Ангел без криле

                                        ( първа част )

-     Обади ми се тогава отново... Утре?  И аз искам да те чуя пак... Искам пак да чуя, че ме обичаш... тези разговори са така кратки...

-     Не мога, но... Може би скоро... Разговорите са много скъпи...

-     Да... разбирам... Извинявай!

-    Ти ми прости, мила, скоро ще бъдем заедно – обещавам!

-    Знам... знам... отброявам секундите до онзи миг, когато ще мога да се огледам в очите ти, когато ще си пред мен, до мен... Иска ми се времето да отлети с криле на птица – понесено от вятъра и да усетя милувката ти, да те почувствам...

-     И аз искам същото. Знаеш го, нали?

-     Да... но ми е приятно да го чувам...

-    Обичам те! Ще трябва да затварям... Обичам те...

-     И аз!...

      Телефонната слушалка се затвори. Чу се тиха въздишка и едва проронен шепот “... искам те тук...”. Бяха разделени вече три месеца, три месеца не се бяха виждали, а тя копнееше за нежността, целувките му...

     И двамата вярваха, че не случайно са се запознали, бяха убедени, че им е писано да са заедно. След като веднъж се срещнаха, но се разминаха незнайно, считаха, че втората им среща вече е съдбовна, мисълта, че пътищата им се кръстосват отново, за да се слеят в обща пътека, ги окриляваше и изпълваше с хиляди надежди и блянове за общо бъдеще... Той я накара да повярва в любовта. Плахото и романтично момиче, което се боеше да се влюби, за първи път усети сърцето си преливащо от копнежи...  Думите му отекваха в съзнанието й, увличаха я в безброй мечтания, струваше й се, че се е преродила в чудна приказка, страхуваше се само сънят да не свърши. А когато споделеше с него този свой страх, той с усмивка й отговаряше, че не е сън, че е приказна реалност!

      Дните обаче  протяжно се нижеха в колони...
Очите й проблясваха с неописуем плам при мисълта за него, но помръкваха от дългото очакване...
Тягостни и безкрайно дълги бяха дори минутите, всеки миг без него...
Малкото пъти, когато имаха възможност да разговарят, тя се стараеше да го разсее, защото през последните седмици го намираше напрегнат, угрижен, макар и той да отричаше, тя откриваше у него някаква промяна. Искаше й се да го накара да сподели, за да му помогне, но в упоритостта си да докаже, че всичко е наред, той не усещаше, че я наранява, проявявайки липса на доверие. Нещо го тревожеше, гризеше го, а това измъчваше сърцето й... Вътрешно се терзаеше, но накрая не успя да преглътне всичко онова, което вече един месец бе таила в себе си...
Може би избра най-неподходящия ден за изясняване – рожденният му ден, но невидението я разнищваше, съмненията я разяждаха и тя не можеше вече да мълчи. Реши да сподели всичко онова, което я тровеше, без да се кара, без да обвинява, готова да изслуша и разбере. Но се сблъска с хладно спокойствие, с една безразлична и сякаш непозната за нея личност. Очакваше логично обяснение за тази негова промяна, но не получи отговори, само едно празно и пронизващо “Не знам!” Единственото, което искаше да чуе, е, че все още я обича, а вместо това, той й поиска време... Време? За нея вече всичко беше ясно. Време за какво? Тя така и не разбра на какво се дължи тази внезапна промяна в настроенията му... сега за какво му беше време!? Време докато се върне, още един безбрежно дълъг месец до тогава. Когато й го съобщи, светът около нея се разлюля за миг, очите й се напълниха със сълзи, утеха й беше, че той не може да види слабостта й. За първи път се радваше, че не стои срещу нея, че не може да прочете в погледа  й цялата събрана болка. Разбраха се известно време да не се търсят, да не се обаждат и разговарят. Разговорите понамаляха и изведнъж съвсем се загубиха. Сякаш никога нищо не е било...

     Две седмици след като бяха “сключили споразумение” да не се търсят повече до неговото завръщане, за нея настъпи вторият удар...

Беше объркана, недоумяваща, не знаеше какво да каже, когато най-добрият й приятел й разкри, че е мамена... Мъгла от спомени, думи, обещания и клетви изплуваха в съзнанието й, увлякоха я по незнайни пътеки... Същите признания, същите обръщения и нежности той –  който я въведе в мечтаният свят, сега  бе отправял и към друга... към друга... Реши да не плаче, остана безмълвна, горда, макар и жестокo наранена. В душата й се луташе само въпросът защо той нямаше доблестта да си признае, защо все пак й беше оставил надеждата, че връщайки се отново в града, може би нещата между тях ще потръгнат... Отговорът щеше да си остане загадка, защото в онзи миг тя си обеща, че дори и да я потърси, би отказала да го види – никога вече!

     Никой не знае на какво е способна една наранена жена! Готова е да задържи в себе си цялата горчилка, но да не покаже, че я боли!

     Болката обаче я имаше, колкото и да й се искаше да отрече. Но времето минаваше и тя постепенно успяваше да превъзмогне тъгата си... До онзи прокобен ден, когато телефонът звънна и от отсрещната страна тя позна неговия глас... За миг се зачуди и не знаеше какво да стори – да го изслуша, или веднага да затвори слушалката...

  ....................................................... СЛЕДВА..........................................................