` С всеки следващ ден шестгодишният Славчо се обездвижваше все повече и повече. Неговата мания да се изживява като автомобил се задълбочаваше, а желанието му да „ презарежда” ставаше неудържимо. На всяка крачка – хапка, на всеки завой – глътка, а килограмите се трупаха! В детската градина също бяха загрижени. С чичо Милен, бащата на Славчо, често разговаряше учителката на момчето, г-ца Петкова. В края на всеки разговор тя настояваше младият мъж да действа по-решително.
В началото нито един доктор не можа да помогне на Славчо. Въпреки че се опитваха да му обяснят на неговия език, че скоро „автомобилът му ще спре да се движи, тъй като ще стане прекалено голям” , момчето не се трогваше и отговаряше така: „ Щом стана по-голям, вече няма да съм малка количка, а ще мачкам всичко по пътя си като един голям черен джип.” Но защо джип? След консултация с психолози най-накрая се установи къде се корени проблемът : майката на Слави беше загинала в автомобилна катастрофа, пометена от черен джип. Явно детето преживяваше това по свой начин, за който бащата дълго време не се беше досетил. Но как да действаше сега? Имаше нужда някой да му подаде ръка. Госпожица Петкова не можеше да стои безучастно. Тя стана упора на чичо Милен, с когото се обединиха в името на добродушния пухкавелко Славчо.
Славчо удари шейсет килограма! Тъкмо тогава г-ца Петкова се обади на чичо Милен, че е открила подходящия специалист за Славчо. И ето, те тримата най-после „се паркираха” пред кабинета на доктор Дончева. Досега Славчо беше воден само при доктори мъже. Дали пък това мило и усмихнато младо момиче в бяла престилка нямаше да успее да помогне?
– Да заповяда следващият, моля! – чу се нежният и закачлив глас на лекарката. За разлика от друг път Славчо смело влезе в кабинета, подледван от учудения си баща.
– Охо, какъв малък и симпатичен автомобил – хвърли бърз комплимент младата жена, която предварително беше предупредена за автомобилното аз на своя малък пациент. – Eла, паркирай се по-близо до мен. – добави тя и сладкият пухкавелко се приближи към нея. –Кажи сега, каква марка автомобил си ти? – мерцедес, фолксваген?…
-Аз съм БМВ, лъскаво, червено, дето кара много бързо и бръмчи така: Бръ-бръм-бръм ….. – и момчето започна да бръмчи из стаята, правейки се на автомобил. Направи няколко кръгчета и отново се паркира до каката.
– Страхотно, а с какво гориво зареждаш? – продължи с въпросите тя.
– Ами с всякакво – кебабченца, кюфтенца, дюнери, пици, а и с бабините вкусни банички, мекички...
– Чакай миличък!- прекъсна го каката – Ами те колите не карат ли само с течно гориво?
– Да, ама моята кола е различна! – допълни момчето, извади от джоба си една кифличка и я имота за секунди. – Видяхте ли?
– Да, аз видях, моето момче, и много ме е страх за теб.
– Защо? – попита невинно пухкавелкото .
Защото, миличък, човешките коли не са създадени да работят така. На тях им трябва повече течно гориво, а от другото може само по малко.
– Но аз обичам да ям! – проплака тумбестото човече, извади пликче с бонбони и лапна няколко.
Докато момчето се наслаждаваше на дяволски вкусното си лакумство, каката въздъхна тежко.
– Какво има, какичко? – попита учуденият малчуган.
– Ами, количке, ако продължаваш така да пълниш резервоара, скоро няма да можеш да се движиш. – рече тя и момчето сякаш видя сълзи в очите ѝ. Тогава то уплашено захвърли пликчето си с бонбони на земята и заплака:
– Аз не искам да спра! Искам моята кола да работи вечно, вечно… – и то зарови лице в бялата ѝ престилка. Тя чак сега забеляза, че на неговата тениска отпред с едри букви пишеше „БМВ”, че обувките му бяха с формата на коли, че червеното му яке беше с надпис „ Шумахер” на гърба ... Прегръдката продължи дълго, може би минути, толкова дълго, колкото малката количка искаше да прегръща своята майка...
Шест месеца по-късно Славчо упорито навиваше обиколки на стадиона, плувнал в пот. Беше свалил двайсет и пет килограма, не се тъпчеше вече така и бягаше леко, с радост. Някакъв треньор по лека атлетика го беше забелязал, след седмица искаше да го пробва... От първия ред баща му окуражително вдигаше палец, когато момчето пробягваше покрай него. А до младия мъж сияеше усмивката на обичната му госпожица Петкова...
© Божидар Манджуков Всички права запазени