черешарски са ми страстите по това време на денонощието.

по това време на денонощието, когато птиците са били събудени и не са можели да полетят, без да погледнат крилата, крилата са не за да се гледат, мамо, а да ги режеш -  взимаш ножицата... рязко се насочваш, знaеш и усещаш в малкия си пръст... усещането за господство...

не. това не е моят свят. не е моят рай. не искам и да бъде, защото зная, малките ми часове са като малки череши, плюя си костилките, отчаяно ги трупам в ръка и стават повече... и повече... и повече... какво? нима един ден ще се събудя, о, да, ще се събудя и в леглото ми ще има цяла планина от костилки от череши - малките ми часове, в които малко съм си недоспивал, после малко съм се успивал и малко не съм ходел на училище.

но да. така е, предпочитам да си играя на свят, отколкото да го живея.

щом съм си го представил, значи вече е истина, да.
аз, за Бога.
аз, ти
& черешите.

…

маркирах зеленото, дай ми ръката си, защото отдавна съм усещал нуждата от въздух, от чай или вода и други някакви такива необходимости, но после не се спирам да вярвам, през някакви светли и тъмни, понякога обли, места. да, има приказност, която бързо е мъдър и щедър поет, но ако не му дадеш навреме блузата, той сигурно ще се убие... обичам морските си думи, като някакви медузи, или пък солени раковини... дано да чуваш - на един диалект чувам значи пазя, значи пазя ти водата, пазя ти думите, а думите и водата, те не са ли някак си едно и също... чувай ме... да, те са някакви хлебарки, светлосини и оранжеви, небивал(н)и и приказни... с ръцете, с краката на човек и светлосините очи, не беше той виновен, а по-скоро гравитацията...

да, по-скоро дайте ми тромпет и ще повдигна света.

…

едната шапка, другата... едната не е - значи тази, 'дето съм си сложил на главата... но дали не е възможно същата тази шапка да е принадлежала на някой умен и краен човек - може би дори активист за някоя организация, и не, не говорим за измама, а за някакъв тип код.
да, кодирано е между хората с шапки, че те имат някаквя идея, концепция, някакъв знак, чрез който се разпознават помежду си и всъщност по-късно успяват да кроят зли планове за бъдещето си, а и не само своето, но и чуждото.
очите им като огърлици, каквото и да знач(а)и (с) това

…

земетръсът е по-силен, отколкото една жена може да понесе, а колко може да понесе една жена, почти толкова, колкото е готова да си признае, тук скалата на рихтер не важи, не мога да опиша гравитацията с думи, всъщност мога, но не мога да я обясня, усещам трусовете като близки роднини - задават се отдалече, почти невинно, а после остават големи щети след себе си. не съм можел никога да откривам разликите, сега приликите ми изглеждат по-уютни, и ето откривам още прилики... например и двете се появяват най-неочаквано, точно когато наистина не ти е до това... мислили сте някога, че може да не ви е до това да има трус? никога не съм чувал някой човек да каже: сега само един трус да имаше...
не.
тя не е искала да бъда тук, а още повече, че стените на стаята дори като че ли започват да се приближават - да ме смачкат, вероятно... не, тя, жената, не е понесла меч, а още по-малко себе си и ето тук си счупвам термометъра... разбирам, че ще трябва сам да си събирам целия живак по пода, да, така е тук, на откритото - винаги има опасност да те нападне земетресение, макар да казват, че се задават добри години. и щяло да става по-топло.
и глициниите щели да разцъфват.
да, така е.
но не искам да разбирам никак си по-рано,
никак и по-рано от нощта.

…

мерихме чужди умори.
моята се оказа най-дълбока.
твоята - най-приятна за мерене.
чуждата - лесна.
нашата - споделена.