Откакто се беше затоплило, баба Божана все по- често излизаше на пейката до площадката. Другите възрастни жени от квартала, които се събираха там, чуваха потракването на бастуна ѝ и малко след това тя сядаше до тях усмихната и с вечния си поздрав:
- Здравейте, момичета!
Мигом спираха разговорите за починалите близки и старческите болежки, защото тя бе известна като жена с весел нрав и млада душа, която с часове разказва вицове и стари истории. Разбираше мъките им, но ги уверяваше, че предизвикателствата в живота им не са напразни.
- Едно време със съпруга ми Живко, Бог да го прости, много искахме дете. - разказваше тя. - Имахме известни проблеми, но продължавахме да опитваме. Не се молехме отчаяно и не се вкопчвахме в идеята за дете, просто не се отказвахме. Аз самата бях учителка и се грижех всеки ден за младите души, които ми поверяваха. Думах си " Ако не е тъй писано, няма да родя, но поне в класната стая съм заобиколена от деца, които са важни за мен." и се опитвах да бъда възможно най- полезна на учениците си. С Живко бяхме спокойни и след време се роди нашият Петко. Така че не се отчайвайте, винаги има смисъл!
Друг път носеше на връстничките си снимки на семейството си. Първите бяха от времето, когато със съпруга ѝ бяха живели на село, но по- късните бяха вече от града, където се бяха уредили с дом, за да бъдат близо до сина си. Показваше им и своята внучка Никол, която на снимките беше усмихнато момиче с панделка в косата.
- Много умно дете е. - казваше тя гордо. - Да можехте да я чуете как свири на пиано! Сега е втора година в Музикалната гимназия и само добри бележки получава. Отделно учи английски и френски и ходи на плуване, дори има награди от състезания.
Другите кимаха с усмивка, защото не знаеха колко рядко виждаше Божана внучката си заради всичките тези уроци и колко ѝ се искаше Никол да се усмихва така не защото е пред обектива, а защото е в нейната компания. Мечтаеше да ѝ разкаже за детството си, да я научи да готви и да я заведе някой път на село, та да ѝ покаже колко различен е животът там. Само ако можеше момичето да усети онази любов, която баба му изпитваше към земята, която някога беше обработвала с труд, но и с усмивка. Беше ли изобщо възможно Никол да избяга от суетата на града, в който живееше вече петнадесет години, и да оцени простотата и спокойствието на селския живот? При тази мисъл старата жена почти чуваше гласа на сина си:
- Майко, ти само се чудиш какво да измислиш. Защо ти е детето, себе си гледай! В града те доведохме, а ти пак селото си сънуваш. Ако искаш, върни се, но ние си имаме живот тук!
Такъв си беше Петко, добре се беше уредил в града, а от селския си произход се срамуваше, дори и от името си. Не се замисли да кръсти малката на нея, каквато беше традицията, ами с жена му избраха модерно чуждо име. Божана си бе замълчала, кротка жена беше и не искаше да се спори. Да, болеше я, но бе важно детето да е живо и здраво, а името щеше да го прежали. Нищо не бе казала и когато след смъртта на Живко Петко бе разредил гостуванията си. " Едно време идваше, ама баща му беше тук и му даваше пари.", мислеше си тя горчиво. По празниците идваше и ѝ носеше някаква джунджурия да си украси дома, но иначе не можели да дойдат- много работа имали, а и Никол трябвало да учи. Понякога се питаше дали внучката ѝ наистина иска да свири на пиано и да ходи на куп уроци, но добре знаеше, че родителите ѝ щяха да я карат да продължи, дори и да не искаше.
Но с кого да сподели тези си мисли? Връстничките ѝ на пейката разчитаха на нея да поддържа духа им висок, а и приятно си приказваха, но не усещаше никаква близост с тях. Съседите ѝ- едно младо семейство, бяха много мили и усмихнати и ѝ помагаха с каквото могат. Истината обаче беше, че се чувстваха длъжни да се грижат за нея и не изпитваха нищо повече от съжаление към старата си съседка. Другите съседи, продавачките и децата, които често наблюдаваше от пейката пред близкото училище, също ѝ се усмихваха и я поздравяваха, но това сякаш още повече я потискаше. Копнееше за истински усмивки, изпълнени с обич, но не ги намираше нито у роднините си, нито у другите хора.
На никого не можеше да каже за сълзите, които проливаше нощем, нито пък за болката в гърдите, която изпитваше периодично в последните месеци.
- От годините е. - щеше да каже Петко. - Иди на кардиолог да ти изпише някакви хапчета. Ако трябва, ще ти дам пари да си ги платиш.
Не беше лош човек Петко, съвсем не. Но като го погледнеше, не ѝ се вярваше, че синът ѝ някога е бил засмяно и игриво дете, а сега се бе превърнал в мъж, за когото от значение е само как да разшири бизнеса си и да има безупречно семейство в хорските очи. За него животът ѝ беше свършил и дори не се замисляше, че може да има нужда от нещо повече от лекарства и екстравагантни вази за Коледа.
Баба Божана стана от пейката за пореден път тази пролет и се раздели с другите жени, след което се отправи към училището. Щеше да започне голямото междучасие и ѝ се искаше да погледа играещите си деца. Денят беше топъл, а наоколо всичко се раззеленяваше, но тя не мислеше за хубавото време, а за сина си. Питаше се дали е възможно да се върне простичкият ѝ и мирен живот, в който Петко все още ѝ беше бил близък. Почти стигна до пейката, когато сърцето ѝ се сви и очите ѝ се напълниха със сълзи. Цялата трепереща, погледна към входа на училището, от който се изсипа тумба ученици. Едно момче се приближи към нея и попита разтревожено:
- Добре ли си, бабо?
Думите се продъниха в гърлото ѝ, цялата изтръпна.
- Бабо?
Бастунът падна от ръката ѝ, пред очите ѝ се спусна черен мрак и тя се свлече надолу. Някой изпищя.
© Лилия Ицкова Всички права запазени