Стоя сама на пода. С парче огледало в ръка, но то не е, за да се оглеждам, а да видя живота си. Взирам се отново и отново, но не виждам нищо. До мен тече прясна и топла кръв, но не е от мен, а от ангела - моя пазител. Лежи неподвижен и без дихание. Дали е мъртъв? Не зная. Побутвам го с надежда и плахост вяла, не реагира. Студен като камък, лежи… и не мърда. Допирам ръка до гърдите му. Не усещам сърце. Всъщност - няма сърце. Прекалено е благороден за него. Сърцето носи скръб и печал. Лежи. Мъртъв. Кой го е убил? Всъщност аз. Не исках, но знаех, че така ще стане. Поддържаше го моето щастие и убиваше го моята болка. Щастие имах все по-малко и постепенно това го довършваше. Сега стои вкаменен. Като статуя. Не мога да го върна. Ако исках. С неговия живот си отива и моят… Дали затова го убих?...