17 септември 15:30

София, България 

Болница "Пирогов"

Фил лежеше от сутринта в това твърдо и неудобно, болнично легло. Вече се беше схванал. Главата му беше омотана в превръзки, лявата му ръка бе превързана. 

Ива седеше до него и му говореше нещо за близнаците. Нямаше търпение да го изпишат и да ги прегърне. Не можеше да проумее защо още го държат. Направиха му един куп изследвания, рентген, после скенер. Вратата на стаята се отвори. Възрастният доктор, който влезе придружен от млада медицинска сестра огледа помещението, после Ива и накрая спря поглед на Фил. 

В ръка носеше папка със снимки и документи 

  - Филип Миланов, вие ли сте? 

  - Да, аз съм. 

  - А Вие сте? - повдигна вежди към Ива. 

  - Ивайла Миланова, аз съм негова съпруга. 

  - Аха, а аз съм Професор Каракашев. Филипе, имам една добра и една лоша новина. С коя искаш да започна? 

Филип и Ива спогледаха втрещени: 

  - С лошата - промълви Фил. 

  - Лошата е, че след като направихме толкова изследвания, установихме наличието на тумор в мозъка ти. 

Филип пребледня, стори му се, че ще изгуби съзнание. Ива закри устата си с ръка и се разплака. 

  - Успокойте се, няма място за драми. - продължи професора с равен глас. 

  - Добрата новина е, че имаш късмет. Благодарение на катастрофата днес, тумора, който открихме е в начална фаза. Сигурен съм на 99%, че ще те излекуваме. 

  - Имам късмет? Имам късмет? Професоре, шегувате ли се? 

Професора свали леко очилата си и го погледна остро изпод рунтавите си побелели вежди: 

  - На шегаджия ли ти приличам?

*****

18 септември 09:00

Неапол, Италия

Квартал "Позилипо" 

Старите му очи се реяха в безкрайните сини води, окъпани в септемврийското слънце . Беше се загубил някъде в далечината, там където земята и небето се срещат и Везувий извисява горда снага над непокорният и вечно буден град. 

Наслаждаваше се на поредното кафе и величествената гледка от градината на вилата си в Позилипо, под сянката на егейски борове, и любимите му рози и бугенвилии. 

  - Дон Гатузо, - не беше усетил, кога Джовани се беше приближил. - имаме лоши новини от България. 

  - Говори, Джовани. 

  - Обади се адвоката ни, Сеньор Евдокиев. Микеле… 

Вече не слушаше. Микеле! Племенникът, който му беше като син. Синът на Мария, любимата му и единствена сестра. Единственият останал жив, толкова близък човек. 

Микеле. Копелето, крадливо! Беше му дал толкова много. Беше изтърпял всичките му глупости. Мислеше се за много умен, а беше един обикновен идиот. Как можеше да си помисли, че ще направи нещо, което ще остане скрито за него - вездесъщият Дон Гатузо. 

Направи се че не знае нищо за българската му курва, за нескопосаните му солови акции, затвори си очите дори за убийството на някакъв български гангстер, което за малко да го вкара във война… Но да краде, от него… Това беше непростимо. Кръвта си е кръв, но бизнеса си е бизнес. И Микеле започваше да пречи. Трябваше да го отстрани. Сърцето му се късаше. Мария никога нямаше да му го прости. С годините беше станал мекушав. Младият Гатузо, нямаше да има никакви скрупули. Микеле отдавна щеше да е на дъното на Неаполитанския залив, обут с бетонни ботуши. Но сега, колкото повече наближаваше края му на този свят, толкова по-сантиментален ставаше. 

И сега това. Убил момче на пешеходна пътека… 

Гатузо се сепна. Може би това е знак. Да, това е възможност. Микеле ще бъде отстранен завинаги. Но ще остане жив ! Както казваха българските му приятели - "И вълкът сит, и агнето цяло". Агнето щеше да е цяло, но затворено в кошара. С възможностите, които имаше и в тази корумпирана България, беше лесно да го отърве от затвора. Но не и сега. Това щеше да е неговото наказание, но и негово спасение. 

Отвори очи и потърси Джовани. 

- Джовани!

- Дон Гатузо.

- Обади се на нашите български приятели! И… Джовани, отиваш в София! Микеле трябва да получи послание. 

*****

25 септември 10;00 часа

София, България

Инспектор Алексиев допиваше третото за деня кафе, в скучната си канцелария. Старотото му бюро, с прозрачно стъкло, под което беше наредил снимки за спомен, приютяваше овехтяла пишеща машина, която никога не беше използвал, пожълтял монитор на компютър, пепелник, препълнен с фасове и купища документи. Погледна часовника - десет часа. 

  - Трябва да намаля кафето - понякога си говореше сам. 

В ръцете си държеше експертизата от състоянието на Дачия Логан, предизвикала катастрофа седмица по-рано. Потърпевшата Галена Петрова, беше подала жалба и случаят трябваше да се разследва. Причинилия катастрофата водач , Филип Миланов твърдеше , че е натиснал спирачките , но автомобила не е спрял. Експертизата показваше, че не лъже. Имаше спукан маркуч на спирачната система, и повреда в АВС системата. При това положение нямаше шанс автомобила дори да намали скоростта. Поради това липсваха следи от спирачен път. Алексиев извади пакет Давидов и запали цигара. С премрежен и замислен поглед си спомни, че точно зад пострадалият таксиметров автомобил се намира автобусна спирка. Таксито се е оказало последна преграда към по-голяма трагедия. Точно в този момент на спирката са били съпругата му с дъщеря им, както и още десетина човека. Остави папката на страна и взе следващата.

Това беше разследването от същия ден относно инцидента на Микеле Бонавентура, убил в инцидент на пешеходна пътека седемнадесет годишният Пламен Стоев. Това което събуди интереса на Алексиев, беше откритият в сака на Стоев пистолет “Макаров”. Разследването откри, че Стоев страда от тежка форма на шизофрения. Не си е пиел лекарствата и е бил крайно агресивен. 

Колегите от отдел “Киберсигурност” откриха, че Стоев е отправял заплахи за убийство в социалните мрежи. Алексиев беше убеден, че в този ден Пламен Стоев е имал ясното намерение да убие свои съученици и само нещастният инцидент е предотвратил това.

Другото което будеше интерес , беше че получи нареждане “От високо”, да не разгласява този факт пред медиите. В обществото имаше огромен натиск Бонавентура да бъде осъден, а подобна информация би променила обществените нагласи. Явно някой искаше италианецът да получи, колкото е възможно по-строга присъда. Освен това и самият Микеле Бонавентура се признаваше за виновен. Не пожела да излезе под гаранция и поиска бързо производство с поемане на цялата отговорност. Сякаш бързаше да влезе в затвора. А имаше смекчаващи вината обстоятелства. 

Странно, много странно. 

*****

15 октомври 08;00

Летище София, Терминал 1

" Последно повикване за полет София - Тел Авив, на България Ер. Моля всички пътници, явете се незабавно на изход седем ”. 

Допиха си кафето набързо и станаха . Беше време да тръгват.

Мия хвана Лора за ръка и се пресегна за големият бял куфар…

- Нека аз - изпревари я високият синеок господин, който я придружаваше.

- Благодаря ти Брат - промълви Мия

- Ей, няма за какво.

Мия се обърна рязко към него. Погледна го в искрените, сини, честни и добри очи. Беше преобразен . Изкъпан , обръснат, облечен в дънки, бяла блуза и светло синьо сако. Истински красавец.

- Напротив приятелю, напротив. Има за какво. Благодаря ти за всичко! - и тя се хвърли в прегръдките му и заплака.

- Мамо, защо плачеш? -попита Лора.

- Мама не плаче, зайче, тя е щастлива. - отвърна Братан и помилва русото ангелче по косата - Слушай Мия, сега най-важното е Лора да се оправи. А ти трябва да си силна. 

- Разбира се Брат, ще бъда силна. - беше длъжна да бъде. - А ти се грижи за апартамента и за котката.

- Ще се грижа и ще те чакам! 

Погледнаха се, в очите им светеха искри. 

После се разделиха. 

*****

20 октомври 12:00 

София, България 

Централен софийски затвор

В пилешката супа имаше всичко друго, но не и пилешко месо. В столовата се чуваше тракането на стотици лъжици в металните чинии. Хлябът беше отвратителен. Толкова лош хляб не беше ял никога. Е, трябваше да свиква. 

Преди месец получи послание от чичо си. Донесе го лично онзи мазник Джовани. Микеле не беше глупав. Разбра посланието много добре. Трябваше да избира между затвора и смъртта. Избра затвора. Колкото и парадоксално да звучи, беше благодарен на Дон Гатузо. Той знаеше, че това е подарък, който можеше да струва скъпо на чичо му. Сега щеше да си кротува в затвора, докато стареца си отиде от този свят. На него и без това не му оставаше много. После може би щеше да задейства контактите си и да бъде освободен предсрочно. Просто трябваше да има търпение. Въпрос на време. 

Но не това го тормозеше сега. Не можеше да забрави изцъклените очи на момчето. Нощем сънуваше кошмари. Беше убивал хора. Ей така. Хладнокръвно. Очи в очи. И никога не бе имал скрупули. Но това бяха престъпници, боклуци, такива като него. Сега беше различно. Беше убил дете. При спомена за това грозният белег на лицето му започна да пулсира. 

Като че ли съвестта му се беше събудила от дълбок сън. Споменът го преследваше и тормозеше. Единствено беше доволен, че делеше килията си със свещеник, който лежеше за убийство. Много мъдър и добър човек, който му вдъхваше увереност и спокойствие. Отец Григорий. Вече се бяха сприятелили. 

Предстояха му няколко много трудни години. 

*****

Следва