Арон 2

 Едва ли ще ми повярваш, ако ти кажа, че се срещнах очи в очи с живота, нали? Зная, ти си човек и това е тъй нормално за твоята същност. Съмнението е вплетено във всяко твое движение и дори прозира през погледа ти. Потъвам, щом видя очите ти и там знаеш ли какво виждам? Виждам самота, пълно безразличие, неутралност... Ти си никой, така се чувстваш и така изглеждаш. Но въпреки това искаш да си с нещо повече за всички останали и за самия себе си. Разбирам те. Знам, че няма да ми повярваш, защото си болен от това - от собствената си егоистичност и самовглъбеност. Аз въпреки всичко ще ти разкажа и за себе си, и за живота си. Думите ми трябват да ти послужат за урок, защото иначе ще си останеш ей такъв - прост и безличен. Затова седни - виж зелената шир, вдишай от красотата и спокойствието ù... и слушай...

    Историята ми се изтри сама. Леко, като с гумичка, заличи спомените ми от онова спокойно детство, което преживях. Единственото, което помня сега е срещата с онази жестока реалност, която ми показа каква е истинската същност на нещата. Странно, дори не мога да ти предам с думи чутото. Знам само, че аз съм Арон. Аз съм ничий син, нито на майка и баща, нито на родина. Светът е голям, огромен дори, и със своята неизвестност ме привлече тогава. А аз... Заблуденият... Не можах да се спра и потеглих. И аз по едно време бях като теб, макар и с малка разлика. Аз се чувствах велик, божествен и всички човешки същества ми се струваха като мравки по моята пътека. Подминавах ги до деня, в който аз се оказах мравката, а те - гиганта. След срещата ми с Живота и онова Нищо се промених. Изтръгнах безмилостно старите си навици и корени и засадих нови в себе си. Поех по пътя както и преди- с босите нозе, с изтърканите дрехи и мръсната коса, но с бистър ум.

   Една тъмна, непрогледна нощ аз се спрях насред пустошта. Малкият огън до мен протягаше жадните си езици към въздуха и се опитваше да достигне небето. Лека топлина галеше кожата ми, а тишината правеше път единствено на малките насекоми, които се криеха в околните храсти. Беше нормална нощ и спокойствие се вливаше с всяка секунда във вените ми. Реших да си почина и няколко часа да се отдам на съня. С дни бях вървял, ходилата ми бяха покрити с рани от камъчетата по сухата земя и умората беше безкрайна. Този път нямаше как да устоя на сънищата. Затворих клепачите си и засънувах...

    Косата ù беше ярко червена. Жена. С оръжие?! Жена беше. Дрехите ù бяха кожени и разкриваха красивите извивки на стройното ù тяло. Изглеждаше като от онези племена, от северните покрайнини... Там, където слънцето залязваше рано и мрак завладяваше по-голямата част от деня. Знаех, незнайно откъде, че племената там са диви, варварски, винаги на „ти”  с битките. Но Тя изглеждаше млада, красива. Устните ù бяха розови, меки... Тъкмо си представих как протягам ръка и докосвам косите ù, прокарвам пръсти през тези огнени кичури и усещам дъха ù... Събудих се. Вече беше настъпило утрото и очевидно бях прекалил със съня. Време беше да тръгвам. Но този образ глождеше и любопитството и радостта ми. Не можах да спра нито едно от тези чувства и изпитах остра безпомощност. Стигнах до извода, че трябва да продължа, но пък нищо не ми пречи да премина през северните земи и да потърся тази червенокоса красавица.

    Дните се прокрадваха тихо, безмълвно, а гледката пред погледа ми се менеше все по-често. Долини, равнини, планини и пясъчни брегове заставаха на пътя ми. Крайната ми цел се приближаваше постепенно и аз нямах търпение да я докосна. Всяка нощ, която отделях за сън съдържаше този образ, това видение. Търпението ми се превърна в чаша и с всеки сън тя се препълваше, препълваше, докато накрая започна да прелива и ме обгърна един непознат яд. Не можех да разбера какво иска да ми покаже Живота с този образ. Плаках, крещях, проклинах, но така и не получих отговор.

      Безкрайно много дни изминаха, откакто потеглих и най-накрая стигнах северните покрайнини. Почувствах се като орел, който се рее щастливо в небесата, а с неговия остър поглед съзрях селището. Когато краката ми се приближиха по-близо до целта, си позволих да огледам. Колибите бяха умело сътворени, но едва ли запазваха особена топлина. Тук студът беше пронизващ и преминаваше през всичко - и през умове, и през кости. Наближаваше нощта и хората се бяха събрали в опитите си да запалят голям огън. Жените се занимаваха с малките деца, които все още имаха волността и щастието да играят необезпокоявани. Изведнъж огънят лумна с всички сили и се зае да стопли измръзналите ръце на хората. Всички постепенно се отправиха към топлината и от тълпата се открои... тя... Тя наистина съществуваше!! Беше съвсем истинска. Погледите ни се докоснаха, стиснаха си «ръцете» , а краката ни без покана се отправиха към точката на срещата. Най-накрая я видях, дори я докоснах. Бях толкова близо, че можех да усетя как сърцето ù тупти лудо, учестено и някак нервно. По лицето ù се появи лека червенина, толкова чаровна и невинна. В същото време тежката сабя стоеше на тънкия ù кръст и я правеше сериозна.  Устните ù се извиха в детска, сладка усмивка и изрекоха:

-          Здравей, скитнико. Очаквах те...