Нашата любов не беше нито първата, нито последната такава в света, но нещото, което ми направи впечатление, бе, че тая любов е всъщност тъй рядко срещана и често бъркана с друга.
Бяхме невероятно неповторимо съвпадение, запечатано във вечните спомени на миналото, настоящето и бъдещето, заплело се в безкрайната паяжина на безвремието, чест ми бе да бъда част от нея.
Това е от онези любови, в които любовта у единия се превръща в обич, желанието угасва, а мечтите се изменят.
Това е най-голямата болка, ала и най-големият дар, защото от голямата болка човек научава всичко. Всичко.
И най-съжалимото е, че всеки знае, че за такава любов само веднъж имаме шанс. Въпреки това го пропиляваме.
А аз смятам, че безвремието така е решило. Няма време, няма място, има души. Понякога телата си тръгват, но душите остават.
Колко жалко е, когато си тръгне човек, а душата все още стои.
И не мърда.
Стои.
И изгражда пясъчни замъци на брега на отдавнашно море. И някакви призрачни вълни ги заливат и ги развалят.
А в далечината пък миражи обсебват образи, и бягат, и бягат…


Ах, колко е прекрасен единият замък. Уж от пясък направен, ама в лед ми се вижда. Алхимична илюзия на любовта.
В лявата му кула обаче кръв. Не знам как. Пак жалко.

И двете кули някак криви обаче. И някак знам, че не е сърцето това, душата е. Капе кръв.
Ала красив е замъкът все още, макар и леко разбит.
Колко по-красиво е това, че там и двете ни души още живеят. И да се обичат, се вричат, завинаги.