Ангелът и вълците

Високо, нейде в планинските гори, на поляна, потънала в сняг, лежеше ангел с пречупени крила. Кръвта му обагряше снега в червено и дишането му беше тежко и неравномерно. Усещаше как животът напуска тялото му бавно и мъчително.

Беше жена с черни коси, дълги поне до глезените ù, които сега се бяха разпилели в снега, оставяйки впечатлението, че ангелът лежи на легло от ледена, черна коприна. Сините ù очи гледаха невиждащо направо към зимното небе и високите върхове на дърветата. Наоколо не се долавяше никакъв признак на живот, освен мъчителното дишане на ангела. Тя просто лежеше, без да помръдва. Студът беше сковал крайниците ù, но тя не го забелязваше. Умът ù трескаво претърсваше района за вълци. Опитваше се да ги призове, за да донесат перата, които беше изгубила при падането, защото това беше единственият ù шанс да оцелее. Имаше нужда от перата си, за да изпълни ритуала за прераждане.

Всеки ангел умираше двадесет и четири часа след като и последното перо паднеше от крилата му, но ако успееше да събере перата си и да ги запали, би могъл да се прероди като вълк и след известно време придобиваше способността да промени формата си и да се върне отново в небето.

Усети ги. Те идваха към нея. Бяха чули зова ù и носеха изгубените пера. Тя изхлипа облекчено и това беше първият звук, който беше издала, откакто беше паднала. Вълците пристъпиха безшумно на поляната и се скупчиха около нея, опитвайки се да я стоплят с телата си. Тя най-накрая успя да повдигне малката си ръка и помилва благодарно най-близкостоящия вълк. Ангелът напрегна изтерзаните си мускули и надигна вкочаненото си тяло. Започна да лази мъчително по снега, като забиваше перата в кръг около себе си. Вълците се бяха отдръпнали и сега я наблюдаваха мълчаливо, чакайки я да приключи, за да се погрижат за преродения ù живот. Когато свърши, тя вдигна погледа си към тях и им се усмихна, беше преброила перата, за да се увери, че някое не липсва, защото ако липсваше и едно перо, щеше завинаги да остане вълк. Ангелът отново се отпусна в снега с облекчена въздишка и след това извлече живота от себе си, превръщайки го в огън. И кръгът заедно с тялото ù пламна. Вместо на изгоряла плът, въздухът се изпълни с уханието на пролетни цветя.

Когато пламъците най-после стихнаха, върху недокоснатия от огъня сняг лежеше малко, новородено вълче, което скимтеше жално от студ. Една от вълчиците се приближи и вдигайки го нежно със зъбите си от заледената земя, поведе глутницата през гората, а останалите вълци започнаха да вият, възвестявайки прераждането на един ангел.

Деяна Шейкарова