Когато влезе в заседателната зала, главен архитект Илиян Маринов се спря до вратата. Двамата седяха един до друг, навели глави над поредния проект. И преди ги беше виждал да работят заедно, та нали бяха част от един екип. Но за пръв път изпита ревност. Прободе го като с нож. Изненада се от собствената си реакция. Ядоса се на себе си. Откога започна да го интересува тази жена? Вярно, че си падаше по красиви жени и често осъмваше в чужди легла, но знаеше, че Ирина Иванова не е жена за един ден. С нея не можеше да се позабавлява и да я зареже. На двадесет и пет години архитект Ирина Иванова бе много красива жена. Имаше дълга кестенява коса, кафяви, малко тъжни очи и стройно тяло. Когато вървеше по улицата, мъжете се заглеждаха по нея. Но тя не обръщаше внимание на никого. Беше сериозна жена, отдадена изцяло на работата. Беше отличен професионалист. Стана част от екипа преди една година. И оттогава никой не я беше виждал да излиза с мъж. Другият архитект беше Цветелин Цветанов, приятел на Илиян от детинство. Двамата израснаха заедно, учиха заедно, започнаха работа като архитекти към общината пак заедно. Но Илиян беше стъпка напред. Вече беше главен архитект. Ирина и Цветелин работеха под негово ръководство. В момента изпълняваха нов проект на общината. Двамата прекарваха много време заедно. И сега, когато ги видя така близо, погълнати от това, което правят, Илиян изпита дива ревност. Прииска му се да застане между тях и да ги отдалечи един от друг. Но не го направи. Приближи се тихо, застана до тях и се заслуша в разговора им. Когато го видяха, Цветелин започна да му представя проекта, но той го прекъсна и се обърна към Ирина.

- Ти какво мислиш?

Тя му предаде накратко идеите си и той каза:

- Изложи ги в писмен вид и ми ги донеси в кабинета.

После излезе. Цветелин се засмя и каза:

- Май му допаднаха идеите ти. Най-после ще те оцени, ще видиш.

Въпреки че беше отскоро в екипа, Ирина много искаше да се наложи като име. Освен това имаше нужда от пари, затова държеше на работата. След два часа влезе в кабинета на главния архитект, понесла папка с материали по проекта. Той говореше по телефона. Направи ù знак да остане и се загледа в нея. Ирина изчака търпеливо. Когато разговорът приключи, тя се приближи и му подаде папката. Но той дори не я отвори. Остави я на бюрото и стана.

- Сигурен съм, че всичко е перфектно.

После я грабна през кръста и започна да я целува. Тя се смути. Какво искаше от нея? Защо постъпваше така? Не знаеше как да реагира.

Илиян се отдръпна и каза:

- Подлудяваш ме. Не издържам повече. Трябва да се видим след работа. Ще те чакам в четири часа в колата си на паркинга. Тръгни си по-рано. А сега върви. Ще прегледам проекта и ако имам въпроси, ще те повикам.

Тя беше толкова объркана, че не знаеше какво да прави. Искаше да запази работата си, но да спи с шефа. Това е прекалено. Как обаче да му откаже? Той беше загадка за нея. Около тридесетгодишен, неженен и вече главен архитект. Имаше стройно тяло. Добре поддържана тъмна коса. Очите му бяха черни като нощта. Когато я погледнеше, тръпки я полазваха по гърба. И сега това. Как да постъпи? Да му откаже или да приеме? Ами ако я изгони от работа, какво ще прави тогава? До края на деня не можа да се концентрира. В четири часа се обади на Цветелин, че ù се налага да излезе по-рано и си тръгна. Илиян наистина я чакаше в колата. Огледа се плахо да не я види някой и се качи. Пътуваха мълчаливо. Той я отведе в апартамента си. Още щом влязоха, я прегърна и започна да я целува. Тя се опита да го отблъсне.

- Моля ви, недейте.

- Защо? Какво не е наред?

- Мисля, че не е редно.

- Защо? Ние сме големи хора. Аз съм свободен, ти също. Или не си? Има ли някой в живота ти?

- Не, няма, но вие сте ми началник и...

Той я прекъсна.

- Тук не сме на работа. И двамата сме свободни да правим каквото искаме в извънработно време. Не е ли така?

- Да, но...

Отново я прекъсна.

- Без но. Или може би не ме харесваш?

Не знаеше какво да отговори на това.

- Кажи, Ирина, не ме ли харесваш?

- Не, не че не ви харесвам. Аз просто...

- Шшшт. Не казвай нищо повече. Отпусни се. Ела.

И я поведе към спалнята. Един час по-късно я изпрати с думите:

- Не се тревожи. Нищо лошо не сме направили. Както вече ти казах, големи хора сме. Пък и не пречим на никого. От време на време ще се виждаме след работа. Какъв е проблемът?

Не ù остана друго, освен да се съгласи.

- Няма проблем.

- Искаш ли да те закарам до вас?

- Не, благодаря. Няма нужда.

- Добре. Ще се видим утре в офиса.

На другия ден Илиян се държеше все едно нищо не се е случило и Ирина не знаеше какво да мисли. Като че ли в него се криеха двама души. Единият сериозен, делови, а другият нежен и страстен. Сред хора показва едното си лице, а насаме – другото. Реши, че така е по-добре за нея, за да не разберат останалите. Към четири часа той отново я повика в кабинета си.

- Готова ли си да тръгваме или имаш още работа?

- Приключих за днес.

- Добре. Чакам те долу.

По-късно у тях тя каза:

- Не мога всеки ден да си ходя по-рано.

- Да, права си. Ще се наложи да оставаме след другите и да си ходим по-късно.

Ирина се притесни. Имаше син на четири годинки. През деня беше на детска градина, но вечер нямаше кой да го гледа. Мъжът ù беше починал преди две години и оттогава сама се грижеше за него. Вечерта реши да посети съседката си и да я помоли да прибира детето от градината. И преди я беше молила за услуги и знаеше, че няма да ù откаже. Когато си тръгна от дома на Илиян, отиде в градината и предупреди учителките, че вече друг човек ще идва за Мартин.

На другия ден главен архитект Маринов я задържа след работно време под предлог, че трябва да поработят по проекта. Тръгнаха си половин час след другите. Този път я накара да остане по-дълго в дома му. Отново ù предложи да я откара, но тя отказа. Когато се прибра вкъщи, каза, че е имала много работа. Предупреди, че и друг път може да ù се наложи да закъснява. Съседката ù нямаше нищо против да се грижи за детето.

Закъсненията продължиха почти всяка вечер. Една вечер Илиян се опита да я задържи за през нощта, но тя настоя, че трябва да си ходи.

- Защо, Ирина, чака ли те някой?

- Предпочитам да прекарвам нощите в дома си, а и не мога да ходя на работа с едни и същи дрехи.

Той не каза нищо.

Два дена по-късно по време на заседание звънна мобилният телефон на Ирина. Тя се извини, стана и отиде в коридора. Обаждаха се от детската градина. Мартин вдигнал температура. Тя се притесни. Влезе вътре и помоли да я освободят до края на деня. Каза, че спешно ù се налага да отсъства. Цветелин ù каза да не се притеснява, а Илиян не каза нищо. На другия ден Ирина се обади, че е болничен и няма да идва на работа една седмица. Цветелин прояви разбиране, а Илиян отново не каза нищо.

Когато седмица по-късно се върна на работа, Илиян я извика в кабинета си. Изчака я да влезе и заключи вратата. Дръпна я до стената и започна да я целува. Люби я така - права до стената. За първи път го правеше в кабинета си и дори не се притесни, че някой може да почука на вратата и да се учуди, че е заключена.

- Къде беше цяла седмица?

- Бях болничен.

- Зная, но не ми приличаш на човек, прекарал заболяване.

Тя не каза нищо. Той я изчака да се оправи и отключи вратата.

- Върви да работиш. Когато ми потрябваш, ще те повикам.

Но не я потърси няколко дни. Дори и на съвещанията не присъстваше. Остави ги да работят двамата с Цветелин. Като че ли ù се сърдеше за нещо, а тя така и не разбра за какво.

Един ден отново я потърси. Каза ù да остане след работа. Тя разбра, че отново ще закъснее и се обади на съседката си, за да я предупреди.

Илиян я закара в дома си мълчаливо и я люби мълчаливо. След това заговори:

- Не зная какво ми става напоследък. Никога досега не съм изпитвал ревност. Но откакто ти се появи в живота ми, направо се побърквам. Искам да зная винаги къде си, с кого си, какво правиш, когато не си с мен. Ти си загадка за мен. Като архитект те познавам много добре, но като човек не зная нищо за теб. Защо не ми разкажеш нещо за личния си живот? Имаш такъв, нали?

- Какво искате да знаете?

- Не ми говори вече на вие или поне не когато сме сами.

- Добре. Какво искаш да знаеш за мен?

- Има ли друг мъж в живота ти?

- Не, няма.

- Но е имало.

- Да, имаше.

- Какво се случи?

- Какво значение има. Нали сега съм с вас.

- С вас?

- С теб.

- Така е по-добре. Самотен живот ли водиш?

- Не мисля, че е самотен. Имам приятели.

- И често ли се виждаш с тези приятели?

- Когато мога.

- Какво правиш в свободното си време?

- Ходя на разходки, чета книги, гледам хубави филми. Каквото правят всички хора.

Той се засмя.

- Добър отговор.

- Мисля, че е време вече да си ходя.

- Трябва ли?

- Да.

- Добре. Няма да те задържам насила.

Илиян не настоя повече да остане при него за през нощта. Но съмненията му продължиха да растат. Когато отново Ирина излезе в болничен, той потърси телефона и адреса ù. Една вечер след работа отиде пред дома ù, но не почука на вратата. Постоя отвън и си тръгна. Никой не влезе и излезе, докато беше там. На другия ден ù се обади. Тя беше в болницата със сина си. Излезе да говори в коридора.

- Да.

- Исках само да разбера как си?

Позна гласа му.

- Добре съм. Благодаря.

- Кой е болен тогава?

Тя замълча за момент.

- Един мой близък.

- Близък, значи. Сериозно ли е?

- Не, но ще полежи малко в болница.

- В болница ли сте?

- Да.

- Имаш ли нужда от нещо?

- Не, благодаря.

- Ако има нещо, обади се.

- Добре.

Кой ли е този близък, замисли се Илиян. Имаше ли Ирина роднини, за които той не знае. Отново се замисли какво знае за нея. Установи, че е твърде малко. И ревността отново започна да го измъчва. След работа тръгна към болницата, но се сети, че не знае името на болния. Как щеше да го открие? И си тръгна. Реши да почака, докато ги изпишат. Когато се обади след няколко дни, Ирина вече си беше вкъщи.

- Къде е болният?

- У дома.

- Ти ли се грижиш за него?

- Да.

- А лекарите?

- Ходим на контролни прегледи.

Същата вечер Илиян си тръгна по-рано от работа. Мина през дома си да се преоблече. Купи някакви плодове и отиде у тях.

Тя не го очакваше и се изненада, когато го видя на вратата. Нямаше как да го отпрати, затова го пусна да влезе. Той пък на свой ред се изненада, когато видя, че вътре има малко дете.

- Ако знаех, че става дума за дете, щях да донеса и друго освен плодове.

- Няма нищо и плодовете са достатъчни.

- Мамо, кой е този човек?

- Мамо?!...

Тя погледна сина си, после Илиян и каза:

- Това е синът ми Мартин.

Той се приближи и подаде ръка на детето.

- Приятно ми е. Аз съм приятел на мама. Ако искаш, мога да бъда и твой приятел.

Детето се засрами и се сгуши в майка си. Но отговори:

- Добре.

- Сама ли се грижиш за него?

- Да.

- А когато си заета?

Сети се за вечерите, в които я задържаше.

- Една съседка ми помага.

- А бащата?

- Почина преди две години.

- Няма ли баби, дядовци?

- И те не са живи.

- Често ли боледува?

- За съжаление, да.

- Трябваше да ми кажеш. Щях да ти давам повече свободно време.

- С малко дете трудно се намира работа. Беше ме страх.

- Не се тревожи, няма да загубиш работата си. Е, аз да вървя. Остани си вкъщи колкото е нужно.

А на малкия каза:

- Довиждане, юнак, оздравявай. Пак ще дойда да те видя.

На другия ден след заседанието остана при Цветелин. Искаше да си поговорят като приятели.

- Знаеше ли, че архитект Иванова има син?

- Син ли? Не, не знаех. Колко е голям?

- На три-четири годинки.

- А мъжът ù къде работи?

- Починал е преди две години.

- Ти как разбра това?

- Случайно.

- Май проявяваш интерес към нея или греша?

Илиян не отговори. Цветелин продължи.

- Затова ли отсъства толкова често?

- Така изглежда.

- Иначе е добър архитект.

- Да, наистина.

- А е и хубава жена.

Илиян го погледна.

- Харесва ли ти?

- Е, не съм сляп. На теб не ти ли харесва?

Илиян не отговори. Повече не заговориха за нея.

Две вечери по-късно той отиде отново в дома на Ирина. Този път носеше подарък за малкия. Детето се зарадва.

- Ехе, конструктор „Лего”. Благодаря.

Тъкмо бяха седнали и дойде съседката. Момчето ù се хвърли на врата.

- Лельо Валя, ела да видиш какво имам

- Здравей, момчето ми. Май имате и гост.

Илиян се изправи и се представи сам.

- Вие сте съседката, която се грижи за детето. А аз съм нещо като началник на архитект Иванова.

- Значи вие сте този, който я задържа след работно време.

Илиян погледна към Ирина, а тя се смути.

- Не знаех, че има толкова хубав син. Вече няма да я задържам, обещавам.

И се засмя. По-късно, когато си отиде, съседката каза.

- Ама какъв готин шеф имаш. И май проявява интерес към теб.

- Само така ти се струва.

- Има нещо, да знаеш. Кой началник ще тръгне да посещава децата на подчинените си. А и видях как те гледа. Ако не ти е казал нищо дoсега, скоро ще ти каже.

Ирина не отговори нищо.

Когато се върна на работа, Цветелин я попита как е синът ù. Досети се, че Илиян му е казал.

- Благодаря, по-добре е.

- Толкова, че не ти се налага да си стоиш вече вкъщи?

- Да.

- Къде е сега?

- На детска градина.

- Хубаво. Приятна работа.

- И на теб.

С него отдавна си говореха на ти. След работа той ù предложи да я закара до тях, но тя му отказа. Точно тогава ги настигна Илиян и чу разговора им. Без да се замисли, каза:

- Аз ще я закарам.

Не ù даде време да реагира. Хвана я за ръката малко над лакътя и я поведе към колата си. Когато останаха сами, тя попита:

- Защо направи това? Знаеш ли как изглежда отстрани?

- Притеснява ли те какво ще си помисли Цветелин?

- Не ми е все едно какво си мислят хората за мен.

- Не се тревожи, той няма да каже на никого.

Закара я, но не влезе. Попита я дали може да се върне по-късно и да остане за през нощта. Тя не можа да му откаже. Рано на сутринта си тръгна. Трябваше да мине през дома си, преди да отиде на работа. Едва беше тръгнал и дотърча съседката.

- Казах ли ти? Не е безразличен. Остана при теб цялата нощ. Видях колата му отвън. Е, казвай сега, какво стана?

- Нищо, какво да стане.

- Хайде, хайде, не на мен тия. Прекарахте нощта заедно, нали?

- Да, но това нищо не значи.

- Я стига. Както и да е. Кога ще дойде пак?

- Не зная. Не ми каза.

- Искаш ли аз да заведа Марти на градина?

- Добре, щом желаеш.

Още с идването си на работа Цветелин потърси Илиян. Той беше вече в кабинета си.

- Какво става тук? Ще ми обясниш ли?

- Нищо. Какво да става?

- Ти и Ирина. Какво има между вас?

- Просто я закарах до дома ù. Ти не искаше ли да направиш същото?

- Да, но аз само я попитах, а ти направо я отвлече.

- Е, двамата сме различни и действаме по различен начин.

- Виж, не зная какво си намислил и честно казано не искам да зная. Но Ирина не е от жените, с които си свикнал. Тя е различна, освен това има и дете.

- Е, и?

- Не си играй с нея.

- И кой ти каза, че искам да си играя.

Цветелин се загледа в приятеля си по-продължително, но не каза нищо повече. Стана и излезе. По-късно попита Ирина.

- Какво иска Илиян от теб?

- Не зная. Защо?

- Държанието му ми се стори странно. Притеснява ли те?

Тя се смути, но каза:

- Не, не ме притеснява.

Цветелин видя смущението ù и отново се запита какво ли става тук?

Илиян започна да я кара всяка вечер. Понякога оставаше при нея за през нощта. Но на сутринта винаги си ходеше рано. Дори и някой от колегите им да се е досетил, че става нещо, никой не посмя да коментира. Но когато той се пренесе с част от вещите си при нея и започнаха и да идват заедно на работа, хората зашушукаха по ъглите. Цветелин отново влезе в кабинета му.

- Заедно ли живеете?

- И така да е, какво от това?

- Всички говорят. Не мислиш ли за репутацията ù?

- Не дължим на никого нищо. Защо трябва да се занимават с нас?

- Хората са такива. Би трябвало да си го разбрал досега. Щом си нямат личен живот, се занимават с живота на другите.

Илиян повдигна рамене. След малко Цветелин го попита:

- Обичаш ли я?

- Нали не мислиш, че ще обсъждам чувствата си с теб?

- Добре, както искаш. Аз само исках да те предупредя.

Много скоро Илиян разбра, че хората наистина говорят. Отиваше към стаята на секретарките, когато ги чу да си говорят.

- Какво, сега и тя ли ще ни бъде шефка?

- Ами да, щом спи с шефа.

Всички се разсмяха, но веднага млъкнаха, когато го видяха на вратата.

- Не е нужно да спи с някого, за да ви бъде началник. Тя е архитект, а вие сте само секретарки.

След като взе папката, за която беше дошъл, се обърна да си ходи. Но на вратата се спря и каза:

- А, и не чакайте покани за сватбата. Ще бъде в тесен семеен кръг.

Всички заговориха едновременно.

- Ние не искахме да обидим никого.

- Само се питахме.

- Но щом нещата стоят така.

- Честито!

Той не ги изслуша, а отиде при Ирина. Повика я в кабинета си. Прегърна я, целуна я и каза:

- Не мислиш ли, че се разбираме добре с теб и ни е хубаво да живеем заедно?

- Да. Защо?

- Какво ще кажеш да се оженим?

Тя се притесни.

- Ако ми предлагаш това само за да затвориш устата на другите, няма нужда. Не обръщам внимание на приказките им.

- Защо мислиш, че го правя заради това?

- Ами...

Не знаеше какво да каже.

- Толкова ли е трудно да приемеш, че имам чувства към теб?

- Аз... Ние никога не сме говорили за чувства досега.

- Обичаш ли ме?

Тя се изчерви.

- Да. Мисля, че те обичам.

- Само мислиш или си сигурна?

- Сигурна съм.

- Добре. Тогава?!...

- Ами аз... Ти никога...

- Не съм ти казвал, че те обичам ли? Не съм от хората, които показват чувствата си, но щом ти предлагам брак и искам да живея с теб, значи, че не си ми безразлична. Е, какво, ще се оженим ли?

- Да.

Той отново започна да я целува. Точно тогава влезе Цветелин.

- Хей, та вие изобщо не се криете вече.

Илиян се засмя.

- И защо да се крием. Дамата на сърцето ми току-що ми каза „Да”.

Цветелин ги изгледа смаяно.

- Сериозно ли говориш? Значи ще се жените? Е, честито тогава!

Прегърна ги един по един и продължи:

- Двамата сте чудесна двойка. Желая ви много щастие. Какво ще кажете след работа да го отпразнуваме?

Те се съгласиха и той ги остави да се радват един на друг.