19.04.2011 г., 20:43 ч.

Амулетът 7 

  Проза » Повести и романи
535 0 1
15 мин за четене

  1970 година след Христа

 

Корабната сирена изсвири пронизително, мощните дизелови двигатели забоботиха с приглушен тътен. Не след дълго влязоха в равномерен ритъм и грациозният корпус на туристическия лайнер “Принцесата на Египет” започна бавно да се отдалечава от западния пристан на средиземноморския град Александрия. Въпреки горещия ден кеят бе изпълнен с множество хора. Повечето бяха дребни търговци, които се опитваха да припечелят някой друг долар, предлагайки евтини сувенири на чуждите туристи. По палубите на белия красавец също се бе струпала пъстра смесица от пасажери, част от които махаха с ръце към брега, а други просто наблюдаваха отдалечаващите се сгради на града.

Сесилия Макгрегър се бе облегнала върху перилата на горната палуба и с любопитство и малко тъга се взираше към бавно отдалечаващото се пристанище. Внезапно се появи силен порив на вятъра, но младата жена реагира мигновено и в последния момент успя да задържи широката сламена шапка върху главата си. Разочарован от временния неуспех, вятърът реши да промени целта си. Направи опит да вдигне ефирната жълта рокля на девойката. И този път плановете му пропаднаха. Силия, както я наричаха у дома в Бостън, хвана роклята с дясната си ръка и я затисна с колене. Все пак последното движение отслаби вниманието ù, а това предостави отлична възможност на вятъра да реализира първоначалните си намерения. В следващия миг сламената шапка литна във въздуха, направи плавен завой към малкия басейн на палубата и с пикиращо движение цопна във водата. Силия възкликна изненадано, проследявайки безпомощно полета на шапката, купена от сергия в Александрия. Тя видя как строен мъж в бяла униформа приклекна до басейна, а след миг шапката ù се появи в ръката му.

Силия тръгна към басейна и когато стигна на десетина фута от него срещна мекия и топъл поглед на високия брюнет, който току-що се бе изправил и изтръскваше водата от сламената шапка. В този момент вятърът отново се появи на сцената и подхвана дългите червеникави коси на девойката, които почти напълно прикриха леко издълженото ù луничаво лице и с това я принудиха да спре на място. Силия отметна с ръка непослушните къдрици и се приближи до мъжа, който видимо се забавляваше от цялата ситуация.

-  Ваша ли е, госпожице? – попита непознатият с едва доловим южняшки акцент и загорялото му от слънчевите лъчи лице се разтегли в широка усмивка.

-  Да, моя е – отвърна Силия и се загледа с интерес в гладко обръснатото лице на униформения. – Изведнъж вятърът я грабна и докато се усетя, вече бе отлетяла до басейна – добави тя, измервайки стройната и атлетична фигура на мъжа пред нея, който очевидно принадлежеше към екипажа на кораба.

Кителът му бе безупречно чист и ослепително бял и въпреки горещото време релефните златни копчета бяха закопчани до горе. Шапката му стоеше леко наклонена, а под нея се подаваха късо подстригани тъмнокафяви коси. На лявата буза имаше белег, който започваше от скулата под окото и продължаваше почти до леко изпъкналата му аристократична брадичка. Но не можеше да се каже, че белегът загрозяваше лицето, дори обратното. Придаваше му особен чар и немалка доза мъжественост, както и гъделичкаше любопитството у наблюдателя относно причините за получаването му. Морякът протегна ръка и подаде сламената шапка към девойката.

-  Благодаря ви – рече Силия и пое шапката, от която все още се стичаха малки капчици вода.

-  Пристанището на Александрия е доста открито и затова тук често духат силни ветрове. Но не ви препоръчвам да посещавате града през зимата. Тогава има и истински бури, които дори може да изхвърлят човек зад борда.

-  Не виждам такава опасност. През зимата обикновено ходя на ски в Аспен. Между другото, там понякога също е доста ветровито – отвърна Силия с лека ирония в гласа и примижа с очи, докато се мъчеше да разчете името, изписано над джоба на китела.

Морякът улови погледа, предугади намерението на девойката и веднага задоволи любопитството ù.

-  Младши офицер Фланегън на вашите услуги, госпожице – каза бодро той, кимна леко и чукна токовете на обувките си един в друг.

Младата жена се сепна леко от изненадващия ход на моряка, но без колебание пое подадената за поздрав ръка. Почувства приятното усещане на твърдата мъжка длан в своята.

-  Сесилия Макгрегър – отвърна тя и малко припряно дръпна ръката си, осъзнавайки, че ръкостискането бе продължило по-дълго от обичайното за подобно случайно запознанство.

-  Надявам се, че сте останали с отлични впечатления от посещението си в Египет – продължи Фланегън, преструвайки се, че не забелязва лекото смущение у привлекателната си събеседничка.

-  Така е, господин Фланегън, но за съжаление всяко хубаво нещо си има край и ето вече съм на път за дома.

-  Казвате го така, сякаш не искате да се връщате – учуди се леко офицерът, вглеждайки се в големите синьозеленикави очи на младата жена.

-  Не, не исках да кажа това. Просто ми е малко мъчно да се разделя с екзотиката и тайнственото минало на тази необикновена страна. И дори до някъде завиждам, че работата ви позволява да идвате тук често – отвърна Силия, издържайки на изпитателните кафяви очи, които опитваха да проникнат в нея.

-  Не завиждайте. Служебните ми задължения са твърде много, така че не ми остава кой знае какво време за развлечения и разглеждане на забележителности – отвърна Фланегън и изненадващо попита: - Сама ли пътувате?

В първия момент Силия бе обхваната от леко възмущение и смяташе да не отговаря на този директен въпрос. Ала реши, че става твърде мнителна и едва ли имаше нещо нередно, ако отговори на симпатичния морски офицер.

-  Всъщност да – каза провлечено тя, внимателно подбирайки думите си. - Трябваше да пътуваме заедно с една моя състудентка, но тя се отказа непосредствено преди екскурзията и останах сама – отговори тя, без дори да почувства ни най-малко срам от набързо скроената лъжа.

-  Значи следвате?

-  Да, последна година медицина.

Внезапно откъм мостика се чу повикване. Един матрос махаше с ръка към Фланегън. Офицерът обърна глава, вдигна ръка и разпери извинително ръце встрани.

-  Ето, виждате ли? Не могат без мен. Беше ми приятно да се запозная с вас, госпожице Макгрегър. Но с ваше позволение ще ви напусна - дългът ме зове.

-  Още веднъж ви благодаря за шапката, офицер Фланегън.

-  Наричайте ме Питър и ако имате нужда от някаква помощ може да ме намерите в командния отсек. Пожелавам ви приятно пътуване на “Принцесата” – рече брюнетът, повдигна два пръста към козирката на фуражката и се запъти с широка крачка към повикалия го матрос.

Силия съпроводи с втренчен поглед отдалечаващата се със стегната походка фигура на офицера. Съзнанието ù започна да се занимава с нахлулите в главата мисли и усещания, спонтанно породили се от ненадейното запознанство. От една страна се укоряваше, че се бе оставила така лесно да бъде заговорена от непознат мъж, което противоречеше на строгото ù пуританското възпитание, още повече, че бе изминал само месец от годежа ù с Дан О’Браян. Ако родителите ù можеха да я видят от някъде биха определили държанието й като непристойно и крайно осъдително. Дори биха го нарекли безотговорен флирт. Но от друга страна Силия усети, че й е приятно да разговаря с този офицер и дори вече съжаляваше, че всичко бе траяло толкова кратко. По време на цялата двуседмична екскурзия единствените ù събеседници бяха семейство Паркър, симпатична възрастна двойка, която временно бе поела опеката над нея.

Елинор и Стюърт Паркър бяха стари приятели на семейство Макгрегър и често посещаваха старата им викторианска къща. Именно те предложиха на майка ù да я вземат на тази екскурзия, за да разнообразят и извадят момичето от меланхолията, в която бе изпаднало напоследък след годежа. Барбара Макгрегър бе започнала истински да се притеснява за състоянието на дъщеря си, въпреки че отлично разбираше от какво бе породено то. Силия никога не го бе изрекла на глас, но и за най-непосветения в семейните дела на Макгрегър можеше да стане ясно, че тя не е влюбена в Дан О’Браян и не желае да мине под венчилото с него.

Но никой не смееше да се противопостави на Шон Макгрегър, решил да задоми дъщеря си със старата банкерска фамилия О’Браян. Собственикът на корабната компания “Стар Шипинг”, една от най-старите в Бостън, и влиятелен акционер в дузина други мощни компании с интереси от транспорта до телекомуникациите се славеше със сприхав и труден характер. Той бе решителен и властен човек, отдаващ малко значение на чуждото мнение. Преследваше целите с упоритостта и настървението на английска хрътка и не търпеше възражения относно действията си - нито от подчинени, а още по-малко от семейството си. Когато Барбара се опита да изкаже мнение относно избора на годеник за Силия по време на една вечеря, бе просто прекъсната от Шон с единственото обяснение, че “старите пари трябва да се сродят със стари пари”. И нищо повече.

Студентските вълнения и протести по повод разширяването на военните действия на администрацията на Никсън в Лаос и Камбоджа също бяха основателен повод за отдалечаване на Силия от университета. Барбара с ужас възприе новината за смъртта на четирима студенти в Охайо, които бяха застреляни в началото на май от националната гвардия. Броженията започнаха да ескалират и сред академичната общност в Бостън, която се солидаризира с действията на колегите си от цялата страна.

Поради всички тези обстоятелства Барбара Макгрегър сметна, че една екскурзия би се отразила добре на дъщеря й. Така, може би по-лесно щеше да свикне и приеме наложения от баща й избор. В същото време съзнаваше, че Силия бе наследила голяма част от борбения характер на баща си и можеше да му се опълчи. Затова искаше временно да я отдалечи от дома, но същевременно до нея трябваше да има и някой доверен човек, който да я наглежда. А по-добри кандидати за тази роля от семейство Паркър нямаше. Шон Макгрегър се съгласи бързо на предложението за екскурзията. Още повече, че щеше да се осъществи с един от новите му туристически кораби “Принцесата на Египет” – тоест всичко щеше да бъде и както често обичаше да се изразява – под контрол.

Когато офицерът се скри зад ъгъла Силия отмести поглед към отдалечаващия се африкански бряг и отново се запъти към перилата на палубата. Багажът ù стоеше все още неразопакован в единичната луксозна каюта. Но тя предпочиташе да стои навън и да се любува на множеството платноходки и малки корабчета, които бяха накацали в акваторията на залива.

Стъпките на Силия заглъхваха в дебелата пътека, с която бе застлан коридора под горната палуба. Там се намираха каютите от първа класа. Младата жена се спря пред вратата с номер 23 и посегна към месинговата дръжка, но веднага осъзна, че първо трябва да отключи вратата. Погледна към лявата си китка, колкото да установи, че ключът, който трябваше да виси закачен на ластичето, бе изчезнал.

“Само това липсваше” – помисли си ядосано Силия. “Напоследък съм станала толкова разсеяна. Къде ли е паднал?”

Жената постоя няколко секунди пред заключената врата, докато се чудеше какво да предприеме. Реши, че е най-добре да слезе до рецепцията и да поиска дубликат.

Вратите на асансьора се отвориха с тих плъзгащ шум и Силия пристъпи във главното фоайе, оживено от разговорите на насядалите в близкия бар пасажери. Виждаха се и хора от персонала, които бутаха колички с багаж, все още недоставен до каютите. Силия заобиколи камара от куфари и чанти, струпана близо до асансьорната врата и се насочи към рецепцията. Пред нея обаче се изпречи количка, натоварена до горе, така че девойката бе принудена да се дръпне в страни, за да направи път. Точно, когато количката се изравни с нея, една кръгла кутия за шапки, поставена най-отгоре се приплъзна и падна. Удари нищо неподозиращата Силия по рамото и тупна на червения мокет. Капакът ù се отвори и на пода се търкулнаха две шапки. Младата жена инстинктивно вдигна ръце да се предпази и извърна глава нагоре към количката. Щом се увери, че повече нищо няма да пада, отново погледна напред. Видя приклекналата фигура на младши офицер Фланегън, който събираше шапките.

-  Ваши ли са? – попита усмихнато той.

-  Този път не – учудено отвърна Силия, която също приклекна, за да вземе капака на кутията.

-  Явно днес не ви върви с шапките – продължи офицерът, чийто поглед бързо пробягна по голите колена на девойката и се спря на лицето ù.

Силия се изправи и подаде капака на Фланегън. Той го пое и затвори кутията. Зад количката се появи загрижената физиономия на служител. Той взе кутията от ръцете на офицера и започна да се извинява за причиненото неудобство.

-  Имате право, господин Фланегън, но де да беше само това...

-  Защо, какво е станало? – сбърчи вежди офицерът в очакване на отговора.

-  Загубих си ключа и сега не мога да вляза в каютата си – отвърна простичко Силия и повдигна китката с ластичето върху нея.

-  Сега ще решим проблема – заяви решително Фланегън и поведе младата жена към рецепцията.

След две минути Силия вече бе получила дубликат, но не изпитваше кой знае какво желание да се прибере веднага в каютата.

-  Господин Фланегън…

-  Питър – прекъсна я с усмивка офицерът.

-  Добре, Питър – натърти Силия и продължи. – Как така успявате да сте навсякъде?

-  Ами такава ми е работата госпожице Макгрегър – отвърна офицерът и се загледа в малкото изящно златно кръстче, което висеше на врата на девойката.

-  Останах с впечатление, че сте в командния състав на кораба.

-  Донякъде сте права, но ако ми обещаете, че ще го запазите в тайна, ще ви кажа с какво точно се занимавам.

-  Гроб съм – бързо отвърна тя и очите ù светнаха от интерес.

-  Е, добре – рече той, прихвана нежно Силия за лакътя и двамата се отстраниха от рецепцията, спирайки до голямо буре, от което се издигаше разкошна разклонена палма. – Всъщност съм шеф на охраната и отговарям за реда на този кораб – продължи Фланегън и със задоволство проследи ефекта от думите си.

-  Охо, да не сте работили преди това за ЦРУ или ФБР! – възкликна неподправено Силия и добави. - Белегът на бузата ви от някоя секретна операция ли е?

Фланегън се засмя искрено на ентусиазма, който бе завладял младата дама и побърза да го охлади.

-  Не, не – поклати глава той. - Чак до там не съм стигал. А колкото до белега, наистина го получих в акция, благодарение на която сега работя на този кораб и освен това имах рядкото удоволствие да се запозная с толкова очарователно момиче като вас.

-  Май почвате да се занасяте с мен – подозрително отбеляза Силия, чийто бузи леко се зачервиха.

-  Не бих си и помислил. Всичко, което ви казах дотук е истина и ако искате да чуете подробности, ще трябва да вечеряте с мен – отвърна Фланегън.

В очите му заблестяха игриви пламъчета. Предложението свари Силия напълно неподготвена. Тя започна трескаво да обмисля своя отговор и от цялата си душа и сърце искаше да каже – да, но в същия миг се сети за семейство Паркър, с което обикновено се хранеше. Трябваше да ги елиминира по някакъв начин, но как?

-  Ако приема предложението ви, в кой ресторант смятате да вечеряме – попита с неуверен тон Силия, разтегляйки думите, с което печелеше време за размисъл.

-  Естествено, в Луксор. Той е с програма, но ако желаете, можем да отидем някъде другаде.

-  Би било добре ако е някъде по-далеч от първа класа, на по-закътано място.

-  Звучите така, сякаш се криете от някого. Доколкото си спомням до басейна ми казахте, че пътувате сама.

-  Така е. Дори лично се убедихте с очите си, че каютата ми е единична – отвърна Силия и започна нервно да мачка периферията на сламената си шапка. - Просто не харесвам големите и шумни ресторанти, където всеки те оглежда от главата до петите и се опитва да отгатне произхода и богатството на семейството ти.

-  Какво ще кажете за уютен малък италиански ресторант на нивото на втора класа?

-  Звучи добре.

-  Тогава ще ви чакам в 8 часа тук до тази палма.

-  Нека да е в осем и половина – предложи Силия, в чиято глава вече се бе зародил план за измъкване от опеката на семейство Паркър.

-  Дадено. Значи в осем и половина – рече Фланегън, леко кимна и в следващия момент се изгуби сред множеството от хора, с което бе изпълнено фоайето.

© Пламен Андреев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??