Няколко идейно обединени разказа, част от които вече са били разпокъсано
публикувани в сайта НАЧАЛОТО Всъщност всичко започна някъде към средата на
лятото. На връщане с влака от Варна след няколкодневен престой на морето, където
прекарах известно време с приятели, вместо да се прибера вкъщи направо, реших,
че ще имам малко време да се помотая из В. Търново, да пообиколя местата, които
ми носеха толкова много спомени, и в късния следобед да продължа на стоп. След
като вече бях на магистралата, вече съжалявах за това свое решение - едно, че
бях страшно уморен и въобще нямах настроение за разходки, а и започваше леко да
подухва и виждах как в далечината вятърът носи тъмни облаци право към мен. Молех
се само да ми спре някой, пък да си вали тогава колкото иска. Започна и да
захладнява, отворих раничката си и извадих старата дънкова риза, от която се
посипаха няколко зрънца ситен пясък. Тъкмо я обличах и откъм града да се появява
някакъв тип, изглеждаше доста странно в опърпаните си дрехи, а като приближи
забелязах, че има тъмна гъста коса, стигаща почти до раменете му, а върху
изпитото му продълговато лице стърчаха гъстаци косми, оформящи приличие на
брада. Чу идваща зад него кола, обърна се, за да видя и доста посмачканата му
вехта раничка, метна настойчиво с ръка, колата обаче го подмина, пак се обърна и
продължи с ведра стъпка към мен. За всеки случай и аз вдигнах палец - може пък
да съм по-симпатичен - тц. Бях вече леко изнервен, чаках някой да ми спре почти
час, а и облаците идваха все по-близо, и си помислих, че, ей на, само тоя
битник, излязал сякаш от някоя стара икона ми липсваше, че да ми мъти
стопаджийската вода и да плаши потенциалните мераклии най-сетне да ме качат, да
се прибера у дома, да се изкъпя, похапна и да се отпусна в блаженство пред
телевизора... Когато приближи на говоримо разстояние, ми подвикна: -Къде така?
Казах му къде отивам. -Много ли чакаш? -Към половин час - послъгах аз. -Кофти
работа... - не разбрах дали го каза, защото взе да притъмнява, или заради
празният път, но сигурно беше заради хладния вятър и идващите облаци. -Май
голяма буря се задава - продължи той. -Ти накъде си? -Абе тука близо, до едно
село... близо до Павликени, ако си го чувал... -Да, знам го... -Айде успех! -И
на теб - и той се отдалечи на десетина метра зад мен и стовари прашната си
раница до себе си. И така, висяхме си ние на магистралата, а колите минаваха от
дъжд на вятър сякаш в тон с времето. Беше неделен късен следобед, кофти време за
стоп, повечето хорица се прибираха от селата, карайки селски продукти за
градския си живот и ни подминаваха, гледайки ни подозрително. Започвах да
проклинам своята глупост и романтичните ми представи за разходки, осмисляйки
вариантите как да се измъкна сух от ситуацията. Бих могъл да потърся някои от
колегите си, които живееха в града, но се съмнявах дали въобще са си вкъщи, а и
би било малко неудобно да цъфна пред тях без въобще да съм им се обадил
предварително... извинявай, ама на мен нещо тука не ми провървя със стопа, може
ли... ъъъ... да преспя у вас тази вечер? Пък и все пак си имах репутация. Или
бих могъл да наема някоя от т. нар. "стаи за задочници" и да се подслоня при
някоя стара вдовица срещу скромна сума - но пък от друга страна въобще не пазех
добри спомени от подобни нощувки... А вече миришеше на дъжд... Мамка му.
Почнахме да си подмятаме реплики с моя нов съсед. От дума на дума той спомена,
че същата вечер бил канен на някакъв купон тук в Търново, обаче бил предпочел,
ако може, да се прибере, момичето му го чакало вкъщи. -Обаче май сбърках, че не
останах на купона - призна Калин, така се казваше. Попита аз какво ще правя и
докато се чудех какво да му отговоря той ми предложи да отидем на купона заедно,
сигурен бил, че приятелят му нямал да има нищо против, бил си сам в апартамента.
Що пък не, нямах много варианти, не се колебах дълго, грабнахме си раниците и
тръгнахме. (Факт 1 - по принцип стопаджиите остават на пътя докато ги вземат,
като в повечето случаи междувпрочем нямат и друг изход по финансови съображения.
Но най-често, независимо колко са чакали и какво им е коствало това, стигат там,
където са намислили.) Не бяха изминали и няколко минути, откакто решихме да се
махнем от магистралата, и започна да вали... отначало лекичко, а после като
музика с накъсан ритъм дъждът се спусна стремглаво към земята. Придвижвахме се
като прибягвахме между сушинките, като се отбихме междувременно в едно
магазинче, откъдето взех някои неща за хапване, алкохол и няколко степ-а. Блокът
се оказа наблизо, а усещането за невероятна нощ вече витаеше във въздуха.
Вмъкнахме се във входа, вече леко поомокрени, а навън тъкмо започваше да се
излива истински порой. Апартаментът... какъв апартамент само, чакайте да пробвам
да ви го опиша: бе на първия етаж, външната врата боядисана изцяло в черно, като
отсрани бе нарисуван огромен обърнат черен кръст (Боже, какво ли говореха
съседите?)... пространството наоколо беше обрисувано с надписи... вътре... почти
пълна мизерия - всичко олющено, подът бе покрит с жалко подобие на мокет,
стените покрити с имената на метъл групи, носители на най-радикалното в стила,
вратите без брави... навсякъде те гледаха обърнати кръстове, пентаграми и други
подобни атрибути. Звучеше съответната за обстановката ултра твърда музика, а
въздуха бе наситен с дим от какво ли не... и ако щете вярвайте, по една от
стените лениво се разхождаше хлебарка. Стопанинът на това свърталище на духове
се оказа студент-художник, който беше събрал няколко свои прятелчета и си
прекарваха супер според техните разбирания. Всички много се зарадваха на Калин,
мен ме приеха с интерес, също и алкохола, който носех, поразпитаха ме какав съм,
и започнахме да си говорим за това-онова... е, намерихме бързо общ език, като се
опитвах да вкарам в употреба не толкова обширните си познания за групите, които
слушаха. Почнаха и първите наздравици... С Калин отидохме да хапнем в кухнята
хляб, сирене, лютеница и кренвирши (ееех, гладни студенски години), а пълната
мизерия наоколо въобще не попречи на апетита ми, цял ден почти нищо не бях
слагал в стомаха си (а между другото тоалетната и банята на фона на останалата
разруха бяха супер чисти). Оказа се, че момичето на един от приятелите на
домакина ще идва заедо с няколко свои приятелки на купона. (Факт 2- хората с
обикновени коли принцино спират по-често от тези с лъскави нови коли. Това
вероятно се дължи на обстоятелството, че хората с ограничени финансови
възможности по-лесно влизат в положение на стопаджията, като често много от тях
също са си търсили късмета на стоп. Да ти спре юпи е толкова рядко, колкото да
ти спре и красива сама жена-вероятно се притесняват да не им се изцапа
тапицерията, пък и все бързат. Разбира се, има готини хора и между тях.
Най-често спират шофьорите на товарни автомобили, често отегчени от самотата на
дългия път, неосъзато усещайки неговата безкрайност). Скоро дойдоха и
момичетата, за да се развихри купонът с пълна сила. Бяха студентки по философия
първа година, колежки на един от гостите. Така се запознах със Стела и тогава
едва ли бих могъл да предположа, че това ще е Началото на една красива любов,
която ще премине през толкова много перипетии и ще окаже такова влияние върху
мене, оттогава насетне, често преобръщайки мисълта ми наопаки. Беше леко
мургава, с тъмнокестенява коса, слизаща до средата на гърба й, меки и обли
очертания на лицето, с чувствени устни. Това, което харесах от пръв поглед в нея
обаче, бяха миглите й, дълги, гъсти и леко извити, създавайки странно усещане за
женственост и нежност. Носеше светлокафяви джинси, такива, каквито винаги съм
искал да имам, а червената и блузка й стоеше доста добре, въпреки че би могла да
мине за демодирана. Времето течеше, алкохолът щедро се лееше, подпийнахме доста
стабилно, без да се оливаме, от уредбата гърмеше як метъл, носеха се викове и
глъч, някой беше пуснал порно канала на телевизора, Содом и Гомор, пълен ад.
Стела явно въоще не беше подозирала къде я води нейната колежка, личеше си, че
се чувстваше неудобно и не й е място тук. Реших да я заговоря и тя бе доста
доволна, че има с кого да поговори нещо смислено, заприказвахме се на
най-различни теми. Постепенно времето беше доста напреднало и купонът бавно
започваше да утихва. Момичетата решиха, че е време да си ходят, разделихме се
със Стела, без дори да ми мине през главата, че някъде някога съдбата ще ни
събере отново. Приятелите на домакина също започнаха да се разотиват един по
един, накрая останахме само аз, Калин и той. Пооправихме доколкото беше
възможно, бащата на домакина му се беше обадил, че ще се прибере на другия ден и
ще мине да го види, затова той ни помоли да си тръгнем рано, за да не завари той
у тях (родителите му бяха разведени, а баща му явно бе доста богат - беше му
купил апартамента лично за него, а той живееше в друг град). Мен ме покани в
спалнята, където останах изненадан от разликата - тук всичко бе чисто, уютно и
подредено, дори имаше плюшени играчки). Потънах в меката постеля в удобното
широко легло и изкарах в просъница няколко часа до сутринта. (Факт 3 - както са
отбелязвали и други преди мен, запознавайки се с различни хора по време на стоп,
те често ти разказват неща, които не биха споделили и на най-близките си,
най-вече поради простата причина, че някога едва ли ще те видят отново. Разбира
се, важно е да се въоръжиш търпение и да ги изслушаш, като се съгласяваш с тях и
казваш това, което очакват да чуят, все пак въобще не са длъжни да те качат).
Рано сутринта, както се бяхме уговорили, с Калин станахме, благодарихме сърдечно
на пича, че ни приюти, и отново поехме навън. Слънцето бе изгряло едва отскоро,
но въпреки това си личеше, че ще бъде типичен жарък летен ден. Решихме да седнем
някъде да пийнем по кафенце и да се посъбудим. Калин имаше в резерв доста
интересни историйки от богатото си на събития минало, част от което не би могло
да мине за съвсем чисто. Не губихме много време и скоро отново бяхме на
магистралата. Никога дотогава не бях стопирал толкова рано сутрин. Сигурно сме
изглеждали доста странно за подминаващите ни коли, две самотни фигури със
стърчащи палци. Започнахме да подритваме безцелно камъчета, и на двамата вече не
ни се говореше. Слънцето започваше да се качва, дарявайки всичко наоколо с
гореща ласка. Напразното висене ни поизнерви, бяхме недоспали и леко махмурлии.
Накрая Калин каза, че му е писнало да чака и реши да тръгне пеш, което си бе
доста смело решение предвид разстоянието и задаващата се жега. Отново си
пожелахме успех и той постепенно се превърна в далечна черна точица на пътя.
Най-накрая един човечец със стар раздрънкан Фиат Уно се смили над мен и реши да
ми спре, а аз бях готов да го разцелувам. След малко настигнахме Калин и аз
помолих шофьора да качи и него. Откарахме го докъдето искаше, той благодари и
слезе. Гледайки го отново как се отдалечава, с тъга осъзнах, че вероятно никога
няма да се видим отново. Надявам се, че е ок и са щастливи с неговата мадама,
която той много обичаше. Шофьорът не бе много разговорлив и слава богу, чувствах
се страшно уморен и едва ли бях в състояние да поддържам дълго някакъв смислен
разговор. Спря ме на Абланския разклон, гара-резпределителна за не един
стопаджия в Централна северна България, благодарих и пожелах лек път на шофьора,
който продължи за София. Сякаш за да допълни странните събития, там ме качи
някакъв лъскав пловдивски рейс, въпреки че нито му метнах, нито бях на мястото,
където обикновено спираха автобусите. Беше ми писнало да гуша от стопиране,
затова страшно се зарадвах на тази възможност, платих си билета с последните ми
останали няколко левчета и си помислих - ехеей, мамо, прибирам се вкъщи. (Факт
последен - естествено, най-хубавата част от всяко пътуване е тази, когато се
прибираш у дома. Изпитваш леко задоволство и приповдигнатост, а на стоп тези
усещания са доста по-големи в сравнение със случаите, когато пристигаш с какъвто
и да е друг транспорт. Усещане като след добре свършена работа). Вкъщи нямаше
никой. Погледнах в огледалото, откъдето надничаше прашното и изпито лице на
брадясал загорял странник. ПОКВАРЕНА ЛЮБОВ Прав беше, ти казвам, че този
смотаняк Менсън не може да направи то-о-о-лкова яко парче, добре че, братче, ми
даде оригинала. Колоните в Ланчата ми дънеха до дупка, прозорците изцяло
отворени, а аз си тананикам в съзвучие, щото знаеш, английският ми куца малко.
До мен Магдалена се опита да ми каже нещо, пробвайки се да надвика музиката. Кво
ли пък иска тая сега, гаджето взе да ме нерви напоследък, ти казвам. - Васко,
моля те, пусни нещо друго, въртиш само тази песен от половин час! - извика тя в
ухото ми. - Абе я стига! - отрязах я аз. Ще си го въртя колкото искам, колата си
е моя! И що се държи така, д'йба, какво повече иска - вози се в лъскава кола,
носи само маркови дрешки, GSM-а й последна мода, кафенца-мафенца, хиляди
глезотийки и ще ми държи сметка какво слушам в колата си! Брей, не на мене тия,
бейби! Някой път направо ми идва да й перна един, особено като ме погледне с оня
странен нейн поглед с тези черни очи, които сякаш проникват през теб. Но я
търпя, щото само да я видиш братче, ще ти изтекат очите, ти казвам, клас-с-са,
S-класа. А като се сетих за коли, старият дано удържи на обещанието си и да ми
купи баварец за рожденния ми ден и след два месеца ме скивай в ново черно
беемве! Гаджетата сами ще скачат вътре, ти казвам, а после е то-о-олкова
елементарно, много са тъпи жените понякога, ти казвам, ей! Абе вярно това парче
е много рабиващо, Менсън, ти си плагиат смотан! Въобще животът си е су-у-упер и
всичко щеше да е на шест, ти казвам, ако не беше едно малко проблемче, което
смятах да разреша тази вечер. Леко прокарах ръка по поразголилото се бедро на
Магдалена, но тя отмести дланта ми. Хм, скоро ще дойде време да се молиш, бейби,
на колене ще ми паднеш и сълзи ще ми рониш, бейби, а сега не можеш да ми сговниш
настроението, ноу уей, май диър! Само да знаеше какво съм ти подготвил тази
вечер, хо-хо-хо! Малка романтична изненадка, бейби, нали жените си падате по
романтиката! С един куршум и вълка, и агнето, не съм ли духовит, хо-хо-хо... И
как нямаше да съм на кеф, след като тази вечер, както ти казах, бях на път да
разреша проблемчето, което ми разваляше съня напоследък. За какво става на
въпрос ли, питаш - не може да не помниш Стела, сладкото Стелче,
бонбонче-монбоче, ти казвам, запознахме се с нея миналата година в една
дискотека, сещаш се? А така. Е, наскоро я засякох пак до пазара, беше си купила
бананчета. Ама как се е разхубавила да знаеш, мно-о-ого хубав материал се криеше
под дрешките й, ти казвам. Ех, трябваше по-сериозно да се отнеса с нея
навремето, малко постоянство, това-онова, и съм сигурен, че щях да я овършея...
Реших, че това е сгоден момент да поправя грешката си. Като я видях, бях самата
чаровност, как си, що си, о-о-о, чудесно, ама много добре изглеждаш! Да поседнем
някъде за малко да почерпя нещо, а, нали не бързаш? Що не искаш? А-а-а,
приятелят ти те чака! Добре, някой друг път тогава, ама нали обещаваш! Тя се
засмя и продължи, а аз гледах след нея, под тия дънки се крие мно-о-ого, ти
казвам! Реших да проуча ситуацията и действително се оказа, че си има гадже.
Проследих ги няколко пъти, и като ги гледах, нещо в мен се свиваше, бяха едни
такива сияещи заедно, юмручето й винаги потънало в дланта му, вървят и сякаш
останалият свят не съществуваше, ти казвам. Но аз бях там, хо-хо-хо. Хвърлих
едно око и на пича, определено имаше нещо особено в него, носеше стара дънкова
риза, слабичък, леко мургав, с къса черна коса и сини очи, изглеждаше леко
вглъбен в себе си. Обаждах се няколко на Стелчето, тя отначало ми отказваше
любезно, после ми каза да не й звъня повече, а накрая дори не ми вдигаше
телефона. Да ми откаже на мен! Само половината ми ланец струваше повече от
всичко, което приятелят й някога ще има, ти казвам! И нима тя си мисли, че ще
оставя нещата просто ей така? Не си познала, миличка... Да-а-а, ще им покажа аз
на тях! Мислите ми бяха внезапно прекъснати – някакъв смотльо зад мен със стар
очукан Фиат Уно ми свиркаше, явно светофарът отдавна светеше зелено. Внезапно
така ми прикипя, ти казвам, изпсувах звучно и махнах колана: - Гледай ся кво ще
стане с тоя! Ръката на Магдалена легна на рамото ми: - Васко, недей, моля те, не
се разправяй, да тръгваме! - обърнах се рязко към нея и както бях ядосан, за
малко да й перна един, но в последния миг осъзнах, че е права, пък и работа имах
да върша, и профучах с мръсна газ на червено, хо-хо-хо. Та какво бях тръгнал да
ти разправям... Стелчето оттогава ми се загнезди в ума като раничка от
вътрешната страна на устата, която несъзнателно все чоплиш с език. Правех секс с
Маги, а си представях нея, луда работа, ти казвам. Тогава съдбата, тази чаровна
стара дама, ми подхвърли великолепен шанс: можеш ли да повярваш, братче, че
приятелят на Стела се оказа колега на Магдалена в университета, хо-хо-хо. Оттам
насетне да изготвя плана си беше су-у-упер лесно, ти казвам. Уж случайно се
запознах с него покрай нея, оказа се готин и непринуден пич. Но млъкни сърце!
Сякаш между другото подхвърлих на Маги да го покани на гости в нейната стая в
общежитията да се почерпим. Тя беше леко учудена, усети като че ли нещо нередно,
ти казвам, но се съгласи, май и тя го харесваше, чу-у-удесно, всичко се
подреждаше като пъзел. Тази вечер той щеше да дойде в квартирата й. Спрях
ланчията пред общежитието и внесохме алкохола и мезетата вътре. Както се бяхме
уговорили, след малко нашият гост дойде и тримата седнахме на масата. И така,
вече бяхме и тримата в стаичката, тримата на масичката и усещах, че всичко ще
мине перфектно. Пуснах диска с убийственото парче, което ми даде, мммд-а-а-а,
велико е, можех да го слушам непрекъснато, има такива песни понякога, сещаш се?
Приятелчето на Стела също много се накефи и се съгласи, че определено е много
по-добро от това на Менсън, пичът явно имаше вкус... но да не се отплесвам...
Следвайки плана си, постоянно вдигах наздравици и му доливах, но той пиеше умно
и с мярка, копелето явно бе тренирано, бая пиене изпи, а все едно нищо му
нямаше, ти казвам. Аз през това време едва близвах алкохола, а когато не гледаше
го изхвърлях... Магдалена постоянно се смееше, никога не бях я виждал толкова
весела и духовита, дори ми се стори, че леко флиртуваше с него. А защо с мен си
все намусена, бейби? Нищо, скоро аз ще се смея, и още как, хо-хо-хо. Така минаха
няколко часа в хапване, пийване и лаф. Предложих да минем на биричка, да, що пък
не, изчаках го да излезе веднъж до тоалетна и му долях халбата с водка. Казах на
Магдалена да си затваря устата, без да я поглеждам. Когато той отпи, като че ли
усети нещо нередно, ти казвам, но явно вече се беше поомотал, защо бирата му
изведнъж придоби лайнен вкус, пък може би не му и пукаше за нищо. Когато той си
допи халбата, каза, че май се е понапил и иска да си ходи. Помолих го да изчака
само две минути и извиках Маги в коридорчето, време е за екшън, бейби. Както бях
и предвидил, отначало тя категорично отказа, като й обясних какво искам от нея.
Да беше само видял лицето й, братче, когато й показах снимките, които ти
направи, на който аз и тя правим секс, пребледня като тебешир, ти казвам,
промълви “Копеле гадно” и приклекна на пода, облегната на стената, като с едната
ръка бе закрила устата си, а с другата държеше фотографиите и невярващо ги
гледаше, о-хо, падна ли ми, бейби? После отмести очите си към мен, две черни
точици в полумрака на антрето, тръпки да те побият, ти казвам. Казах й пак какво
искам, като я заплаших, че ако не го направи, не само ще пратя снимките на баща
й, местен политик с амбиции за нещо повече, но и ще ги пусна в интернет (нещо,
което естествено вече бях направил, как си мислиш, че се съгласявам да ти плащам
толкова мно-о-ого сметки, бейби?) И едва ли би повярвала колко хора са готови да
си плащат, и то добре, за да гледат красивото ти голо тяло на показ, и що си
мислиш, бейби, че търпя постоянните ти капризи и настроения? Казвам ти, братче,
всичко се плаща, но не всичко се връща, не съм ли духовит, хо-хо-хо. Хайде,
бейби, сега да си свършим работата… а аз ще унищожа снимките, да-а-а, обещавам.
Маги неуверено се изправи и се върна вътре, а аз останах да видя какво ще стане
през открехнатата врата… Той тъкмо бе станал и се канеше да си тръгва, явно
доста пиян, но Магдалена застана на пред него, сложи си ръката на рамото му,
надигна се и го целуна леко по устните. Той се дръпна, омаяният му алкохола
мозък се опитваше да проумее какво става. Но Магдалена не му остави много време
за разсъждения, тя си знае работата в такива ситуации, и още как, братче,
мно-о-ого е добра в леглото, ти казвам. Продължи да го целува и гали, а той все
по-неумело се съпротивляваше. Постепенно, дреха по дреха, тя го съблече нацяло,
съблече и себе си и го бутна по гръб на леглото. Използвах момента и внимателно
се вмъкнах вътре, но той бе толкова пиян, ти казвам, че не би видял и майка си.
Извадих камерата и започнах да снимам, скрит иззад завесата. Много хляб има в
тази работа, братче, мно-о-ого. Но, хм, изглежда, на него нещо не му ставаше,
дали не прекалих с водката? Във всеки случай причината не беше в Маги, тя може
да вдигне оная работа и на мъртвец, ти казвам. А и като гледам наистина май се
стараеше, кучката му с кучка. Той все нещо се дърпаше, давай бе, ей бунак,
оправия я, един път се живее, кво му мислиш толкоз? Но, хо-хо-хо, ето, природата
си е природа и най-накрая пениса му беше в нещо като полу-ерекция, а Магдалена
се опитваше да му нахлузи презерватив, а-а-а така, бейби, ще станат су-у-упер
снимки, да знаеш! И точно в този момент, няма да повярваш, входната врата се
отвори със замах – съседката се прибираше пияна и надрусана и искала да пита
нещо Магдалена, та видяла вратата леко открехната и хоп! вътре без да чука, ти
казвам, идваше ми да я убия, кравата му с крава! А всичко вървеше толкова добре!
Пияната кранта бавно асимилира какво става, лицето и се изкриви в
учудено-объркана гримаса, хлъцна, промърмори едно “Извинете, аз тука само така…”
и се изниза бързо навън. Моите "жертви" гледаха смаяно след нея, а после
изведнъж и двамата едновременно избухнаха в луд хилеж, почти истеричен, и така
почти пет минути. И тъкмо да се спрат, но като погледнаха спаружилият се кондом
на върха на пениса му изригнаха в още по-буен смях…той го махна, облече се,
промърмори едно “Ай чау” и през смях и залитайки, излезе. След като приятелят на
Стела излезе, Магдалена изведнъж спря да се смее и стана страшно сериозна.
Попита ме какво смятам да правя с нейните голи снимки. - Ще си помисля, бейби,
ако си послушна, ще ги изгоря.... Лицето й се изкриви в омраза: - Ти си
най-долната измет, която съм виждала, а сега изчезвай и не искам да те виждам
повече... - изсъска тя. Ама какво си въобразява, че прави тая! Ще ме обижда и
гони, мен! Без да казвам нищо изхвърчах навън, на входа хвърлих последен поглед
назад. Тя стоеше гола, свита на две на леглото, закрила лицето си с ръце. А
какво ли ще каже дади, бейби, като види как хубаво се чука неговото малко
момиченце, а? Да не говорим за изгледите на политическата му кариера. Надявам се
все пак дъртият педал да оцени снимките по достойнство. Е, последната сесия не
става за интернет, но все ще остане някоя свястна снимка за моето скъпо Стелче,
а приятелят й гол с Маги в леглото, ама те не били правили нищо, да бе, да!
Империята отвръща на удара, хо-хо-хо! Подкарах Ланчията към вкъщи. Старите ги
нямаше у дома, чу-у-удесно! Само моето бойно другарче – Джак, ме посрещна с
радостен лай. Да-а-а, обича си ме мойто питбулче и още как! Е, сори, приятелче,
ама днес бях малко зает, сега само да пийна една биричка и ще те разходя навън,
може и някое котенце да подгоним, нали ти харесва, а? Пуснах си уредбата, няма
да ти казвам кое парче, сигурно днес го слушах поне сто пъти, ти казвам и си
допих спокойно бирата. На излизане за миг ми се стори, че виждам две черни дупки
в огледалото. Глупости, това стреса и алкохола не прощават на никого, да знаеш.
Навън изведнъж осъзнах, братче, че Джак е единственото живо същество, за което
ми пука, това хората сме лайнена работа, ти казвам... ОТМЪЩЕНИЕТО Преди известно
време г-жа Янкова беше на гости при една своя стара приятелка (а повечето й
приятелки бяха стари) и между другото домакинята се похвали и с току-що
окотилата й се котка. Когато г-жа Янкова видя сгушените в сандъчето пухкави
котенца, нещо в сърцето й трепна. Бяха три, но погледът й бе прикован от чисто
черното, в средата, което точно в този миг бе отворило сините си очички. "Колко
са...красиви!" - бе възкликнала г-жа Янкова, а домакинята, дали от внезапен
изблик на щедрост или заради това, че в миналото нейната гостенка й бе правила
някоя и друга услуга, грабна едно от котетата, сивкаво на цвят, и й го подаде,
казвайки: "Що не си вземете едно, да ви прави компания, не са голяма грижа!".
Събирайки цялата си решителност и преборвайки се с чувството, че ще я вземат за
нахална, г-жа Янкова попита дали не може да вземе черното и домакинята (която бе
мислила да ги хвърли щом поотраснат още малко), й отвърна: "О, Боже, ама разбира
се!". И така г-жа Янкова се сдоби с първия си домашен любимец, откакто бе дошла
в големия град преди 37 г. "О, забравих да попитам - каза тя на вратата - как се
казва?" и тя посочи към кошничката, където котето бе грижливо опаковано. "Е, ами
как, Черньо!" *** Всъщност, Черньо се оказа женско котенце, както установи г-жа
Янкова по-късно, след като бе прочела в една от десетината книги, които
специално бе купила и които носеха имена като "Какво знаем за котките",
"Котките, познати и не толкова", "Всичко за вашите любимци" и т.н. Та именно в
подобна книга г-жа Янкова бе прочела как да провери пола на едно коте и Черньо
се бе оказал госпожица. Но неговата стопанка дотолкова бе свикнала с това име,
че използваше подходящото Хера само пред външни хора, а иначе тук, вкъщи, си му
викаше Черньо. Пък и при чуването на тези по-особени звуци котето веднага
наостряше уши, явно познало името си. Г-жа Янкова живееше в стара четириетажна
кооперация, която преди години бяха успели да купят със съпруга й. Трите й деца
се бяха пръснали, и то не само в страната, но и в чужбина - голямата й гордост
бе най-малката й дъщеря, Габриела, която бе лекар в Нова Зеландия. Но човек не
може да живее единствено със спомените и гордостта, и след кончината на силната
й половинка г-жа Янкова почувства самотата на старостта, чувство, което клюките
и гоститата на кекс, кафе и следобедни сериали не можеха да отнемат. Но с
идването на Черньо в нейния живот изведнъж сякаш всичко се промени - старият
апартамент се оживи до неузнаваемост. Палавото коте й създаваше не малко грижи -
например, когато явно бе яло нещо неподходящо и имаше расройство или когато
изподра скъпите пердета в хола! Как само му се кара тогава г-жа Янкова, чак
съжали по-късно, че е била толкова сурова с "малкия немирник". Тези мигове на
разочарование обаче не значеха нищо в сравнение с многото часове, през които
г-жа Янкова галеше лъскавата и мека черна козинка, а котето доволно мъркаше под
ласките на грижовната й ръка. *** Но един летен ден, когато г-жа Янкова се
прибра от пазар и бе купила на Черньо любимата му консерва скумрия, котето го
нямаше вкъщи. Разтревожена, тя преобърна целия апартамент, надникна във всички
скришни места, призовавайки разтревожено любимеца си, но от Черньо нямаше и
следа. Едва след едночасово ходене по мъките г-жа Янкова разбра истината -
Черньо бе изчезнал през оставеният отворен кухненски прозорец. А от първия етаж,
където живееше г-жа Янкова, Черньо съвсем лесно бе прескочил навън. *** Г-жа
Янкова се надяваше, че Черньо сам ще се върне, тюхкаше се пред приятелките си
"Какво не му дадох, защо постъпи така с мен?" и ги призоваваше да гледат наоколо
с четири очи и ако видят черно коте, веднага да й сигнализират по телефона. "Ами
ако са го откраднали" - предположи нейна съседка и мигом съжали, като видя
разтревожената физиономия на г-жа Янкова, която само успя да промълви "Чумата да
ги тръшне дано, проклетниците!" и пребледняла се бе прибра вкъщи. *** Два дни
по-късно, докато апатично гледаше през балкона, г-жа Янкова видя сцена, която я
потресе. В съседния вход живееше един младеж, който имаше куче, порода питбул, и
го разхождаше зад блока. Изведнъж от близкия контейнер, неосъзнала опасността,
изсочи една улична котка. Кучето се опъна зверски на каишката, а стопанинът му,
явно имащ опит в подобни начинания, го пусна, насърчавайки го - "Дръж, Джак,
дръж!", а то се втурна с невероятна скорост и почти настигна котката, но в
последния миг тя видя своето спасение - близкия клен, посаден от съпруга на г-жа
Янкова, и пъргаво се покатери, едва крепейки се на последния клон. Кучето,
оголило страшните си зъби, подскачаше под дървото и скимтеше разочаровано, а
котката, изпаднала в ужас, бе извила тялото си в дъга, цялата настръхнала, и
както се стори на г-жа Янкова, съскаше ужасяващо. Момчето, собственик на кучето,
го настигна, каза нещо, което г-жа Янкова не чу добре, и започна да замеря
котката с разни предмети, които се намираха около дървото. Г-жа Янкова понечи да
му се скара, но гърлото й се беше свило и от устата й излезнаха само глухи
звуци. След малко момчето се умори да хвърля по котката, взе синджирчето на своя
любимец и продължи нататък. Същата нощ г-жа Янкова почти не можа да мигне, а
възбуденото й въобръжение рисуваше картини как питбула разкъсва Черньо, нейното
коте! На сутринта тя стана, а на изпитото от безсънието й лице бе изписана
твърда решителност - "Това няма да ти се размине така, господинчо, ще си платиш
за моя Черньо - ти и твоят мръсен пес!" *** Г-жа Янкова се приготви да излезе и
отиде при своята много добра приятелка в една частна ветеринарна аптека -
навремето двете бяха колежки в денонощната дрогерия на ъгъла на булеварда. От
приказка на приказка, сякаш между другото, тя попита дали още продават от онази,
прахообразната отрова за плъхове, "щото в мазето нещо са се навъдили, гадините."
Приятелката й я предупреди да използва много внимателно отровата, тъй като с нея
можело да се отровят случайно и други животни и затова не се продавала много
вече (но г-жа Янкова знаеше това доста добре, защото навремето, опитвайки се да
изтрови плъховете на село, мъжът й беше заложил от същата отрова и покрай
гризачите си бяха отишли едно куче, петела и гъсока на съседката). На връщане
към вкъщи тя се отби още в месарницата, където купи тлъсто парче месо (нещо,
което рядко си позволяваше). Следобеда седна на балкона и започна една от
безкрайните си плетки, покривка за сина й, предназначена за подарък когато
най-сетне реши да се ожени. Но този ден, въпреки че бе изкусна майсторка,
плетивото не спореше особено на г-жа Янкова - вниманието й явно бе приковано
навън, а погледа й често се спираше очаквателно на ъгъла на кооперацията. Като
възрастен човек г-жа Янкова знаеше, че търпението и упорството са неща, които
рано или късно дават резултат. Така стана и сега - по пътечката първо се появи
острата муцуна на питбула, следван от неговия стопанин, който беше с надменна
каменна физиономия. Г-жа Янкова с невероятна за възрастта си бързина отмести
настрана недовършената покривка и взе от чинията до себе си обилно поръсеното с
отрова парче месо. С изящно движение тя го подметна от балкона и то тупна право
на пътечката, след което се сниши и влезе обратно в стаята, надигайки крайчеца
на щората, за да види какво ще стане. Момчето въобще не забеляза как неговото
куче нагълта месото наведнъж - което се бе доста добро постижение предвид
размера му. Видяла каквото й трябва, г-жа Янкова пусна щората, а на лицето й се
бе изписала тънка, едва доловима усмивчица. *** На следващия ден, след като
предишната нощ бе спала по-добре от много дълго време насам, когато отиде да
вземе вестника си от пощенската кутия, г-жа Янкова срещна на входа съседката от
горния етаж. Тя изглеждаше разтревожена, дори не я поздрави, а шепнешком каза:
"Разбра ли какво е станало?" и срещайки неразбиращо любопитния поглед на
събеседничката си, продължи: "Нали знаеш онова момче от другия блок, дето баща
му му купи чисто нова черна кола преди време? На баща му не му е чиста работата,
да знаеш, ама и синът му един, а майка му разправят че е..." . "Е, какво толкова
се е случило?" - попита г-жа Янкова, прекъсвайки очакваните дълги обяснения. До
известна степен тя се досещаше вече за какво става на въпрос, но все пак
предвкусваше пълното удоволствие да го чуе. Съседката се озърна наоколо
разтревожена:"Неговото куче, онова гадното, дето все та гледа все едно щъ изде,
битбул ли, питбул ли, как точно се казваше...". "Е? И Какво" - не се сдържа да я
прекъсне г-жа Янкова". "Та вчера на това куче нещо му станало, след като го бил
разхождал край блока, и след час умряло в страшни мъки разправят ...". Г-жа
Янкова се опита да се престори на потресена, но ако беше по-наблюдателна,
съседката и би забелязала нотките на триумф в гласа й: "Тц , тц, тц, какво ли не
става напоследък, така си изчезна и моята котка..." "Да, ама ти не тръгна да се
самоубиваш". "Какво!?". "Ами, като видяло как кучето му се гърчи, разправят, че
момчето направо полудяло и се опитало да среже вените си... И сега е още в
опасност за живота, едвам го крепяли, каза Мара, дето работи като чистачка в
болницата, и дано...". Но Г-жа Янкова не я слушаше вече. Изпод стар очукан Фиат
Уно по алеята пред входа се зададе Черньо - тя едва го разпозна - котето бе
измършавяло, скелета му прозираше през лъскавата му някога козина, а с лявата си
страна бе обрало паяжината на някоя маза. СЪНОВИДЕНИЕ васко казваха ми...отново
в дебрите на най-дълбокия ми сън...пластовете се разместват...вървя върху
огромно плато...всичко е наситенобяло...в далечината виждам фигура...идва срещу
мен...цялата е загърната с черно кожено манто...води на каишка
животно...куче?...не...голяма черна котка...очите й са сини...съвсем близо са
вече...фигурата се обръща към мен и ме заговаря...лицето е скрито зад
воал...гласът е приглушен и неразбираем...воалът се отмята...жена...неземно
красива...къдрава кестенява коса...чертите издължени и изчистени...очите искрят
в синьо върху млечнобялото й лице...казва ми да тръгна с нея...слизаме към
нейното жилище...на входа има надпис...опитвам да го разчета...разбирам само
една дума: любов...подканва ме да вляза...сядам срещу нея на пода...тя вади
карти и започва да ги реди...от върха на главата ми започват да излизат виещи се
ленти с цветовете на дъгата...тя разества картите...виждам сред тях семейството
си...ти принадлежиш другаде ми казва тя...и виждам карта с непознати
лица...казвам й: но аз искам да съм с теб...изненадана рязко се обръща към
мен...а синьото в очите й искри...искри. ЦАРЯТ НА СЪРЦЕТО I. “Нима е възможно
някой да те обича, или всичко е една откачена мечта? И ако ти покажа тъмната си
страна, Би ли ме прегърнала тази вечер? А ако ти покажа слабостта си Какво би
направила?” Пинк Флойд ‘The Final Cut” И само като си помисля, че за малко щях
да я загубя завинаги, докато я гледах как спи в леглото ми. Бях станал рано,
както обикновено (аз съм подобие на вампир, но в дневен вариант - щом слънцето
огрее, очите ми сами се отварят и вече не мога да спя, независимо в колко съм си
легнал). Затова бях станал вече, направих си варено кафе с бързоварчето и се
зачетох в една книга. Наблизо имаше хлебарница, отидох да взема няколко кифли,
върнах се и направих ново кафе. Отидох до леглото, целунах я леко и прошепнах:
“Стела-а-а, кафенце”. ”М-м-м” промърмори тя и се обърна на другата страна. *** А
колко усилия ми струваше да си я върна... Тия тъпи снимки... но вината си беше
моя... Нищо чудно, че дни наред въобще си беше изключила телефона. След няколко
дълги нощи на безсъние, когато мракът нощем ми се струваше гъст като вода, а
болката нагорещява мозъка ти до бяло, тогава: БОЛКА Счупен и сам Захвърлен в
ъгъла Като непотребна хавлия От слаб боксов мач Без правила. Лежа си свит на
кълбо На крайчеца На кръглото легло. Гол Със запушени уши Със затворени очи От
които бавно се Стичат студени сълзи (На моята болка помогни). седнах и започнах
да пиша думи думи думи, изплъзнали се от контрола на разума ми, които дотогава
дори не бих се дръзнал дори да осмисля, срязани вени бяха редовете, черно върху
бяло, смисълът на моя живот. Без сам да усетя няколко сълзи също попиха в
хартията. (по-късно тя ме попита дали съм плакал докато съм писал, но познайте
дали си признах). *** Ароматът на кафе бе успял да я посъбуди, тя се обърна към
мен, очите й още в пелените на съня: ”О-о-о, кафенце и кифлички, супер”, усмихна
се и се надигна. Обичам как изглежда рано сутрин, на границата на реалността,
преди водата, гребена, огледалото, грима и хората. II. “Ангел слезе от Небето
вчера, тя остана с мен достатъчно да ме спаси.” Дж. Хендрикс “Angel” Едва
дочаках сутринта да изпратя написаното в писмо. Когато най-после ми се отдаде
шанс да се срещна с нея, никога няма да забравя тъгата и умората в очите й.
Гласът й, обикновено жизнен и звънящ, звучеше сподавено и приглушено – нима й
бях причинил толкова болка? Седнахме в едно малко кафе, Разстояние Твоите очи
гледам през малката маса върху която са самотните ни ръце. Очите ти са меки,
питащи, топли, преценяващи, светещи, търсещи, желаещи: но дали точно мен: I’m
just a simple man. бях купил цветя и шоколад. След Края на предишната ми връзка
бях затънал в дълбоките дебри на пиене и хазарт, и сега исках да й кажа колко
много означава за мен нейният интелект и целеустременост, как ми помага да
проумея нещата по-нов начин... но просто нямах нужните думи... когато най ми
трябваха ги нямаше... *** След като изпихме кафето, решихме да излезем и да се
помотаем из града, като всяка жена и Стела обичаше да се разхожда по магазините
(слава богу, както казват старите евреи, имах търпението да приема нещата, които
не можех да променя). По обед се отбихме в една сладкарница, а следобеда
отидохме да гледаме “Една любов в Париж” – имаше ретро прожекции в киното.
(веднъж пробвахме някои от сцените във филма, да си призная, без особен успех).
По-късно се прибрахме в стаята, като купихме вино и сирене, както много вечери
преди. Легнахме прегърнати един до друг, докато гласът на Джанис Джоплин
разрязваше въздуха. Говорехме дълго и слушахме музика, понякога е чудесно да
нямаш тв. По някое време тя стана, облегна се с лакът на масичката и докато се
любувах на силуета й написа върху едно празно петно върху лист с резултати от
белот: “Това, дето в съня ти е дошъл ангел, който е бълнувал, значи само, че не
е имал къде да пренощува, а навън сигурно е валял дъжд Той няма да дойде – това
очакване е болка, съвършена като самата смърт Вдовица съм сама на себе си от
преди няколко превъплъщения Преди великият световен имперски чистач да е
избърсал с тъжен парцал соковете от сърцето ми ще опустее рамото ми, в Сахара ще
се превърне моето рамо...защото си отиваш Чувствата ви са моторизирани. Длъжни
сте да спазвате знаците Аз бос вървя, не нося шапки, дишам свободно Под моста
Мирабо минава Сена и любовта Дори да помня, дори да стена, зная, че радост
мъката сменя Нощта минава час подир час, минават дните, оставам аз Аз Скорпионът
със златни очи любих те ето лазя по тялото ти Прегризах пъпната ти връв, която
твоето майчинство беше свързало с мен и я увих около врата ти хвърлих те в
клоаката животът бедрата ти, почернели от красота и мрачната красота на зимите
Дърветата приличат на брадати светци от стари фрески замазани с вар от варвари”
(използваните фрагменти от различни автори не претендират за точност). Вечерта с
няколко нейни приятелки отидохме в един клуб. Нощта бе пролетна и нежна, в клуба
беше обичайната голяма блъсканица. Tonight God is a DJ. До мен някой изтърва
пълна бутилка бира, която с трясък се разпиля, а една от нейните приятелки се
целуваше с някакъв непознат. Ние обаче нехаехме за нищо тази вечер, дланите й
бяха прегърнали лицето ми, поглед в поглед, а в нейния се четеше (тя самата го е
написала по-добре отколкото аз едва ли някога ще успея): Your love is king
(Sade) когато ми говориш когато ме докосваш когато ме поглеждаш изчезва всичко
друго остава само твоят глас и устните и погледа и нищо повече не съществува -
умира времето - пропадат разстояния - изчезват хората и не остава нищо друго
освен гласа ти и устните и погледа когато ми говориш когато ме докосваш когато
ме поглеждаш твоята любов е царят на сърцето ми КРАЯТ Това, което никога няма да
забравя бяха връхчетата на пръстите й, пипащи очите ми в мрака, за да усети дали
плача. Лежахме гушнати в топлата уютност на кревата, мракът създаваше близост
между нас, караше ни да мислим само за тук и сега, сякаш времето извън този миг
не съществуваше. Говорехме си думи и чувства, задъхани от възбудата да сме
толкова близо един до друг и знаехме, че това е Краят, че когато слънцето изгрее
ще трябва да забравим за нещата, които ни се бяха случвали, да ги складираме
дълбоко навътре в гънките на мозъчните си кутии... и си вярвахме, и бяхме
прави... Ръката ми почиваше от вътрешната част на бедрото й, където кожата бе
толкова нежна, че само от това бих се разплакал, всепоглъщаща нежност, тръпнеща
в очакване. Към думите й се добави едно ново задъхване, тялото й започна да се
движи едва-едва, но аз нарочно исках да я подчиня в моето наранено мъжко
самолюбие и продължавах нарочно да движа пръстите си бавно, докато тя леко
започна да стене. Тогава направих 3 едновременни движения - придвижих рязко
ръката си нагоре, чувствайки как тя се разтваря като цвете специално заради мен,
с другата си ръка я хванах за косата и рязко я дръпнах, след което впих устните
си в нейните... Започнах да движа пръстите си в нея, а тя засмука езика ми, тихо
стенейки гърлено в мрака, задъхвайки се по недостижим екстаз. И започнах да й
говоря, да й кажа, че винаги ще е изцяло моя, че искам да съм не само в тялото
й, но и да проникна в съзнанието й, същносттта й (и го направих), да я накарам
да стене тихичко в мрака моето име и, че иска да съм в нея постоянно,
безотказно, тук, сега и завинаги.... А после й казах, че това е Краят и че я
обичам, умирайки в нея... А пръстите й докосваха крайчеца на мокрите ми очи.
_________________