден. А то имаше силно горчив вкус. Леко приведеният мъж отвори капака и взе малко тумбесто шише. Махна капачето и изсипа белия прах в златния бокал, който стоеше в кръгъл поднос. За момент погледът му се задържа в бялата купчинка. Стори му се, че бе по-голяма от обичайната. Но нямаше причина да не вярва на Пилий. Бе му приготвил шишенцата с точно измерена доза лекарство и изричната заръка да пие само по едно на ден. Пресегна се към каната и напълни чашата догоре с бира. Така поне вкусът на лекарството не бе така горчив. Освен това Хариезе се бе изхитрил, добавяше и малко мед в бирата. Разбърка бирата продължително, пак по съвет на Пилий, и накрая изпи чашата на един дъх. Намръщи се и набързо излапа три сочни смокини, които почти изгониха горчивината от устата му.

Светлината от прозореца го привлече и Хариезе закрачи бавно към него. Утрото бе свежо и птиците весело пърхаха, извисяваха се в кристално чистото синьо небе, втурваха се надолу и се скриваха в клоните на градинските дървета. Природата преливаше от живот и радост. Очите му се изпълваха с наслада, а сърцето му се освежаваше, все едно че се бе върнал в старите златни времена, когато Ра бе управлявал земята. Прекрасните цветя и зелените дървета му напомняха, че един ден добрият бог Озирис ще се завърне от Дуат.

Хариезе стоеше на прозореца и се любуваше на великолепната панорама, която се откриваше пред него. Видя как група моряци подготвяха лодката, с която смяташе да се разходи след закуска. Теглеха въжета и ги връзваха по корпуса на дървения съд. Няколко слуги пък попълваха хранителните запаси за плаването.

Изведнъж очертанията на лодката започнаха да се размазват, а фигурите на хората да се удвояват. Хариезе разтърка очи, но картината си остана същата. Почувства, че започнаха да го обливат топли вълни. Усети как ритъмът на сърцето му стана по-бърз. Незнайно защо, но имаше чувството, че въздухът не му достига. Ала най-странното бе, че гърдите му сякаш не желаеха да поемат необходимото количество въздух. Сякаш някаква невидима сила ги притискаше и сковаваше. Появиха се странни, студени бодежи по лицето. Все едно че хиляди иглички се забиваха в него. Постепенно кожата започна да изтръпва и Хариезе с учудване установи, че бе станала безчувствена като студения каменен перваз, на който се бе облегнал. Последва силен спазъм в стомаха, който го накара да се превие от болка.

Хариезе падна на колене. Дори нямаше сили да извика за помощ. Започна да повръща и се свлече на пода. Опитваше да поеме въздух, но не можеше. Очите му се разшириха от ужас и напрежение и сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си. Но вместо навътре, едно хриптящо дихание излезе от посинелите му устни и изведнъж конвулсиите изчезнаха. Свитото на пода тяло замря и утихна в тази странна поза завинаги...

Везирът Меримес влезе безпрепятствено в спалнята на фараона. Имаше привилегията да се среща с Хариезе, когато сметнеше за необходимо. Видя проснатото на пода тяло и бързо се насочи към него. Приклекна на коляно и обърна главата на фараона с лицето нагоре. На гладко обръснатото му теме ясно личеше кръглия белег от операцията, който му бе направил Пилий. Очите бяха широко отворени и безжизнени, а кожата на лицето - посиняла.

“Като образ на Амон, както го рисуват художниците” – помисли си Меримес, стана и се запъти към масичката до леглото.

Везирът повдигна изпразненото шишенце срещу светлината и пак го върна на място. Сухото му и изпито лице не показваше някакво вълнение. Затова пък очите му блестяха от задоволство. Оставаше единствено да извика началника на стражата, който трябваше да издири и залови убиеца - Пилий.

***

Две танцьорки кръшно извиваха голи талии под звуците на флейти и систри. Пристъпваха на пръсти и се въртяха една около друга. Ръцете им описваха сложни и изпълнени с мекота и финес движения във въздуха. Компанията, която забавляваха, се състоеше само от трима души. Великата жрица на Баст – Шепенвепе, първата ú служителка Тети и гостът им Пилий, който пляскаше въодушевено в ритъм с музиката.

-  Откъде успя да ги намериш? – попита весело Пилий, който се поклащаше ту на едната, ту на другата страна.

-  Нали не си забравил, че в момента Бубастис е изпълнен с всякакви хора. И за няколко дебена можеш да намериш отлични артисти – отвърна Шепенвепе, приближи към лицето си син лотос и вдъхна дълбоко от аромата му.

Щом танцът свърши, двете тъмнокожи момичета и музикантите се поклониха ниско и напуснаха залата. Шепенвепе се изправи от стола, оформен като тяло на коза, и приближи до Пилий. Държеше изящно изработено керамично гърненце с великолепна гладка глазура и фин златен обков. Жрицата приклекна до гърка и поднесе гърненцето, отваряйки капачето.

-  Какво е това?

-  Помириши го и ще разбереш – отвърна дяволито тя.

Пилий приближи нос и вдъхна дълбоко. Затвори очи и постоя така, без да направи каквото и да било друго движение. Постепенно върху лицето му се изписа изражение на върховна наслада. Очите му бавно се отвориха, а главата му се заклати невярващо.

-  Никога досега не съм помирисвал по-божествен аромат. Направо те завладява и опиянява изцяло. Чувствам се сякаш летя в небесата като птица. Лек, лек...

Шепенвепе се усмихна, побърза отново да сложи капачето на мястото му, постави гърненцето на масата и се изправи.

-  Това е подарък за теб, но не бива да прекаляваш.

-  Какво имаш предвид? – учуди се Пилий, разтърка очи, сякаш току що се бе събудил от дълъг вълшебен сън.

-  Този парфюм не е обикновен, а най-добрият, който съм правила някога. С помощта на Нефертем, разбира се. Използвай го само веднъж на седем дни, иначе ароматът му е толкова силен и дори може така да те заплени, че няма да разбереш кое е реално и кое не.

-  От какви съставки е направен?

-  О, това е една от тайните на Баст и сам знаеш колко лоша може да бъде понякога тя.

-  Жалко. Ще трябва да се примиря само с аромата му.

-  Е, добре – каза с примирителен тон Шепенвепе. - Не харесвам, когато си тъжен. Една от съставките е масло от син лотос. Същият като този тук, който расте в изобилие в свещеното езеро на храма. Но не настоявай за повече, защото само това мога да ти кажа – добави с игрив тон Шепенвепе, взе цветето от масата и го размаха нежно пред лицето на Пилий.

-  А ако ти кажа моята тайна за лекарството, с което лекувам Негово величество. Тогава ще разкриеш ли твоята?

-  И дума да не става. Попитай Тети и тя ще ти разкаже куп истории за това колко отмъстителна може да бъде Баст. Нали, Тети?

-  О, така е. Например веднъж един богат търговец без да иска...

Но в следващия миг Пилий вдигна ръце и извика:

-  Разбрах, че няма да науча тайната на този парфюм, но поне ми спестете ужасните истории за Баст и нейния гняв.

Тети, която все още бе зяпнала с отворена уста, погледна Шепенвепе заговорнически и двете прихнаха да се смеят.

***

Гълъбът влетя шумно през малкия прозорец на кулата. Кацна на един от дървените напречници, които се подаваха от грубата каменна стена. Помещението не бе просторно, побираше няколко дървени кафеза, които бяха накамарени един връз друг. Зад рибарските мрежи, с които бяха покрити, се чуваше приглушеното гукане на птици или вестителите на Амон, както обичайно ги наричаха в големия му храм в Танис.

Гологлав млад мъж остави малката метличка, с която почистваше един от кафезите, и тръгна бавно към току що долетялата птица. Гълъбът изобщо не се притесни от присъствието на човека и продължи да стои кротко на място. Явно го познаваше добре и не се страхуваше. Мъжът хвана внимателно птицата, погали я нежно и я обърна с краката нагоре. На едно от крачетата ú имаше медно пръстенче, в което бе затъкнат малък къс папирус. Мъжът изтегли тънкото руло и върна гълъба на дървения напречник. Отиде до прозореца и разгъна писмото. Прочете го веднъж, след това още един път. Щом свърши, пусна единия край на папируса, който отново се нави на руло.

Съобщението бе дошло от Ипет-Сут и бе написано лично от втория пророк на Амон и везир на горната земя Меримес. Бе твърде кратко, но достатъчно ясно и страховито.

“Първият пророк на Амон – Хариезе, чийто глас е правдив, отлетя. Убиецът му Пилий го е отровил и се укрива в храма на Баст. Погрижете се!”

За първи път от пет години насам, откакто зае поста във великия храм на Амон в Танис, главният пазач на божиите вестители се зачуди какво да прави. През всичките тези години бе предавал какви ли не вести на първия жрец на храма Пернаст. Бе станал негов доверен човек поради изключителната си лоялност. Но сега...

Мъжът се сепна от вцепенението и отново се насочи към гълъба. Взе го внимателно и го постави в един от кафезите. Птицата имаше нужда от почивка. След това излезе от кулата и тръгна по стръмните и извити стъпала надолу. Нямаше избор. Такива новини се разнасят по-бързо и от вихъра на пустинна буря. Трябваше да докладва на Пернаст.