24.07.2024 г., 16:47 ч.

Асистент 

  Проза » Разкази
166 0 1
11 мин за четене

 

Видях, че имам ново съобщение в „Месинджър“ и побързах да го отворя. Пишеше ми една девойка на име Нона. Текстът беше следният:

„Трябва ми асистент за  кратка почивка на Българското Черноморие. Созопол. Два дена, това ми е достатъчно. Мога да предложа 100 лева на ден плюс разходите за квартира. Ако те урежда, пиши.“

Аз се озадачих. В въпросната Нона не се познавахме лично. Бяхме приятели във Фейсбук от около година и от време на време комуникирахме в различни групи. Тя  беше умна и с чувство за хумор. Имахме и немалко общи интереси. Приятно момиче, дума да няма. Бях разгледал старателно снимките в профила й. Красавица с права руса коса и светлозелени очи.

Но така директно да ме забърсва! Трудно ми беше да повярвам, че момиче като нея си няма приятел.

Развълнувах се, естествено. Реших да не се държа като пън и да не подпитвам. Макар че се опасявах това да не е някаква шега, смело отвърнах:

„Няма нужда да плащаш. Кога тръгваме?“

Тя веднага писа:

„Резервирала съм два билета за влака. Да се срещнем утре в девет часа на гарата, става ли?“

„Идеално. Отивам да си приготвя багажа.“

Странно се чувствах. Дама от толкова висока класа да ме иска за гадже… Несъмнено идеята беше да са наслаждаваме не само на слънцето, но и на интимни преживявания.

Помислих си, че е възможно тя да иска да се разнообрази, да е закопняла за секс с непознат. Но досега я бях възприемал като човек, който е прям и със самочувствие, но не и нахален и безразсъден.

Отказах се да мисля повече по въпроса. Набърз0 си събрах багажа, след което си легнах, за да мога да си почина добре. Бях твърде развълнуван заради предстоящата лятна почивка, така че успях да заспя чак след полунощ.

Цъфнах на гарата десет минути преди девет. Тя вече беше там стисла с устни билетите, усмихната чаровно.

Потресох се от факта, че се е подпряла на патерици и е подвила левият си крак така, че стъпалото да на почтително разстояние от пода. Иначе всичко друго беше наред. Тясна фланелка, подчертаваща формите на гърдите й, и маркови дънкови шорти, изкуствено прокъсани. Косата й беше като вихрушка от немирни кичури. На гърба й се мъдреше малка раница.

Тя усети смущението ми и присви замислено вежди. Отвори уста да каже нещо и билетите се понесоха с люшкане към плочките. Адски конфузна ситуация. Аз се постарах да се усмихна, но усмивката ми със сигурност не изглеждаше естествена.

Тя наведе глава и промълви:

– Стана грешка, чак сега вдянах. Аз писах на доста хора. Обясних им точно за какво става въпрос, че имам затруднения с придвижването и се нуждая от помощ. Всъщност повечето знаеха за това, все пак са ми близки. И тъй като бяха заети, се обърнах към… някои… сравнително непознати. Ама, че съм смотана! Ти си помислил, че те свалям… Много съжалявам…  

– Не се притеснявай, аз…

– Както и да е, морето може да почака. Връщам билетите и отивам да те почерпя в близката пицария като компенсация за загубеното време. Става ли?

– Не. Уговорката беше друга.

Тя примигна изненадано.

– Но ти не знаеше…

– Е, вече знам…

– Виж какво, аз наистина имам сериозни затруднения. Хич не е малко работата.

– Нищо, да тръгваме. Сигурен съм, че ще се справя.

Тя прехапа устни, колебаеше се.

Вдигнах билетите и кимнах към ескалаторите.

Тя се усмихна смутено, после премести патериците тип канадки напред и подскочи несръчно. Здравият й крак беше обут в маратонка, болният беше бос. Превръзка нямаше,  което ми се стори странно. Лакът на ноктите беше светлозелен, като цвета на очите й.

Тя се придвижваше мудно и, незнайно защо, често поспираше и изпъваше гръб. Но иначе балансът й изглеждаше стабилен.

– Много ми се ходи на море – подхвана задъхано тя. – Мисля, че ще ми се отрази добре на здравето.

– Ето, отиваме.

– Мъкна се като охлюв, но няма опасност да изтървем влака, мисля.

– Да, няма. Разполагаме с цели петнайсет минути.

Вървях плътно до нея, като се стараех да не я поглеждам, за да не се притеснява.

Направи ми обаче впечатление, че болният й крак е като дървен – коляното и глезенът изобщо не помръдваха. Поклащаше се безжизнено при всяка крачка, което беше неприятно за гледане.

Най-накрая се добрахме до перона. Нона дишаше тежко и беше пребледняла. А аз се чувствах като в небрано лозе.

Тя впери поглед в стъпалата на вагона и изпъшка. Трябваше да й помогна да се качи. Голямо суетене падна.

Подхванах я през кръста, и я подканих да подпре патериците до вратата. После се вкопчих в подмишниците й и я повдигнах, за да може да стъпи на първото стъпало. Добри хора се намесиха и я издърпаха горе, а аз качих само патериците.

Настанихме се в купето, един срещу друг, до прозореца.

Тя се беше успокоила и дори намери сили да се усмихне. Преметна внимателно болния си крак над здравия и потърка с длани коляното, като се мръщеше.

– Болки ли имаш? – попитах.

– Имам. Но не е проблем…

– Защо не го подпреш на седалката до мен? Така ще ти е по-удобно.

– Не става, заради контрактурите.

– Какво?

– Скованост. Коляното ми почти не може да мърда.

– Неприятно. Хайде да се разберем така. Като имаш нужда от нещо, ще ми казваш, защото аз нямам опит в ролята асистент.

– Благодаря, много си мил. Ще ми се да поспя. От притеснение не можах да мигна през нощта.

– Добре. Аз пък ще почета книга.

Тя затвори очи и след няколко минути главата й клюмна настрани и дишането й стана съвсем равномерно.

Извадих електронния си четец и се зачетох, като от време на време стрелвах погледи към красивото й лице  и краката й, които, въпреки проблема, бяха чудна гледка. Глезенът на пострадалия беше леко отекъл, а коляното беше зачервено и сякаш със загрубяла кожа.

Тя спа цели три часа, а когато се събуди, ме загледа така, все едно не може да се сети кой съм. Казах й името си и тя са разсмя. Наведе се напред и ме потупа по рамото.

Когато влакът спря на гарата, тя побърза да се придвижи до вратата. Слязох преди нея, за да мога да я подхвана, ако залитне. Тя геройски се справи сама.

Неин познат ни закара с кола до Созопол. Настанихме се в малък хотел, в две единични стаи. След като се преоблякохме, поехме към морето. Минувачите я заглеждаха, явно намираха за интересен факта, че е наранена. Тя не се смущаваше, беше свикнала с нездравото любопитство.

Ходенето по пясъка я затрудняваше. В един момент тя ме погледна умолително. Веднага я вдигнах и понесох на ръце.

Намазахме се с крем и легнахме да се печем. Заприказвах ме се. Напрежението в отношенията ни бързо се топеше.

Тя се обърна по гръб и левият й крак, както беше с вдървено коляно, се вирна нагоре. Въпросната неподвижност ме потискаше, ала, извивките на розовеещата пета и свода на стъпалото бяха приятни за окото.  

Прииска ни се да се разхладим. Занесох я в морето и я оставих да поплува, като не я изпусках от поглед. Бързо пролича, че е добра плувкиня.

На прибиране в хотела осъзнах, че ми приятно да я нося на ръце. Прииска ми се пясъкът да не свършва. Но стъпих на асфалт и станах ненужен.

Вечерта, докато похапвахме пържен сафрид в едно заведение, тя примижа, сетне ококори стреснато очи.

– Какво има? – попитах.

– Коляното ми е по-добре.

– В смисъл?

– Мога да го мърдам доста повече от преди. Вече не го чувствам като заковано с пирони. Вероятно заради слънцето и водата…

– Чудесно! – възкликнах.

– Ох, колко се вълнувам! Добре, че се съгласи да ми станеш асистент!

– Ти… как пострада?

– Пребих се зимата, карайки ски. Три счупвания, плюс скъсани сухожилия. Оперираха ме и ме поставиха в гипс за три месеца. Вече съм без превръзка, както виждаш, но кракът ми на практика е неизползваем. Сега обаче сякаш се съживява.

– Прекрасно!

– Знаеш ли какво… Хайде да се прибираме! Би ли ми помогнал да се раздвижа? Сама няма да мога.

Платихме сметката и се отправихме към хотела.

Тя легна на леглото в стаята си и каза:

– Вдигни крака ми и го подпри на гърдите си, после започни бавно да натискаш коляното надолу.

Аз се въодушевих от идеята.

Малкото й босо стъпало беше легнало над сърцето ми и потрепваше нервно. Когато започнах да натискам, тя застена и заохка, но ме подкани да продължа. Болеше я, но аз инстинктивно възприемах звуците като израз на екстаз.  

Десетина минути по-късно се захванах с раздвижването на глезена. Последва нова серия от стенания. След кратка почивка Нона стана да походи. Вече успяваше да натоварва болния крак, макар да не стъпваше с цяло стъпало. Следях с умиление невероятния напредък.

Уморени, легнахме един до друг и се прегърнахме. Усещах, че е дошъл моментът да я съблека и да се насладя на всеки сантиметър от прекрасното й тяло. От докосванията от моя страна и пъшканията от нейна се бях възбудил до побъркване.

Тя зашепна страстно в ухото ми:

– Ти си невероятен! Благодарение на теб съм много по-добре. Асистент за чудо и приказ! Мислех, че тържеството ще пропадне, както бяха напълно саката, но вече е друго. Смятам, че до седмица ще мога да хвърля патериците. Каня те на сватбата си. Моля те, обещай, че ще дойдеш! Годеникът ми ще те възнагради подобаващо, повярвай ми. Той е бизнесмен и често пътува, затова така... Леле, колко съм уморена!

Тя плъзна нежно длан по бузата и челото ми, сетне се сгуши до мен и заспа с усмивка на уста.

© Хийл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Тъпо. И годеник имала скиорката. Пък твоите герои все с мания към сакати жени.
Предложения
: ??:??