Ани и Боби

Проза » Други

2.2K 0 3

4 мин за четене

Ани затвори телефона след разговора с приятеля си Боби.
   Никога не го беше обичала повече.
   Никога не го беше желала повече.
   Но отвътре нещо я болеше и я мъчеше непрекъснато - беше му изневерила.
   Той не си беше идвал един месец и тя бе потърсила една целувка при друг.
   Не спираше да мисли как да му го каже, не намираше думи, с които да му признае, беше завладяна от страха да не го загуби.
   Не, не можеше да разбие сърцето на този, когото обичаше повече от всичко, а и той нея също.
   Изведнъж телефонът звънна.
   На екрана се изписа: "СЪКРОВИЩЕТО МИ" и излезе снимката на Боби, от която я гледаха влюбените му синьо-зелени очи, а в бузките му се виждаха дълбоките трапчинки, които Ани обичаше толкова много.
    "Сигурно е забравил да ми каже нещо" - помисли си тя...
    Но не беше така...
    - Защо ми изневери?! Защо не ми каза истината?! Защо я скри от мен?! - крещеше той с разплакан глас. - Не ме търси вече! Забрави ме!
И затвори.
    Ани бавно остави телефона. Загледа се в една точка и каза:
    "Това е краят." Заплака...Та те не можеха един без друг!
    Как ли щяха да живеят разделени?!
    Не, не можеше да е истина...
    Часът стана 3:45, но на нея не и се спеше...
    Само плачеше безутешно и съжаляваше, че е сгрешила...
    Искаше да крещи, но нямаше сили. Прекаленият плач и болката в сърцето я бяха изтощили и тя едва помръдваше.Стана от леглото и се запъти към кухнята. Взе и наостри един нож. Започна бавно да дълбае буквата "Б" върху вените си.Не искаше да живее. Защо да живее? Как да живее като нямаше за кого.
   А и се мразеше... мразеше себе си... самата себе си...
   Причерня и... и падна на земята.
   Лежа така няколко секунди, но след миг се събуди. Над нея се беше надвесила сестра й и превързваше ръката й.
    Ани се изправи и разказа всичко.
    След дългия разказ отиде обратно в леглото си и от изтощителните сълзи и прекалената загуба на кръв мигновено заспа.
   Но нещо я събуди. Отново беше телефонът.
   И ето, че пак на екрана се изписа: "СЪКРОВИЩЕТО МИ."
   И странно, Ани се зарадва.Помисли, че той и е простил и иска отново да се съберат....
   Но отново грешеше...
   - Извинете, че ви безпокоим,но трябва веднага да дойдете в парка,
намиращ се над скалите над морето - каза непознат мъжки глас, който звучеше уплашено - спешно е!
   Понеже беше заспала с дрехите си, Ани не се облече.
   Паркът беше на десет минути път от тях. Но какво ли беше станало!?
    И ето, че стоеше пред парка, спря се за секунда и си спoмни хилядите спомени, които имаше тук!
    Погледна в далечината и видя, че на мястото, където трябваше да отиде, имаше линейка и огромна тълпа хора бяха наобиколили нещо.
Чуваха се писъци, издаващи ужас. Ани се приближи. Видя, че тълпата хора са наобиколили момче. И тя го позна! Беше Боби! Боби! Нейният живот! Отиде до него. Заплака...
   - Миличко, какво ти е! Мило, събуди се!!! - крещеше тя.
   Видя забитите стъкла във вените му и си разкрещя още по-силно.
   - Не, не си отивай! Обичам те! Съжалявам за всичко... Съжалявам!!!
   Но той не помръдна... Лежеше така безмълвен в едната половина на голямото сърце, което беше нарисувал по-рано в голяма локва кръв,
а в другата половина бе написал:
   "ОБИЧАМ ТЕ В ЖИВОТА, ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ И В СМЪРТТА!"
   Точно там на тяхното място,където за пръв път се видяха, където за пръв път се целунаха, където за пръв път си казаха "ОБИЧАМ ТЕ".Така силно обичаше Ани това място, но и също така силно го мразеше! Ани се изправи. Застана до ръба на голямата скала и погледна надолу - каква красива и страшна гледка! Вълните се разбиваха в скалите и сякаш и сърцето на Ани си разбиваше в тях.
В този миг заваля. Проблясваха светкавици. Тя каза:
- Боже, прости ми всичко! Аз го убих!!!
Убих единствения, който ме обичаше! После се обърна.
Отиде отново да Боби и го целуна по застиналите устни и прошепна:
- Миличко, след малко ще се видим! Ще дойда при теб и ще се слеем с вечността! Няма нищо да ни раздели! - и се изправи.
Затича се и скочи!
  Разпери ръцете си като птиците!
Почувства това, което винаги бе искала да почувства. Тя летеше! Не, не падаше, а летеше, защото го искаше и знаеше къде отива...
Чу се писък, но не на страх, а на смелост... не на болка,а на радост... не на тъга, а на ИСТИНСКО ЩАСТИЕ!!!
   Това завинаги остана тяхното място!!!