Египет – наши дни

Древният град Бубастис или Тел Баста, както го наричаха местните хора, представляваше равно голо поле, заградено с ограда. Когато го видиш за първи път, можеш да придобиеш чувството, че някога мястото бе пострадало от земетресение. Панорамата нямаше нищо общо с величествените постройки в останалата част на Египет, които будеха възхищение и привличаха тълпи туристи от цял свят. Навсякъде бяха разхвърляни огромно количество каменни отломъци с най-различна големина и форма. Между сухата трева можеха да се видят части от колони, големи правоъгълни камъни – явно, принадлежали някога на стените на древните постройки. Разнообразие в гледката внасяха само обраслите с дървета ръкави на Нил и жилищните домове от другата страна на улицата. За някаква подреденост можеше да се говори около музея на открито, който бе създаден преди година. Основната му придобивка бе изкопаната преди две години колосална статуя на една от цариците на Рамзес ІІ, която се издигаше поне на 33 фута височина.

– Величието на този град е приключило с нашествието на персите, които го разрушават някъде около 350-та година преди новата ера – обясняваше професор Коен на събралите се около него студенти. – Вярвам, че сте погледнали общоизвестните факти, но все пак искам да отдам дължимото на хората, които преди нас са се опитали да разкрият загадките на това място. Реално първите разкопки води швейцарецът Едуард Невил през периода 1887 – 89 г. Въпреки лошото състояние на руините, както можете и сами да се убедите, той успява да локализира местоположението на храма на Баст с дължина от 600 фута и ширина 180. Така доказва истинността на думите на Херодот, който е описал храма през 5 век преди новата ера по време на ежегодния фестивал в чест на богинята. Естествено, най-интересният експонат, е монументалната гранитна врата, на която са изобразени сцени от юбилейния сед-фестивал на фараона Осоркон ІІ от 22-та династия. Освен това Невил открива и няколко по-незначителни постройки на управители от петата династия като Пепи І и Тити, както и няколко погребения на везири от 19-та династия. През 1906 г. при строителни работи са открити златни съдове и бижутерия, част от която сега се намира в музея в Кайро. В средата на 70-те копае египетският археолог Лабиб Хабаши, който описва работата си в книгата “Тел Баста”, която, както знаете, е много трудна за намиране. За 13 сезона отлична работа свършиха и колегите от университета в немския град Потсдам. Под ръководството на Кристиян Титце те направиха сензационна находка в дворцовия комплекс само преди два месеца. Откритата от тях билингвистична стела от времето на Птоломей ІІІ прилича много на Розетския камък. Тя доказва, че е бил осъществен опит за календарна реформа два века преди това да стори римският император Юлий Цезар.

Висок младеж с къдрава рижава коса вдигна ръка.

– Какво има? – попита професор Коен.

– Забравихте да споменете някого.

– Така ли! Все си мисля, че паметта още не е започнала да ми изневерява, но в интерес на истината не се сещам за друго име.

– Иманярите – отвърна високо момчето и всички се засмяха.

– Прав си Джефри. Носят се легенди, че много хора от града са успели да забогатеят от ценни предмети, открити тук. За съжаление едва ли някога ще можем реално да разберем какво са прибрали иманярите. Повечето артефакти отдавна са попаднали в ръцете на частни колекционери извън пределите на страната. Дори и да се появят по световните аукциони, няма да носят същата информация, която биха ни дали ако бяха открити на оригиналното им местоположение. В тази връзка искам да добавя, че Загазиг се слави и с изработването на перфектни папируси – фалшификати. Тукашните майстори са така сръчни, че спокойно могат да подведат и радиовъглеродния анализ. Затова ви съветвам, когато някой ви предложи да купите някаква “древност”, да я огледате много внимателно преди да си дадете парите. Освен ако не искате да отнесете сувенир в къщи, разбира се. Но да престанем с приказките и да се захващаме за работа – рече Коен и преметна кожената си чанта през рамо.

Групата се раздели на две. По-голямата се отправи към храма на Баст на Юг, а по-малката към котешкото гробище на Запад. Предварително бяха избрани отговорници – студенти последна година, а професор Коен щеше да наглежда работата и на двата обекта.

– Какво се надяваш да намерим в този пущинак? Като си помисля само, че сега можеше да се изтягам на някой плаж в Бостън – промърмори раздразнено Сали, следвайки шефката си по петите.

– Скаутският ти дух май е останал някъде безвъзвратно в миналото – отвърна Линда, която гледаше да не излиза от очертанията на утъпканата пътечка.

– За какъв дух ми говориш? Освен онези кози хей там, които не е ясно какво точно пасат, и нашите луди археолози не виждам никой друг да се интересува от тези камънаци.

– Голяма си песимистка. Още в Бостън ти казах, че не отиваме да се забавляваме, а да вършим работа.

– И каква, ако не е тайна?

– Скоро ще разберем. Професор Коен ще реши. А между другото, нали си оставила нещо за ядене на Матилда?

– Не бери грижа за нея. Май само тя ще остане доволна от престоя си тук.

– Хей, виж – рече Линда и посочи с ръка задаваща се група туристи. – А ти твърдеше, че никой не се интересува от мястото.

Групата се състоеше от десетина човека, повечето възрастни чужденци. Почти всички носеха шапки и слънчеви очила, както и неизменните атрибути на всеки турист – фотоапарат или миникамера. Пред тях вървеше облечен в семпъл тъмен панталон и бяла риза мъж, който явно бе водач на групата. Когато наближиха се разбра, че мъжът даваше разяснения на английски език. Пенсионерите го слушаха в захлас и от време на време щракаха с дигиталните си фотоапарати.

– Коптската църква смята, че Загазиг е бил първата спирка по маршрута на Светото семейство при бягството му към Египет. Но при идването си тук всички отказали да му дадат храна и вода и само един фермер на име Клум ги съжалил и им дал подслон, благодарение молбата на сакатата си съпруга. Та фермерът отвел Светото семейство към храма на Баст, чийто останки виждате пред вас – говореше с мелодичен и отработен глас полуплешивият мъж, сочейки с ръка към стърчащите камъни отпред.

В този миг фотоапаратите защракаха ожесточено към разхвърляните отломки. Явно привлечени от разказа, Линда и Сали се спогледаха заговорнически и се присламчиха към групата, за да чуят продължението на историята. Мъжът им кимна приветливо и продължи разказа си.

– Но когато Мария и младенецът пристъпили прага на храма, се случило нещо учудващо. Всички статуи на пагански богове и колони до една се срутили и от земята бликнал извор с лековита вода.

Тук мъжът отново спря своя разказ. Наслаждаваше се на пороя от възклицания и ахкания, които думите му предизвикаха у възрастните туристи.

– Ала въпреки чудото, местните хора не престанали да вярват в старите си богове, а войниците на цар Ирод продължавали да преследват Светото семейство. Но Клум им помогнал да избягат. В 4-и век на мястото, където е била неговата къща, признателни християни издигнали църква, която си стои и до днес. А сега можете да огледате наоколо и след това ще отидем да видим кладенеца, от който може би вода е пил и самият Исус.

Туристите се впуснаха да оглеждат камъните, а мъжът, който очевидно бе техен екскурзовод, се приближи към Линда и Сали. Но преди да се спре на двете жени, погледът му препусна бързо към оградата откъм улицата и я опипа внимателно по цялата ѝ дължина.

– Добър ден. Вие да не сте от новата американска експедиция? – попита той и кимна към групата младежи, които разтоварваха инструментите си отсреща.

– Така е. Пристигнахме вчера – отвърна Линда. – А вие може би работите за някой местен музей? Не знаех, че Дева Мария и синът ѝ са минали през тези места.

– Не, не съм музеен работник, но се интересувам от история. Всъщност не се представих. Отец Данаил от коптската ортодоксална църква Света Мария и Свети Йоан в Загазиг.

– Приятно ми е, Линда О’Браян – подаде ръка Линда. – А това е Сали Дебъроу.

– Госпожо.

– Да не би воденето на туристически групи да ви е хоби? – попита Сали.

– Може и така да се каже. Всъщност това е част от задълженията ми. Те не са обикновени туристи, а попадат в графата на така наречения религиозен туризъм. В случая се запознават с места, по които е минало Светото семейство при бягството си в Египет. Също така оттук е започнало и едно друго бягство, но доста по-рано. Това на евреите, описано в Стария завет, а според непроверени слухове именно в околностите на нашия град Индиана Джоунс е намерил и изчезналия кивот.

– Наистина ли? – облещи очи Сали.

– Е, в рамките на шегата, разбира се, но кой знае, може и да е вярно – засмя се отец Данаил.

– Е, Сали, видя ли, че мястото не е чак толкова скучно, колкото ти се струваше на пръв поглед – рече Линда.

– Дано да си права.

– Е, аз трябва да ви оставя. По график групата ми скоро ще трябва да пътува за Билбейс, но се надявам, че ще се виждаме тук и за напред.

– Радвам се, че се запознахме – отвърна Линда и изпрати местния свещеник с усмивка.

Археологията се оказа доста скучна и пипкава работа. Всъщност бе далеч от внушенията на приключенските филми и екзотичните предавания по образователните телевизионни канали. Всички работеха бавно и методично, сякаш имаха години на разположение, а не някакъв си месец. Територията на храма първо бе маркирана на квадранти, които бяха внимателно изчистени от всякакви боклуци. Камъните, които не изглеждаха да са били обработени някога от човешка ръка, също бяха отстранени. Сформираха се няколко екипа, които получиха във владение по един квадрант, а останалите студенти се заеха с измиване, описване и сортиране на намерените останки, които представляваха някакъв интерес.

Професор Коен вървеше между младежите и постоянно даваше съвети, кое как да се направи по-добре. Ту вземаше четката от ръцете на някой студент, за да почисти пръстта от керамична отломка, ту обстойно разглеждаше парче дърво, което бе току що изровено от земята. Работата го преобразяваше изцяло и той сякаш вече нямаше нищо общо с онзи леко пълничък и малко муден мъж, който с непохватните си движения понякога даваше повод за добродушни усмивки по лицата на студентите си.

– О Линда, къде се изгубихте! – възкликна ентусиазирано Хари Коен, излизайки от една яма.

Той изтръска панталона си, нагласи очилата и спря поглед върху двете жени, които се приближиха.

– Тук сме, професоре, и вече изгаряме от нетърпение да чуем каква работа ще ни възложите. Нали така Сали? – отвърна Линда и побутна с рамо секретарката си.

– Искате да участвате в подреждането на пъзела.

– Какъв пъзел? – попита Сали.

– Ами този обект тук е един огромен пъзел. Трябва да сортираме всеки камък и всяко парче керамика, за да определим къде е стояло. И като си представите, че това е само върхът на пирамидата.

– Сега пък какво имате предвид? – попита Линда.

– Проблемът е, че не сме на кота нула, а на 18 фута над нивото, където е стоял храмът.

– И това всичкото трябва да се изкопае! – възкликна Линда.

– Не е ли по-лесно да докарате някой багер, професоре? – попита пак Сали.

– Да си призная изкушението е твърде голямо, но ако вкарам тук земекопна техника едва ли ще остане нещо за изучаване след нея. Освен това, не би било редно да ви товаря с каквато и да било работа. Та нали точно вие подпомогнахте финансирането на експедицията.

– Е, не мислете, че се страхуваме да си поизцапаме ръцете. Нищо няма да ни стане ако се поровим и ние малко в пръстта – рече Линда и се наведе към ямата, където трима младежи разчистваха камък.

– Явно не ми оставяте избор, така че ще се съглася да помагате, но при едно условие.

– И какво е то? – попита Сали.

– Да изпълнявате точно указанията на студентите, при които ще работите.

– Да, сър – отговориха задружно двете жени, отдадоха чест и се засмяха.

Хари Коен поклати глава, обърна се и подвикна към ямата.

– Хей, искате ли неквалифицирана помощ?

– Няма да е зле – отвърна един от студентите.

– Ето, вече не сте безработни – подхвърли шеговито Коен и закрачи към следващия квадрант.

Джим Робинсън бе седнал на масичка във фоайето на хотела и начумерено гледаше гъстото арабско кафе, поставено отпред. Надяваше се, че горчивият вкус на топлата напитка ще го ободри и събуди, само че имаше едно но. Вместо горчив, вкусът на кафето се оказа отчайващо сладък. Имаше чувството, че някой бе изтървал захарница в чашата. Освен това лошото му настроение се държеше и на силното главоболие, което не го напускаше, откакто бе станал от сън. Ако можеше изобщо да се говори, че е имало такъв. Цяла нощ клаксоните на автомобилите от улицата не спряха да пищят, а боботенето на двигателите им направо го изкара от нерви. Какво ли не опита, за да изолира този шум, но нищо не помагаше. Затвори прозорците и пъхна глава под възглавницата. За миг шумотевицата сякаш се отдалечи, но зачестилото дишане и обилното потене го накараха да се върне в изходно положение. Отново отвори прозореца и почти извика от яд.

“В този град не се ли спи през нощта!”

Но и да бе извикал, едва ли някой щеше да го чуе.

Робинсън надигна малката чашка и отпи глътка, но веднага се намръщи. Когато вдигна глава очите му попаднаха на равномерните движения на една забрадена чистачка, която с усърдие търкаше пода пред рецепцията. Той леко наведе глава към дясното си рамо и хвърли поглед към стената с дървените рафтчета за отделните стаи. Интересуваше го това на професор Коен. Засега бе празно.

Все пак главоболието му послужи за извинение, за да остане в хотела и да не отиде на разкопките. Но не това бе истинската причина за престоя му във фоайето. Откакто бе седнал тук сутринта, го интересуваше единствено и само рафтчето на професор Коен. Бе си поставил задача да открие приносителя на странната карта с йероглифите, която се бе получила предишния ден. За разлика от останалите, Робинсън не отхвърли заплахите от картата с пренебрежение, а инстинктът му на криминален репортер го накара да застане нащрек и да проучи нещата. Ако бе шега, на някой от студентите например щеше само да се ядосва за загубеното време. Но ако опасността бе реална...

В този момент шумът откъм входната врата го изкара от унеса. Във фоайето се показаха двама младежи, които носеха плетени кошове. Щом ги видя, момчето от рецепцията извика весело и се спусна бързо към тях. Последва ръкостискане и нещо подобно на прегръдка, като и тримата не преставаха да говорят шумно помежду си. Всички излязоха навън и отново се върнаха с още кошове в ръце. При следващия курс на доставчиците Робинсън, воден от любопитството си, стана и приближи до един от кошовете. Надигна леко капака му и погледна. Бе пълен с прилежно сгънати бели чаршафи. Явно идваха от някоя обществена пералня. Малко преди момчетата да се върнат с новата доставка, Робинсън бе заел отново мястото си на масичката и невъзмутимо барабанеше с пръсти по гладката ѝ повърхност. Когато най-накрая всички кошове бяха докарани и строени до стената, момчето от рецепцията попълни лист и двамата доставчици си заминаха. Не пропуснаха на излизане да поздравят и Робинсън. Той изгледа как момчето от рецепцията внасяше кошовете някъде към коридора и погледът му отново се върна на рафтчетата за стаите.

В следващия миг скочи като ужилен. Не можеше да повярва на очите си. В отделението за стаята на професор Коен се белееше плик.