Азара

С Бо се запознах в края на едно горещо лято, когато дописвах втората част на романа си в малката ни крайморска вила.

"Азара" бе моята първа книга и пожъна неочаквано голям успех. В рамките на няколко години бе преиздавана няколко пъти във все по-голям тираж, а междувременно се бях заела сериозно с написването на продължението.

В първата част разказвах за появата на Азара - извънземна форма на живот - на нашата планета, след авария на междупланетен кораб.

За да оцелее, тя се нуждае от храна като всяко живо същество, а нейна храна са силните емоции - ярост, страх и омраза, които хората изпитват. Вселявайки се в телата на различни по възраст, пол и социално положение хора, тя ги прави все по-неуязвими, превръщайки се в техен могъщ защитник, защото са й необходими. Единствената отрова за нея е любовта, тъй като я обърква и омаломощава. Финалът на първата част беше отворен и загатваше за последващото развитие, което бях разгърнала в целия му блясък във втората част. Оставаха ми не повече от десетина страници, като всяка от тях вече бе подредена в главата ми. Предвкусвах финала и го очаквах както дете очаква жадувано лакомство. В същото време си давах сметка, че самото писане е най-невероятното приключение, в което мога да участвам, докато сама го създавам, и се забавлявах страхотно.

Беше съвсем в края на поредния работен следобед, вече умувах повече върху вечерята си, отколкото върху писането, когато смешният дрезгав грак на звънеца прекъсна размишленията ми. Когато мъжът ми го инсталира твърдеше, че това е песен на чайка, поне така пишело на опаковката.

Жената, застанала пред вратата, ми беше абсолютно непозната. Още преди да изрека и дума побърза да се извини, че ме безпокои и ми се представи - била лекар в психиатрична клиника в покрайнините на близкия град. Докато ме поздравяваше за успеха на книгата я попитах как ме е открила - по принцип само най-близките ми хора знаеха къде съм, а те бяха инструктирани да не разпространяват никаква информация за мен. Държах да работя необезпокоявана от никого.

Разбрах, че се е добрала до тази информация от моя издател.

- Не беше склонен да ме свърже с Вас - призна. - Но му обясних, че случаят е особен и Вашето съдействие е от решаващо значение. Касае се за живота на едно дете.

Така се запознах с нерадостната съдба на осемгодишния Божидар - нежелано дете, което живеело само с майка си до преди две години, когато тя се омъжила за няколко години по млад от нея мъж с досие в полицията. С неговата поява родният дом на момчето се превърнал в още по-трудно поносимо място. Мъжът, въпреки, че по закон се водел втори баща на момчето, нямал никакво намерение да се държи бащински. Семейният им живот бил поредица от свади и побоища.

Чак до онази злощастна вечер, когато пияният мъж насъскал добермана си срещу момчето, втурнало се да спасява майка си от поредния побой. Когато се обадила в полицията, жената била в истерия от преживения ужас. Твърдяла, че осемгодишният й син със собствените си ръце убил по особено жесток начин кучето на съпруга й, като го удрял многократно с брадва, а след това го насякъл на парчета.

Когато полицията пристигнала на място и тримата били в състояние на шок, от който момчето все още не можело да се съвземе.

Родителите му твърдели, че детето е изпадало многократно в състояния на неконтролируем гняв и било склонно да наранява всеки, който му се противопостави.

След инцидента с кучето Божидар бил приет в психиатричната клиника, за да му бъде поставена диагноза и назначено лечение.

Още на следващия ден обаче, докато бил в манипулационната по време на процедура, заедно с приелият го предната нощ доктор и двама санитари, Бо изпаднал отново в състояние на силна агресия. В резултат на това лекарят бил тежко наранен, както и единият от санитарите, а другият успял да избяга. И тримата не се върнали на работа, но именно избягалият твърдял, че ясно видял как огромна черна сянка изплувала от тялото на момчето в мига, в който започнало да буйства и да крещи. По думите му точно тя станала причина и докторът, и другия санитар да бъдат наранени до смърт.

Часове по-късно, вече в леглото, с досието на момчето в ръка прочетох, че след този инцидент в клиниката е последвал и втори - с една от медицинските сестри, която също пострадала сериозно. И в този случай няколко човека отново споменали черната сянка, появила се над момчето точно по време на инцидента.

Още преди да започна да чета досието на момчето, което ми остави лекуващата го лекарка, знаех, че трябва да го видя. Не само защото научих от нея, че единствената вещ, която поискало от дома си, била моята книга. И не само заради това, че преди няколко дни поискало да се запознае с мен.

Докато слушах думите на младата жена изпитах дълбоко вълнение, сякаш лично преживявах тази драма. Нямаше как да остана безучастна към трагедия, свързана с дете.

Докато шофирах на другата сутрин опитах да се подготвя за тази среща, но въпреки това се изненадах, когато го видях. Стаята, в която ме въведоха, бе оборудвана с камери, а знаех, че зад стъклената преграда има персонал, който следи за всяко негово действие. Лекарката ми беше казала, че след случилото се момчето е поставено под непрекъснато наблюдение.

Божидар беше дете, което по никакъв начин не се различаваше от децата на неговата възраст. Може би единствено прекалената му бледност и особената напрегнатост му придаваха болнав вид, иначе си беше един най-обикновен кльощав хлапак с рус перчем и лунички.

- Здравей, Тина - равно произнесе той. – Благодаря, че дойде.

- Здравей, Божидар - усмихнах му се. – Приятно ми е да се запознаем.

- Не ме наричай Божидар - обърна лице към мен и видях как нервен тик изкриви бузата му, като почти притвори едното му око. - Не съм Божи Дар. Казвай ми Бо.

Преглътнах горчилката, която се надигна към гърлото ми, заедно с вълнението, което изпитах.

- Добре, Бо. Бо също ми харесва.

Понеже мълчеше започнах да разказвам забавни истории около написването на книгата и срещите си с читатели, всичко, за което се сетих. Щеше ми се да доловя поне намек за усмивка или да зърна проява на някакъв интерес, но той не помръдна и с милиметър от ръба на стола, където седеше напрегнат като струна.

Чух как си поема дъх миг преди да видя пробягващия спазъм по лицето му.

- Тя е в мен - прошепна. - Азара.

Изведнъж страшно много ми се прииска да го прегърна, но реших, че това може да го стресне. Затова само докоснах ръката му. Беше ледена.

- Бо, ти вече си достатъчно голям, за да можеш да направиш разлика между реален и въображаем герой. Азара не съществува. Тя е плод на моето въображение. Разбираш ли?

Стиснах леко ръката му и кимнах, докато гледах как по напрегнатото му лице отново пробягва познатият тик.

- Страх ме е, Тина – отчаянието преля от очите му. - Става толкова студено и тъмно, когато тя се появява, за да наранява…Ти си писала за нея, помогни ми…Моля те.

Исках да намеря най-правилните думи, за да го успокоя, но преди да успея да го направя в стаята влезе лекарката, придружена от двама едри мъже в бели престилки, и отведоха Бо. Жената обясни, че било време да приеме медикаментите, които го успокоявали и обеща да ми се обади отново.

Докато размишлявах над тази история, пътувайки към къщи, стигнах до извода, че горкото дете е придало реално изражение на моя извънземен герой в опит да се съхрани и оцелее в тежките условия, в които е било принудено да живее. Знаех, че много деца на неговата възраст имат въображаем приятел, който забравят, когато пораснат достатъчно.

Надявах се и вярвах, че и с Бо ще се случи същото, ако преодолее дълбоката емоционална криза, в която се намира.

Това обаче не обясняваше факта, че случващото се с момчето повтаряше в подробности всичко, случващо се в романа ми...

Смятах, че съм твърде объркана, за да се заема с писане, но това беше единственото, което исках да правя в момента. Въпреки необяснимо силното изтощение, необходимостта да доведа до край историята за Азара и момчето бе от изключително значение за мен.

Малкият ми герой преживява остатъка от своето безрадостно детство в Център за настаняване на деца от семеен тип, тъй като родителите му категорично отказват да го приберат у дома. Въпреки тежките условия там, момчето се приспособява бързо, преодолявайки всякакви проблеми с помощта на Азара. Завършва успешно средното си образование и подкрепен от влиятелни хора, които забелязват неговите качества, започва да учи в престижен колеж. По-късно започва работа в голяма международна компания, където бързо се издига и се превръща в един от хората, които я управляват. Но това е само началото на неговия стремителен възход - само за няколко години младият мъж достига върховете на властта. Заобиколен от хора, чийто живот и благосъстояние зависят от него, той живее бляскав, но безкрайно самотен и лишен от топлота и привързаност живот.

На върха на своята слава, вече зрял мъж с натрупан опит и влияние, той попада на книга, която силно го впечатлява. Издирвайки нейния автор разбира, че това е самотна възрастна жена, която води мизерен отшелнически живот, след като преди години е загубила семейството си.

Тази среща се оказва съдбовна за моите герои. Мъжът кани писателката да живее в дома му, като междувременно иска тя да опише живота му. И двамата обаче нямат представа коя е същинската причина за тяхното внезапно сближаване. До края на живота си те така и не разбират, че всеки от тях години наред е носел в себе си извънземната сила Азара. След тяхната среща силата на двете извънземни същества се обединява, и така те най-после успяват да се свържат със спасителния екип от представители на тяхната цивилизация и да напуснат не само телата на своите приемници, но и планетата.

Останали сами, двамата ми герои първоначално се чувстват напълно безпомощни и объркани. Но с времето малко по малко започват да откриват това, което ги прави човешки същества - състраданието, топлотата и любовта.

Чак след като поставих последния знак върху листа усетих колко студено е станало. Е, да, помислих си, зиморничаво разтърквайки рамене, това е нормално, лятото вече си отива. Малката камина в кабинета ми беше лесна за поддръжка, запалих я и се насладих на бликналите пламъци, които придадоха приятен меден оттенък на околната тъма. Не бях усетила, че денят е отминал, но още по-странно ми беше това, че дори съвсем до камината, не усещах топлината й. Сякаш студът извираше от тялото ми и придобиваше плътност и вкус, заедно с нарастващия мрак.

И тогава я видях, въпреки, че изглеждаше като част от тъмнината. Присъствието й сякаш изсмукваше всичко живително и усетих как ме изпълва ужас, какъвто не помня да бях изпитвала преди.

- Азара...

Сянката се раздвижи и долових хрипкавия й шепот:

- Време беше да ме осъзнаеш, Тина. Аз бях твоето спасение.

- Но ти...ти не съществуваш, Азара!

- Така ли мислиш наистина? - през лицето ми премина леден полъх с дъх на плесен и видях как екранът на монитора до мен светна. Появиха се ужасяващи кадри от голяма катастрофа, видях горящи автомобили насред пътя, наблизо бяха спрели линейки и полицейски коли. Навсякъде виждах части от разпилени тела, хора в бели престилки пренасяха тежко ранени, чувах викове на страх и отчаяние. Насред целия този ад едно момиченце на около три години, облечено в яркожълта, скъсана рокличка, не спираше да плаче истерично, дори когато една жена го пое и го занесе в една от колите наблизо.

Никога не бях виждала свои детски снимки, нито ми бяха правили клипчета за празници и тържества, но познах безпогрешно това дете. Бях аз.

- Имаше късмет, че те срещнах точно тогава, Тина. Ти се оказа най-подходящият ми приемник. Без мен едва ли щеше да оцелееш.

Пред очите ми се появиха кадри от детския дом, в който бях израснала. Видях се сред ято крещящи деца, които ме скубеха и ми се подиграваха в студените коридори, усетих горчивия дъх на мухъл в малката стая, където живеех с още две момичета, които в най-добрия случай не ме забелязваха. Пред погледа ми се изредиха множеството инциденти, в които се оказвах забъркана - всичките с тъжен край за моите малки мъчители.

После кадрите се смениха с други, от времето, когато вече работех, за да мога да си позволя да продължа да уча. Припомниха ми трудностите, с които се бях борила, за да оцелея и да извоювам правото си да се образовам.

- През цялото време се опитваше да ме скриеш от себе си, защото се страхуваше от мен. Успя да ме заровиш в най-тъмното кътче на подсъзнанието си и мислеше, че ще ме забравиш.

Студът ме заливаше като тежка вълна и спираше дъха ми, но все пак успях да прошепна:

- Това не може да е истина, Азара. Аз имам семейство, към което изпитвам любов.

- Любов? Ти ме нарече Азара, която се бои от любовта, но истината е, че вие, хората, се боите от нея не по-малко и не я допускате в живота си.

Екрана примигна и картината се смени с масови сцени на военни действия, хора убиваха хора с озверели лица, които не приличаха на човешки. Видях огромни градове с високи сгради, които рухваха в огнен ад, разрушени от бомби. От небето валеше смърт, която хората бяха създали, за да доказват силата си, но всъщност се самоунищожаваха.

- Ти не си по-различна от тях, Тина. Твоята любов не е нищо друго, освен приспособяване. Ако не бях аз, ти никога нямаше да бъдеш това, което си. Мислиш ли, че едно малко момиче би оцеляло самО в този свят на жестокост и омраза?

- Това не е вярно! Човешкият вид съществува благодарение на любовта, не на омразата!

- Не бъди наивна. Аз съществувам благодарение на омразата, гнева и страховете ви, Тина. И смятам, че тази планета би била удобен дом за мен и моята раса.

Сянката се уплътни и се уви около мен като огромна змия около плячката си.

- Ти постъпи грубо! Накарах те да напишеш тази книга единствено, за да открия дали тук има и други оцелели от моя вид. Моята история те направи известна и богата. А какво направи ти? Изгони ме от планетата, вместо да напишеш, че моята раса ще я завладее и ще я направи процъфтяваща! Сега, когато намерих своя брат в тялото на онова момче, нищо не би могло да ни спре! Трябва само да промениш финала на книгата, Тина. Веднага!

Наведох глава, опитвайки да преглътна болезнените сълзи, които ме давеха и почти ме бяха ослепили. Ръцете ми трепереха и не знаех дали мога да ги контролирам, докато посягах към ръкописа, но дълбоко в себе си вече знаех какво трябва да направя и това ми даде сили.

Листовете бяха топли и сякаш излъчваха собствено сияние. Моята свидна рожба. Притиснах ръкописа до гърдите си, а след това с рязко движение хвърлих купчината в огъня.

Усетих яростта на Азара чак в костите си, в плътта ми сякаш се впиха стотици жила. Престанах да контролирам пръстите си, те придобиха свой живот и се втурнаха сред пламъците да спасяват разпадащите се страници. Напълно изгубила сетива за тази болка осъзнах, че Азара се опитва да ме подчини. Последното, което видях, бе, че от листовете остана само пепел, след което пропаднах в нищото…

Когато отворих очи, светлината в стаята бе ослепителна. Видях, че минава два, и се стреснах – не помня някога да съм проспивала деня. Острият звън на входната врата разпръсна и последните остатъци от сънливостта ми и разбрах, че именно той ме е събудил.

Отвън бяха лекарката и Бо. Тя изглеждаше объркана, а той…Прегърна ме и ми прошепна най-усмихнатото и вълнуващо „благодаря”, което бях чувала. А очите му бяха чисти и светли като на новородено.