Ангелски очи

Имало едно време една гълъбица. Един ден, докато прекосявала малко китно градче, тя видяла как баща и дъщеря играели весело край реката. Птицата бързо ги отминала и с реещ се поглед забелязала беден китарист, свирещ на площада, небрежно чакащ дар от дребни монети. Тази гледка също не заинтригувала особено гълъбицата. Изведнъж съзряла самотна човешка фигура да седи мълчаливо на пейка в парка. Обикновено такива хора подхвърляли сухари и трохички, за да развличат пернатите и себе си. Уви, доближаването не пробудило никаква реакция у мъжа, застинал в странно заетата си поза. Сковано, без дори да озвучи едно свое въздишане.

Разочарована птицата продължила своя път.

До ухото ù внезапно достигнал детски смях. Под гълъбицата се намирала детска площадка с множество малчугани. Макар и да не била очарована, птицата кацнала на един ниско полегнал клон за кратка почивка на отмалелите си крила. Клонката се огъна значително, но отделеният звук бе заглушен от засилващото се пухтене на вятъра, лишено от всякаква мелодичност. Ромоленето бе прекъснато изведнъж от тънкото изсвистяване на летящ камък. След миг гълъбицата паднала безжизнено. Дете на около 13-14 години бе замерило животното с камък.

Бяла светлина и само след миг небесен ангел долетял от небесата да съобщи на птицата настъпването на сетния ù час. Като божествен дар тя получила от синеокия пратеник правото на едно последно желание. Последвалият кратък размисъл на издъхващото животно, израз по-скоро на неистово изумление от подаръка, отколкото на примиряване с живота, завършил с плаха и неловко подбрана реч:

-  Аз живях дълго и пътувах доста... но където и да ходя, навсякъде хора... Интересно ми е те какви са? Казвали са ми, че те се отличават от нас само по това, че притежават чувстващи сърца. Органи, създаващи емоции и настроения... аз имам сърце и го чувам понякога да тупти, ала не мога да кажа, че е създало емоции или настроения... честно казано, не съм сигурна какво точно са „емоциите" или "настроенията”... и чудех се... така де, можеш ли да ми дадеш чувстващо сърце, за да усетя какво е да си човек.

 Тя замлъкна и след кратка пауза, в която се опита да премисли думите, излезли от човката ù, ангелът ù казал:

-  Не мога да ти дам такова сърце, но мога да ти заема своите очи, с които ти ще виждаш в сърцето на всеки, когото погледнеш и ще почувстваш това, което има там.

Гълъбицата се съгласила.

Ангелът я погалил, с което ù дал очите си. С нетърпеливо движение животното бързо погледнало към ангела, но той нямал сърце. Неговото сякаш изчезнало след земната му смърт. Леко учудена и объркана, птицата се обърнала към момчето, което я уцелило. Огледала го бързо и някак небрежно от глава до пети, запознавайки се с покушителя си и после с вълшебните си очи надникнала в сърцето му. Първоначално тя не усетила нищо. Гълъбицата започнала да се изпълва с колебания относно силата на очите, докато изведнъж птицата потрепнала от това, което усетила. Сърцето на момчето скривало зад жестоката ярост ужасяващ страх. Страх от самота. Това момче, което яростно хвърляло камъни, било неистово изплашено от света и празнотата му. Птичката се почувствала слаба пред уплаха, пред боязънта на тази човешка душа, не издържала и затворила очи. „За това ли е сърцето – за този страх?” – си казала тя.

След миг детската глъч отново разчупила тишината. Птицата се обърнала и видяла деца да играят безгрижно на площадката. Те били малки, като повечето от тях дори не можели да говорят свързано и последователно. Смеели се на своите детски шеги, които възрастните никога не разбирали и често игнорирали с широко разперен вестник или мазно прегъната книга. Птицата била смаяна от гледката в сърцата им. Те били невинни и чисти като капките на росата. С помощта на вълшебните очи гълъбицата се изпълнила с топлина и енергия. Но не само тя усещаше добротата на малките им сърчица. Всички хора в близост до този детски кът бяха ведри и свежи, целите пременени, ала и глупаво не осъзнаващи източника на леката си бодрост.

Гледайки, животното си спомнило за мълчаливия господин в парка, но едва го зърнала, когато цялата душа ù се преобърнала. Тя изпитала злоба и усещане, което никога няма да забрави – омраза. Сърцето на мрачната личност било пропито с ненавист и яд. Чувствата били толкова силни, че чак болели. За втори път птицата била принудена да си затвори очите. „Тази омраза! Нима и това чувстват хората.”

За да се отърси от зловещото преживяване, гълъбицата се взряла в пеещия и свирещ музикант на площада. Изключително беден, той пробудил съжаление у птицата, но щом зърнала в сърцето му, птицата се усмихнала. Този човек, макар и без пукната пара, бил по-радостен от всякога. Монетите, които досадно очакваше, не можеха и да се докоснат до неистовото желание да облагороди с музика света. Гълъбицата усети щастие, най-приятното чувство у човек, притежаващ единствено своята остаряла, но никога запрашена китара. „Аз притежавах повече от този мъж, а дори в мечтите си не съм била толкова радостна колкото него” – си признала тя.

След като се полюбувала на прекрасната музика, птицата потърсила с поглед бащата и дъщерята, които играели край реката. Те все още били там, но се била развила ужасна трагедия. Момичето, на около 17 години, паднало в реката и преди бащата да успее да се притече на помощ, се удавило. Сега печалният родител изваждал тялото на мъртвото си дете. Гълъбицата едва понечила да погледне в сърцето на бащата, когато студена вълна от скръб заляла животното. За първи път тя усетила душевна болка. Изпепеляваща мъка изпълнила всяко нейно сетиво. Чувството на печал започнало да я задушава. Вече ù оставаше дъх само за да отрони една безсилна сълза.

Гълъбицата затворила очи за последен път. Тя се обърнала към ангела и тъжно зашепнала:

-  Видях достатъчно, вземи си очите. Човешкото сърце е твърде жестоко за мен. Никога не бих могла да приема страха, да се примиря с омразата, да заживея със скръбта. Тази болка е твърде сурова за птиците, затова добре, че само хората имат чувстващи сърца... горките. Сега ме отведи където искаш, аз видях всичко.

Ангелът взел душата на гълъбицата и я понесъл към небесата. Тогава дошло момчето, поело в ръка тялото на безжизнената птица и се просълзило. То ù направило малък символичен гроб, където полагал по едно цвете всеки ден до края на живота си.

Птицата разбра много за чувстващия орган, но не откри защо наистина човек го има. Отговорът се крие в сърцето на младата девойка, в което животното не погледна. Там е чувството, което е спасение от самотата, противоотрова за омразата, лек за болката. Там е любовта. Нежното усещане, което те кара да се усмихнеш безпричинно, да се смееш от сърце, да живееш щастливо. Твърде крехко, то не е за всеки, но има за всички.

Това е човешкото сърце. То се страхува, смее се, мрази, радва се, плаче, но най-силно обича.