23.07.2008 г., 20:51 ч.
Ани и Боби
4 мин за четене
Ани затвори телефона след разговора с приятеля си Боби.
Никога не го беше обичала повече.
Никога не го беше желала повече.
Но отвътре нещо я болеше и я мъчеше непрекъснато - беше му изневерила.
Той не си беше идвал един месец и тя бе потърсила една целувка при друг.
Не спираше да мисли как да му го каже, не намираше думи, с които да му признае, беше завладяна от страха да не го загуби.
Не, не можеше да разбие сърцето на този, когото обичаше повече от всичко, а и той нея също.
Изведнъж телефонът звънна.
На екрана се изписа: "СЪКРОВИЩЕТО МИ" и излезе снимката на Боби, от която я гледаха влюбените му синьо-зелени очи, а в бузките му се виждаха дълбоките трапчинки, които Ани обичаше толкова много.
"Сигурно е забравил да ми каже нещо" - помисли си тя...
Но не беше така...
- Защо ми изневери?! Защо не ми каза истината?! Защо я скри от мен?! - крещеше той с разплакан глас. - Не ме търси вече! Забрави ме!
И затвори.
Ани бавно остави телефона. Загледа се в една точка и каза:
"Това е краят." Заплака...Та те не можеха един без друг!
Как ли щяха да живеят разделени?!
Не, не можеше да е истина...
Часът стана 3:45, но на нея не и се спеше...
Само плачеше безутешно и съжаляваше, че е сгрешила...
Искаше да крещи, но нямаше сили. Прекаленият плач и болката в сърцето я бяха изтощили и тя едва помръдваше.Стана от леглото и се запъти към кухнята. Взе и наостри един нож. Започна бавно да дълбае буквата "Б" върху вените си.Не искаше да живее. Защо да живее? Как да живее като нямаше за кого.
А и се мразеше... мразеше себе си... самата себе си...
Причерня и... и падна на земята.
Лежа така няколко секунди, но след миг се събуди. Над нея се беше надвесила сестра й и превързваше ръката й.
Ани се изправи и разказа всичко.
След дългия разказ отиде обратно в леглото си и от изтощителните сълзи и прекалената загуба на кръв мигновено заспа.
Но нещо я събуди. Отново беше телефонът.
И ето, че пак на екрана се изписа: "СЪКРОВИЩЕТО МИ."
И странно, Ани се зарадва.Помисли, че той и е простил и иска отново да се съберат....
Но отново грешеше...
- Извинете, че ви безпокоим,но трябва веднага да дойдете в парка,
намиращ се над скалите над морето - каза непознат мъжки глас, който звучеше уплашено - спешно е!
Понеже беше заспала с дрехите си, Ани не се облече.
Паркът беше на десет минути път от тях. Но какво ли беше станало!?
И ето, че стоеше пред парка, спря се за секунда и си спoмни хилядите спомени, които имаше тук!
Погледна в далечината и видя, че на мястото, където трябваше да отиде, имаше линейка и огромна тълпа хора бяха наобиколили нещо.
Чуваха се писъци, издаващи ужас. Ани се приближи. Видя, че тълпата хора са наобиколили момче. И тя го позна! Беше Боби! Боби! Нейният живот! Отиде до него. Заплака...
- Миличко, какво ти е! Мило, събуди се!!! - крещеше тя.
Видя забитите стъкла във вените му и си разкрещя още по-силно.
- Не, не си отивай! Обичам те! Съжалявам за всичко... Съжалявам!!!
Но той не помръдна... Лежеше така безмълвен в едната половина на голямото сърце, което беше нарисувал по-рано в голяма локва кръв,
а в другата половина бе написал:
"ОБИЧАМ ТЕ В ЖИВОТА, ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ И В СМЪРТТА!"
Точно там на тяхното място,където за пръв път се видяха, където за пръв път се целунаха, където за пръв път си казаха "ОБИЧАМ ТЕ".Така силно обичаше Ани това място, но и също така силно го мразеше! Ани се изправи. Застана до ръба на голямата скала и погледна надолу - каква красива и страшна гледка! Вълните се разбиваха в скалите и сякаш и сърцето на Ани си разбиваше в тях.
В този миг заваля. Проблясваха светкавици. Тя каза:
- Боже, прости ми всичко! Аз го убих!!!
Убих единствения, който ме обичаше! После се обърна.
Отиде отново да Боби и го целуна по застиналите устни и прошепна:
- Миличко, след малко ще се видим! Ще дойда при теб и ще се слеем с вечността! Няма нищо да ни раздели! - и се изправи.
Затича се и скочи!
Разпери ръцете си като птиците!
Почувства това, което винаги бе искала да почувства. Тя летеше! Не, не падаше, а летеше, защото го искаше и знаеше къде отива...
Чу се писък, но не на страх, а на смелост... не на болка,а на радост... не на тъга, а на ИСТИНСКО ЩАСТИЕ!!!
Това завинаги остана тяхното място!!!
Никога не го беше обичала повече.
Никога не го беше желала повече.
Но отвътре нещо я болеше и я мъчеше непрекъснато - беше му изневерила.
Той не си беше идвал един месец и тя бе потърсила една целувка при друг.
Не спираше да мисли как да му го каже, не намираше думи, с които да му признае, беше завладяна от страха да не го загуби.
Не, не можеше да разбие сърцето на този, когото обичаше повече от всичко, а и той нея също.
Изведнъж телефонът звънна.
На екрана се изписа: "СЪКРОВИЩЕТО МИ" и излезе снимката на Боби, от която я гледаха влюбените му синьо-зелени очи, а в бузките му се виждаха дълбоките трапчинки, които Ани обичаше толкова много.
"Сигурно е забравил да ми каже нещо" - помисли си тя...
Но не беше така...
- Защо ми изневери?! Защо не ми каза истината?! Защо я скри от мен?! - крещеше той с разплакан глас. - Не ме търси вече! Забрави ме!
И затвори.
Ани бавно остави телефона. Загледа се в една точка и каза:
"Това е краят." Заплака...Та те не можеха един без друг!
Как ли щяха да живеят разделени?!
Не, не можеше да е истина...
Часът стана 3:45, но на нея не и се спеше...
Само плачеше безутешно и съжаляваше, че е сгрешила...
Искаше да крещи, но нямаше сили. Прекаленият плач и болката в сърцето я бяха изтощили и тя едва помръдваше.Стана от леглото и се запъти към кухнята. Взе и наостри един нож. Започна бавно да дълбае буквата "Б" върху вените си.Не искаше да живее. Защо да живее? Как да живее като нямаше за кого.
А и се мразеше... мразеше себе си... самата себе си...
Причерня и... и падна на земята.
Лежа така няколко секунди, но след миг се събуди. Над нея се беше надвесила сестра й и превързваше ръката й.
Ани се изправи и разказа всичко.
След дългия разказ отиде обратно в леглото си и от изтощителните сълзи и прекалената загуба на кръв мигновено заспа.
Но нещо я събуди. Отново беше телефонът.
И ето, че пак на екрана се изписа: "СЪКРОВИЩЕТО МИ."
И странно, Ани се зарадва.Помисли, че той и е простил и иска отново да се съберат....
Но отново грешеше...
- Извинете, че ви безпокоим,но трябва веднага да дойдете в парка,
намиращ се над скалите над морето - каза непознат мъжки глас, който звучеше уплашено - спешно е!
Понеже беше заспала с дрехите си, Ани не се облече.
Паркът беше на десет минути път от тях. Но какво ли беше станало!?
И ето, че стоеше пред парка, спря се за секунда и си спoмни хилядите спомени, които имаше тук!
Погледна в далечината и видя, че на мястото, където трябваше да отиде, имаше линейка и огромна тълпа хора бяха наобиколили нещо.
Чуваха се писъци, издаващи ужас. Ани се приближи. Видя, че тълпата хора са наобиколили момче. И тя го позна! Беше Боби! Боби! Нейният живот! Отиде до него. Заплака...
- Миличко, какво ти е! Мило, събуди се!!! - крещеше тя.
Видя забитите стъкла във вените му и си разкрещя още по-силно.
- Не, не си отивай! Обичам те! Съжалявам за всичко... Съжалявам!!!
Но той не помръдна... Лежеше така безмълвен в едната половина на голямото сърце, което беше нарисувал по-рано в голяма локва кръв,
а в другата половина бе написал:
"ОБИЧАМ ТЕ В ЖИВОТА, ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ И В СМЪРТТА!"
Точно там на тяхното място,където за пръв път се видяха, където за пръв път се целунаха, където за пръв път си казаха "ОБИЧАМ ТЕ".Така силно обичаше Ани това място, но и също така силно го мразеше! Ани се изправи. Застана до ръба на голямата скала и погледна надолу - каква красива и страшна гледка! Вълните се разбиваха в скалите и сякаш и сърцето на Ани си разбиваше в тях.
В този миг заваля. Проблясваха светкавици. Тя каза:
- Боже, прости ми всичко! Аз го убих!!!
Убих единствения, който ме обичаше! После се обърна.
Отиде отново да Боби и го целуна по застиналите устни и прошепна:
- Миличко, след малко ще се видим! Ще дойда при теб и ще се слеем с вечността! Няма нищо да ни раздели! - и се изправи.
Затича се и скочи!
Разпери ръцете си като птиците!
Почувства това, което винаги бе искала да почувства. Тя летеше! Не, не падаше, а летеше, защото го искаше и знаеше къде отива...
Чу се писък, но не на страх, а на смелост... не на болка,а на радост... не на тъга, а на ИСТИНСКО ЩАСТИЕ!!!
Това завинаги остана тяхното място!!!
© ЯЯЯЯЯЯ ЕЕЕЕЕЕ Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Настръхнах!...
-
Толкова е тъжно и в същото време красиво! Поздравления!
-
разплака ме!
харесва ми...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
