Апатия (Wake me up when September ends)

Пейзажът в парка, през който минава, е типичен за септември. Пъстри листа, ефирна мъгла, нежно обгърнала тялото й, по което от време на време преминават тръпки.  Колко е красиво! И колко романтика има в есента! Сега той я чака на топло в сладкарницата и сигурно се тревожи защо закъснява. Тя си представя как ще му заобяснява, че се е чудила какво да облече, че  си е забравяла ключа два пъти и че се спънала на стълбите, а той ще се усмихва мило и ще я целуне по челото.

Спомени. Само спомени. Отново е септември и нищо не се е променило... но все пак всичко е различно. Тъжни кафяви листа, гъста мъгла, студени тръпки по гърба й и, разбира се, този досаден дъжд! Ужас! А той сигурно я чака в онова кафене, където са спрели отоплението от икономия и си гледа нервно часовника. Сигурно ще й поиска обяснение защо е закъсняла. Да има да взема! Ще му дава отчет! Колко й е студено само! Мъчи се да не мисли за това и пуска MP4-ката възможно най-силно и покрай нея зазвучава Wake me up when September ends. Как иска да заспи и да не се събуди вече! Дори не знае защо отива при него... Звънчето иззвънява  и оповестява нейното влизане. Разбира се цялата е мокра.

- Къде се бавиш, бе човек?  Глей на к'во приличаш!

- Е... Пак с многото въпроси! Колко ми е омръзнал само!

- Сядай. К'во ново?

Пита, ама май не му пука особено. Май и на мен също не ми пука, няма смисъл да му отговарям. Седят така известно време и се гледат. Как пък е възможно да няма дори малко вкус? Червена блуза със синя жилетка отгоре? И защо поне веднъж не се среши като хората? Говори... не че я интересува особено. Гласът му дори малко я приспива. Колко груби са ръцете му! Тоя човек за крем за ръце чувал ли е?

- ... Нали?

Ох, к'во да му кажа?

- Да, да.

- Мислиш, че трябва да се разделим?

- Не... Не знам...

- НЕ ЗНАЕШ?

Охооо! Сега ще се развика... Мда... развика се. Знае репертоара му дума по дума - крясъци, молби, отчаяни извинения, щуротии... Преди тези неща я размекваха, но сега... След половинчасова тирада, през времето на която тя от време на време кима с глава следва неизбежното:

- Значи няма надежда?

- Може би има... някаква... Остави ме да помисля... Толкова съм объркана! Остави ме да помисля, става ли? Изобщо не съм объркана! Какви ги говоря?

- Ами, добре тогава... аз си тръгвам - и той става.

След кратка пауза промълвява:

 - Чао. 

 В очите му се чете толкова много надежда! Тя знае, че той иска да го спре. Тя също иска. Иска й се сега да го мрази или да го обича, да се зарадва, че си тръгва или да се натъжи. Иска й се да извика след него и да го върне. Но не може. Защото просто нищо не чувства. Безразлично й е. Камбанките иззвъняват и тя го вижда през стъклото. Вижда как дъждът го намокря и знае, че трябва да й стане жал за него. Но не чувства нищо. Господи, колко й е безразлично! После, когато се скрива от погледа й и тя осъзнава, че никога повече няма да го види, пак не чувства нищо.  Може би трябва поне малко да й стане гадно или поне да се засрами от факта, че му даде напразно надежда и той сега тайничко се надява тя да му се обади, да го върне... Безразлично й е. Господи, колко й е безразлично! Няма омраза, още по-малко - любов, няма тъга, за радост да не говорим... Няма нищо. Празна дупка, която чака да бъде запълнена с още малко апатия. Всичко между тях е мъртво. Дори надеждата, а нали тя умирала последна?