Баба Нуша

  Селото, в което всяко лято ме изпращаха на почивка при баба и дядо, се казваше село Нушево. Сгушено в планината, зиме пустеееше, лятото се оживяваше от детски смях. Всичките му къщи се пълнеха с деца - малки и големи,  които родителите пращаха на бабин дом и спокойно ходеха на работа. Лятото  на село не може да ти е скучно. Какви ли не игри измисляхме! По цял ден лудеехме - я колелета ще караме, я ще гоним някое куче, я ще се изкъпем в реката. Вечер не можеха да ни приберат по къщите, като заиграем на криеница. Често дядо ме търсеше за вечеря.

Само една къща, в съседство до нашата, пустееше. Дворът на тази къща беше целият обсипан с теменужки и в него царствено се разхождаше един черен котарак. Една баба живееше там, но си нямаше ни дядо, ни деца, ни внуци. Тая баба беше много възрастна и като минеш покрай нея, или се смееше, или плачеше. Баба Нуша се казваше. Тя огласяше цяло село с гласа си.  През нощта съм я чувал не един път да стене, а после така се хили, че не можеш да заспиш до сутринта.

Питал съм баба защо плаче бабата до нас,  но тя само махне с ръка и ми вика:

 - Не ме занимавай с тая, лудата! - и аз не питам повече.

Но все я мислех старицата. Плачеше ли или се смееше, тя все на двора стоеше, а когато минавахме децата край нея, тя ни викаше и къде през смях, къде през сълзи ни черпеше с бонбони. Пълнеше протегнатите ни шепи и ни гонеше:

- Айде, тичайте да играете! - и ние поемахме към площада.

Интересна ми беше тая баба Нуша - тя ли беше кръстена на селото, селото ли на нея, пък и дворът ù пълен с теменужки! Често я наблюдавах, чудата бабичка. Как само замеряше котака с орехи, щом го види, че ù тъпче теменужките. После галеше цветята и нещо им говореше. Странна ми се виждаше тази работа и мина се не мине, пак захванах баба:

- Бабо, моля те, разкажи ми за лудата!

- Щом толкова искаш, слушай да ти кажа! - и започна да ми разправя каква била работата.

Преди много години баба Нуша си имала дядо, но той рано се споминал и тя сама се грижела за дъщеря си Мария. Тя пораснала и се омъжила за едно градско момче. Родило им се момиченце, на бабата го кръстили - Теменужка. Баба Нуша не знаела на кой свят е от щастие - цялото село три дни черпила и заминала за града да види внучката. Като си дошла, все за Нушето говорила:

- Да знаете какво ми е хубаво, как ми се радва..! Те ще дойдат младите в неделя, та ще видите на баба малката принцеска! Като ангелче е!

- Но никой не дойде! - продължи да ми разправя баба. - Ни тази, ни следващата неделя. И замина баба Нуша за града. Като се върна, така ридаеше, че едва разбрахме какво се е случило.

- Какво, бабо! - нетърпеливо попитах аз.

- Тръгнали нейните за село и по пътя един камион така ги избутал от шосето, че колата им се обърнала в канавката. Всички загинали - и Мария, и зетят, и малката Теменужка. Страшна трагедия сполетя баба Нуша. Оттогава все обикаля двора и ту плаче, ту се смее. И теменужките тогава пося и се грижи за тях, все едно за Нушето. И бонбоните, дето ви дава, и те са за Нушето.

Не бях много голям, когато баба ми разказа тази история, на 11 да съм бил, но разбрах, че лошата съдба е сломила клетата жена  и никога вече не я нарекох лудата. И на приятелите си не давах така да ù викат.

Сега дворът на тази изстрадала жена е празен - няма го котака, няма ги теменужките, няма и баба Нуша. Преди няколко години се спомина и отиде при Нушето. И нашата къща отдавна е празна, и цялото село е пусто. Отидат ли в града младите, рядко се връщат. Останали са няколко старци да плачат по внуците си и туй е.