Глава 5
- Принц Азийл, кралят ви очаква - малко момче на не повече от петнадесет години, съобщи на принца веднага след като прекрачи големите каменни порти на замъка.
Азийл и Кенто пристигнаха в замъка след два дни дълъг път без почивки. Двата бяха уморени, но докладването на краля имаше приоритет. Мисията им беше повече от успешна и успяха да съберат много полезна информация, също така диверсията им позволи безпроблемното предаване на важната информация. Двете спречки, ако можеха да се нарекат така, с вражеските войници, им показаха много за техните мотиви и разкриха скритата трета сила в този конфликт - Каталия. Макар самоличността на младата девойка без име да беше още мистерия, всичко останало беше разгадано.
- Каталия? - измърмори краля в учуда - Нима тези смешници си мислят, че могат да ни се опълчат. - Гласът му бързо премина в гняв и удари по масата - Ще им покажа силата ни.
- Кралю, ако може да се намеся? - прекъсна го генерал Ото и след одобрителен знак от краля, продължи - Доколкото разбирам, нищо от това, което е попаднало в техни ръце не е стигнало до Монера, дори и фалшивата информация за разрушаване на моста. Ако Каталия им помагаха, няма начин да не им кажат за това. Предполагам, че просто правят всичко, за да могат да опазят своите жители. Макар да не искаме да признаем, жертвите от тяхна страна продължават да растат. Като се има предвид това и факта, че не са ни атакували сериозно досега не мисля, че нападение е правилният ход.
- Знаем за поне един умрял войник заради тях - прекъсна го принца като удари по масата - Моят отряд тръгна с трима войника, като включа и себе си. Един от тези войници умря от раните получени при първият ни сблъсък с тях.
- И до колкото разбрах лейтенант Кенто е ранил сериозно един от техните и шансовете му за оцеляване са минимални.
- Точно. Ако сега ги нападнем и покажем сила...
- Едно спречкване достатъчно ли е да започне война? - прекъсна го генерала и повиши тон. Вената на челото му започна да пулсира с гнева му. - Не сме в най-добрата позиция в момента. Не мисля, че можем да си позволим допълнителни конфликти, особено с враг, за който не знаем нищо, дори това да е малка държава. - разгневеният му поглед се премести от принца към краля - Ако разкрием пред тях, че сме наясно с тяхната операция, можем да стигнем до някакво разбирателство. Ще имаме шансове да диктуваме правилата и няма да изглеждаме като агресорите, за които всички ни смятат. Щом не са заели страна и те не искат война, а само да оцелеят.
Кралят не беше доволен от този развой на събитията, но беше съгласен със своя генерал. Вастилия не можеше да си позволи битка на още един фронт, не и когато войната навлизаше в най-разгорещените и важни фази. Принцът видя замисления поглед на краля и сам се замисли над ситуацията. Думите на генерала го засегнаха. Агресори. Наистина ли света ги виждаше така? Колкото и да не му се искаше, принца кимна в съгласие с генерала и този въпрос се приключи. Срещата продължи със следващите точки. Обсъдиха се доставките на оръжия, новите графици за патрули, както и специалната мисия на капитан Бордо. Нейният успех можеше да гарантира победата в тази война. Кралят не беше доволен, че само 30 войника му бяха дадени, но знаеше че ако има и само един повече цялата мисия беше изложена на голям риск. А с товара който пренасяха, не можеха да си позволят никакви рискове.
Срещата продължи около час и половина и след края й, принцът нямаше търпение да си отдъхне. С бавна крачка се беше засилил към своята стая, но Кенто го спря. След кратък разговор, в който Кенто не остъпваше, с въздишка на уста принца се нави да отиде кръчмата и да обсъдят още веднъж мистериозната дама на по кана бира. Този път обаче към дискусията се присъедини Тарел. Той беше стар приятел на принца и лейтенанта още от годините, когато бяха новаци в армията. Неговият баща беше главният книжовник на кралството и през годините беше обиколил целия континент, като събираше информация, както за древната история, така и за различните видове магия.
Тарел впи пръсти кестенявата си коса, като я избута от очите си, надигна чашата с бира и отпи една голяма глътка. Отдъхна си и започна да разказва.
- Преди години, когато бях във фазата си, обладан от специалните магове, разпитвах баща си затова какви хора е срещал в пътешествията си. - и Кенто и Азийл го спогледаха странно. Беше всеизвестен факт на всички в замъка, че Тарел имаше мания към специалните магове, тъй като и той самия беше такъв. Той забеляза погледите на младите войници, но без да им обръща внимание продължи да разказва. - Когато го попитах за най-интересната сила, която някога е срещал отговорът му беше много странен. - Отпи още един път от чашата, поставяйки ги на тръни. Малко отмъщение за погледите им. - Стар мъж, може би на шейсет години, със силата да си сменя позицията с неодушевени предмети. Когато баща ми разказваше за него, очите му блестяха. Казваше, че никога не е срещал подобна сила, но не само това. Както ви казах мъжа бил стар и слаб, но казал че това е най-основната част от нея. Като млад, можел да отива директно при специално, брандирани от него, предмети. Но също така признал, че това го изтощавало много и тъй като никога не бил войник или физически силен, не успял да разкрие потенциала на магията си.
- Да. Това звучи като нещата, които видях, но - Азийл хвърли въпросителен поглед на Тарел- защо това да е най-интересната магия?
- Природната магия изисква да имаш елемента около теб, за да го използваш. При специалната магия е различно, но не чак толкова пак трябва да дадеш или да имаш нещо при теб, за да я използваш. Примерно, за призоваващи магове като мен трябва да имаш кръвна клетва и при извикването трябва да дариш малка част от кръвта си.
- Искаш да кажеш че тя нито дарявя нито използва околната среда ли? - прекъсна го Кенто с ококорен поглед.
- Не, такава магия не съществува, но нейната се доближава. Това което баща ми ми е разказвал е че човека ползвал знание. - Настъпи мълчание между мъжете. Дори и най-необразования човек можеше да ти каже, че това не е как магията работи, а да твърдиш иначе е безумно. Тарел изпи цялата чаша, направи сигнал на сервитьорката за още една и продължи. - Мъжът знаел позицията на предметите, използвал всичките си сетива, за да разбира околната си среда и това му позволявало да използва силата си. Може би ако не можеш да го усетиш сам не можеш да го разбереш.
Принцът се замисли на думите на Тарел. Определено виждаше приликите и сега, беше сигурен, че тя се телепортираше до камите си. Как цялата история със знанието се вписваше, не му беше ясно, беше истина че силата и използваше зрението по някакъв начин. Отново настъпи тишина при мъжете. Всички се бяха замислили дълбоко и не забелязоха кога млада дама се промъкна зад тях. Ръцете й се увиха около врата на принца и нежно се спуснаха към гърдите му. Не трябваше даже да се обръща, русите къдрици падащи около раменете му издаваха самоличността - Карла. Тя беше придворна дама на двадесет години, която изобщо не криеше чувствата си към него, а и той към нея. Със сладкодумни думи прошепнати в ухото му, той надигна чашата си, изпи я и стана да танцува с Карла. Двете приятелки на Карла, Анна и Мишел се опитаха да навият мъжете да танцуват, но те галантно отказаха. Имаха нужда момент сами, защото не само мистериозната магия им беше на главата.
- Той няма шанс да я победи - каза мрачно Тарел като погледна Кенто
- И аз така си мисля. Не присъствах на нито една от битките им, но след първата той се върна с рана в рамото от собствената си стрела, а макар че втората им битка беше засада, тя беше успяла да го повали. - мрачната нотка в гласа му скова кръвта на Тарел. Знаеше че битките не са минали добре, но не знаеше че са били чак толкова зле.
- Все още виждам страха в очите му. - каза той с понижен глас - Докато се бие не използва своята магическа сила.
Двамата потънаха в още по-мрачни мисли. Спомените от онзи ден, денят в който принца загуби сестра си, изплуваха в съзнанията им. Изражението му, яростта изписана по лицето му. Всичките тези чувства, които се превърнаха в сила. Сам беше успял да победи десет мага, а някои от тях бяха наистина силни. След този ден, принцът, уплашен от себе си и своята сила, вече не я ползваше в битка. Сам не си вярваше и знаеше че магията му е опасна. но и двамата знаеха, без тази сила, той нямаше шанс.
- Щях да забравя - каза Тарел като се изправи - Мистериозната дама, знам коя е. - Очите на Кенто станаха големи и въпросително го огледаха. - Не казвай на никой още, защото не съм сигурен. Преди около пет години бях с баща ми в Каталия и единствената жена с червена коса, която видяхме, беше принцеса Емили. - отдръпна се от стола и отиде да танцува с другите все едно не беше казал нищо кой знае колко важно.
Кенто преглътна, опитвайки се да се смели всичката информация. Магически сили със страни правила, малка държава, опълчваща се на голяма сила, принцеси, които са уникални войни. Този свят се е побъркал.
Вечерта продължи, веселията също. В кръчмата всички се забавляваха, танцуваха и пиеха. Веселията продължиха почти до сутринта. Слънцето беше почнало да оцветява небето в червеникави нюанси, когато тримата младежи най-накрая напуснах кръчмата. Подпийнали, клатушкащи се успяха да се доберат до стаята на принца и просто припаднаха на леглото му.
В късния следобед Кенто се събуди и бързо се огледа около стаята. Стана, държейки се за главата която го болеше, сякаш стадо коне се разхождаха по нея, и отиде до прозореца. Източния прозорец му даваше перфектен изглед към тренировъчните площадки. Там, както и той подозираше, беше Азийл с меч в ръка, биейки се срещу дървен манекен. Потопи си главата в една кофа със студена вода, за да се свести, разроши си късата кестенява коса, за да паднат капките вода от нея и се присъедини към принца.
Без дори да казват и дума, двамата мъже се разбираха идеално. Хванаха дълги мечове в ръце и започнаха да тренират. Двамата бяха наравно, но между бързите движения, умерените блокирания и кратките отстъпление, двамата разбираха много добре ситуацията. Макар добри с меч, те не бяха достатъчно добри. Битката на лейтенанта с вражеския войник прескочи през умът му. Противникът беше силен, умел, сръчен с меч и ласо, но битката се реши от магия. Това беше истината на техния свят. Нямаше значение колко тренираш, нямаше значение колко пъти не пропускаш мишената си, нямаше значение колко си бърз, ако не владееш магията си нямаше как да оцелееш. Тази реализация не беше нова, но беше една, която поне принцът не искаше да признае.
След около час тренировка, двамата мъже едвам стояха на краката си. Изморени се стовариха на земята и през задъхани вдишвания, принцът проговори
- Трябва да се науча да я контролирам.
Кенто веднага разбра, за какво говори и само даде своето одобрително кимване.
През следващата седмица, Азийл, Кенто и Тарел бяха изпаднали в рутина. От сутрин до обед тренировки с мечове и лъкове, следобед отдалечени от всички останали в покрайнините на града, специални тренировки за контрол на силата на принца, а вечер танци и забавления с Карла и нейните приятелки. Тренировките даваха резултати, Азийл ставаше все по-уверен в силата си и нападаше повече с нея.
Тази вечер, Карла и Азийл се бяха отпуснали. Танците по-интимни, погледите по-нажежени, а докосванията съблазнителни. Подпийнали и двамата стигнаха до стаята му, Напълно осъзнаващи своите действия. Целувките им бяха горещи, прегръдките им - страстни. Нощта беше тяхна и те се възползваха от всяка нейна секунда.
Малко след първите лъчи на новия ден, Азийл отвори очи, но Карла си беше отишла. Това му напомни за първия им път, когато бяха заедно. Беше абсолютно същото. Можеше вечер да се поддава на импулсите си, но с първите утринни лъчи, тя отново се превръщаше в изрядната придворна дама. Той стана и започна да се облича, когато с гръм и трясък се отвори вратата му. Карла се впусна в прегръдките му, лицето й обляно в сълзи, а зад нея Тарел имаше гняв в очите си. Погледът му изстина, попитай я какво се е случило, но тя не беше в състояние да отговаря. През подсмърчания и дълбоки вдишвания най-накрая успя да промълви.
- Брат ми, Алън, Рийс дори генерал Бордо - всички са мъртви. Избити!
© Мария Желязкова Всички права запазени