Бай Ганьо в Пещера

В навечерието на убийството си автора на "Бай Ганьо" Алеко Константинов, вдъхновен от атмосферата в Пещера, обещава да направи нещо безпрецедентно - за пръв път да създаде произведение, в което Бай Ганьо попада сред редовия Българин, без той да е жертва. Но смъртта му пречи това да се осъществи и това пречи на съзряването на образа на Бай Ганьо, заради което той остава незрял и неразвит като чисто гротексен спрямо Българското образ. С това произведение се стремя до колкото е възможно да запълня тази липса и да смекча негативните й за Българското народностно самоуважение и Българщината психологически ефекти.

Файтонът се разтърси по каменливия път към Пещера. Бай Ганьо, разкрачен, с бохчата на колене, мърмореше още от тръгването:
— Абе, колко пари ти взимат бе, файтонджия? Да не си някой министър, че тъй да дераш кожата на човек!

Файтонджията, мълчалив, само сви рамене и подкара по-скоро коня.

До Бай Ганьо бе седнал един селянин — простичко облечен, с чиста риза и груби ръце, в които държеше кошница с ябълки. Човекът гледаше пътя спокойно, без да се намесва в разправията. След малко извади една ябълка и я подаде на Бай Ганьо:
— Заповядай, страннико. Ябълката е от нашата градина, сладка е.

Бай Ганьо се дръпна, нацупи устни:
— Че аз да нямам ябълки бе! Ха, че какво си мислиш? Аз съм ял ябълки и във Виена, на изложението! Ти там бил ли си?

Селянинът само се усмихна кротко и прибра ябълката в кошницата.

Файтонът подскочи в някаква дупка и бохчата на Бай Ганьо се плъзна в краката му. Той тутакси се наведе, за да я спаси, а едно от дръвчетата в кошницата на селянина подаде червена ябълка чак в скута на Бай Ганьо. Този път Бай Ганьо я грабна без колебание, изтри я в ръкава си и отхапа шумно.

— Ха, виж ти! Сладка е, сладка... — преглъщаше той. — Ама то не е от ябълката, то е от мене — аз съм човек, дето каквото захапе, все му върви!

Селянинът не рече нищо. Седеше мирно и гледаше пътя, а лицето му беше спокойно, сякаш свикнало и на буря, и на тишина.

Бай Ганьо обаче не спря:
— Абе, я кажи ти, в Пещера как е? Чух, че имате фабрика там... ама то всичко е държавна работа, няма кой да го гледа! Аз да ида само за един ден и ще им оправя сметките!

Файтонджията пак замълча, конят забърза. Селянинът въздъхна тихо, но пак не отвърна.

Бай Ганьо се разположи на седалката, доволен от себе си, загърмя със смях и възглас:
— Ей, да видят тия пещерци какво значи Бай Ганьо! Ще им отворя очите аз!

Файтонът продължи по прашния път, а над него тихо се рееха гълъби. В тишината се чуваше само хрупането на ябълката — единственият истински плод, който Бай Ганьо бе „заслужил“.

Когато файтонът спря на прашния мегдан на Пещера, Бай Ганьо изскочи с бодър възглас:
— Ха, ето ни, Пещера! Да видим тези чудесни хора как живеят!

Пещерци, простодушни и трудолюбиви, работеха в полето, по улиците и пред работилниците си. Те вдигаха глава и го поглеждаха учтиво, без да се спират. Бай Ганьо се разположи на камъка на центъра и започна да разправя с трясък:
— Аз съм ходил по Европа, виждал съм фабрики, видял съм как се прави всичко. Тука всичко е прах и нищо не струва!

Един ковач, с кал и пот по ръцете, спря за момент, вдигна чук и кимна на Бай Ганьо. Не каза нито дума. Продължи да обработва металните детайли, като че ли присъствието на шумния чужденец не пречи на труда му.

— Абе, нали ме чувате! — продължи Бай Ганьо, вече леко раздразнен. — Това е аз, дето съм видял света! Вие сте като овце, а аз...

Точно в този момент момче, което носеше кофа с вода, се спъна, но го хванаха двама по-големи момичета. То само кимна на Бай Ганьо с усмивка и побърза да помогне на другите. Бай Ганьо гледаше, объркан: защо никой не му се възхищава и защо хората се държат спокойно?

Един старец, седнал на прага на къщата си, го наблюдаваше мълчаливо. Ръцете му бяха груби от работа, но лицето му излъчваше търпение и достойнство. Старецът кимна с глава и се върна към тъкането на кошница. Бай Ганьо се опита да го впечатли:
— Старику, знаете ли кой съм аз? Видял съм министри, имал съм гости от цяла Европа!

Старецът само се усмихна и каза тихо:
— Добре, момче. Ама виж какво вършим ние — работим, за да живеем.

Бай Ганьо потръпна, усещайки леко смущение. Той бързо се окопити:
— Аха, да, да... ама аз знам всичко, не се тревожете.

Междувременно, други хора продължаваха с делата си — някой точеше сирене, някой месеше хляб, някой плетеше кошница. Техните усилия, тихо и методично, говореха повече от шумното говорене на Бай Ганьо. И въпреки неговото постоянство да привлича внимание, хората го оставяха да се покаже, без да се прекланят пред самохвалството му.

Бай Ганьо се разхожда по мегдана, прави луди жестове и говори, но в края на краищата остава сам сред хора, които не му се възхищават, а просто живеят с достойнство и труд.

Вечерта Бай Ганьо влезе в малка кръчма на края на мегдана. Дървена врата, леко скърцаща, и каменен под, покрит с прах, посрещнаха шумния гост. Кръчмарят го огледа с търпелива усмивка, а зад него, на масата, седяха няколко селяни — облечени скромно, но с чисти дрехи и усмивка на лицето.

— Ей, кръчмарю! — започна Бай Ганьо, като тропна с ръка по масата. — Давай ми най-добрата чорба! И не се скъпете, че аз съм човек, дето е ял и по Париж, и по Виена, и знам какво е истинска кухня!

Кръчмарят не се обиди. Тихо поднесе купа с топла чорба и парче хляб. Бай Ганьо се втурна да я гълта, като всеки залък коментираше:
— Е, що такава водна е? В София се прави по-гъста! Ама то, вие явно не знаете как се готви...

До него седеше овчар, който внимателно разчупи хляб и първо подаде парчето на непознатия. Бай Ганьо обаче взе първо да яде чорбата си, без да погледне. Овчарят се усмихна тихо и сам започна да хапва, доволен от скромната си вечеря.

— Вижте вие, — подметна Бай Ганьо, пълнейки устата си. — Абе, какви са тия работи у вас, не може ли да се оправи малко по-европейски?

Селянинът срещу него се засмя тихо:
— Каквото имаме, това е. Работим, живеем и сме доволни.

Бай Ганьо погледна съмнително, но не спря да се хвали:
— Аз пък съм ял в най-добрите ресторанти и съм виждал как се прави истинска чорба. Вие тука сте направо като...

— Както казвате, така е — прекъсна го овчарят, — ама важното е, че сме сити и доволни.

Бай Ганьо се замисли за момент, но бързо го пренебрегна. Той се хвана за главата и възкликна:
— Аха! Ще им покажа аз как се живее! Ще разправя на всички, че това е Пещера!

Кръчмарят, тих и добродушен, подаде още хляб и вода, без да се дразни. Овчарят кимна с усмивка на съседа си и продължи спокойно с вечерята си. Бай Ганьо беше шумен, горделив и забавен за всички, освен за себе си, защото не разбра, че именно спокойната доброта и гостоприемство на хората около него показват истинската ценност на живота, а не неговото самохвалство.

В този момент Бай Ганьо изяде последната лъжица, изправи се и възкликна:
— Абе, тази Пещера е интересна работа! Ще видим сега кой ще се учуди на Бай Ганьо!

Но селянинът до него, тихо и учтиво, се засмя:
— Хайде, седни още малко. И утре ще имаш нужда от сила, за да вървиш по нашите пътища.

Бай Ганьо само кимна, малко смутен, и вече не знаеше дали е гост, или герой.

На следващата сутрин Бай Ганьо се спусна към пазара. Вдигна ръка и поздрави по шумния си обичай:
— Добър ден, добри хора! Аз съм Бай Ганьо, чували сте за мен!

Продавачите само кимнаха. Един млад занаятчия подреди грижливо плодовете на тезгяха си. Бай Ганьо се приближи, избирайки ябълки, а след него овчарят от вчера тихо наблюдаваше сцената.

— Е, да видим сега, — каза Бай Ганьо и започна да щипе плодовете. — Колко ще ми вземеш за тази ябълка?

Продавачът погледна ябълката, усмихна се и каза:
— Трите стотинки, господине.

Бай Ганьо се изненада. Очакваше да го обсебят с цени, да го обърнат на шега, както винаги се случвало в големите градове. Той се засмя нервно:
— Ха! Три стотинки? Сериозно? Няма някой да ме прекара на пари?

Продавачът кимна спокойно:
— Така е. Вие вземате ябълката, плащате, и всичко е наред.

Бай Ганьо се огледа подозрително наоколо. Нямаше хитрици, нямаше скрити капани. Никой не се опитваше да го измами. Първоначално му дойде наум, че явно всички са страхливи или глупави, но после започна да усеща нещо странно: хората на пазара работеха тихо, честно и без да се надпреварват кой да вземе повече от другия.

— Абе, как е възможно това? — мърмореше той, докато подаваше парите. — Никой не ми предлага двойна цена, никой не се опитва да ме измами...

Един стар търговец се усмихна и добави:
— При нас всеки си плаща за това, което иска. Ако не харесаш цената — просто отиваш при другия.

Бай Ганьо се почувства малко изолиран в своя свят на хитрости и измами. Той си купи ябълките и тръгна към следващата сергия, където същата изненада го очакваше: честност, учтивост и търпение.

— Ха! — възкликна Бай Ганьо, — това не е Пловдив! Това е някакъв странен град, където хората са нормални!

Докато носеше пълната торба ябълки, той започна да осъзнава едно нещо: тук, сред тези обикновени хора, всичко става просто, без хитрини, без преувеличения. И колкото повече наблюдаваше пазара, толкова повече осъзнаваше, че неговите умения да „печели“ от другите тук са безполезни.

Бай Ганьо тръгна назад към центъра на Пещера, вече леко раздразнен и объркан. Но вътрешно усещаше, че нещо в тези хора е по-ценно от всички негови хитрини: тяхната честност и простота, които стоят над шумното му самохвалство.

Докато вървеше по калдъръмената улица, Бай Ганьо чу гайда, тъпан и глъчка. Музика, песни и смях изпълваха въздуха. Любопитството му веднага надделя:
— Абе, какво е туй чудо тука? Да не е панаир?

Свърна зад ъгъла и пред него се разкри весела сватба. Цялото село се беше събрало: булката, с венец и червено було, заобиколена от моми; младоженецът, горд и усмихнат; хората наоколо, хванати за ръце. На мегдана се виеше хоро, а гайдарят надуваше с такава страст, че земята сякаш трептеше.

Бай Ганьо изохка:
— Ха, сватба! Чакай сега да ви покажа аз как се веселя, не като вас, прости хорица!

Той се втурна между танцуващите, блъсна двама-трима младежи и се опита да поведе хорото. Обаче не знаеше стъпките, размахваше ръце като в чужда игра и объркваше ритъма. Музикантите се спогледаха, но не спряха да свирят. Хората го оставиха в края на хорото, за да не пречи, и продължиха да танцуват в стройния ритъм.

— Абе, гледайте ме! — викаше Бай Ганьо, задъхан. — Така се танцува в Европа!

Но никой не му обръщаше особено внимание. Всички очи бяха към младоженците. Булката свенливо се усмихваше, младоженецът държеше ръката ѝ с нежност. Старците седяха край огнището и благославяха, децата тичаха с цветя.

Когато дойде време да се поднесе хлябът и виното, домакинът предложи на всички. Една млада жена отнесе парче хляб на Бай Ганьо, макар и той да не бе от сватбарите.
— Заповядайте, господине. На сватба гладен човек не бива да остава.

Бай Ганьо грабна парчето и се засмя:
— Ей, че хубаво вино имате! Ама аз да ви кажа, във Виена съм пил по-добро!

Хората не му противоречиха. Те се смееха и пиеха за здравето на младоженците, докато Бай Ганьо шумно облизваше чашата си и обясняваше как в Европа „всичко било друго“.

Скоро хорото отново се завъртя. Дори децата се включиха, а музиката извисяваше всички в общ ритъм. Само Бай Ганьо остана встрани, задъхан и зачервен, с хляб в едната ръка и чаша вино в другата.

Той погледна хората, които се смееха и пяха заедно, и за миг му се стори, че тук има нещо, което не може да купи, не може да измами, не може и да разбере напълно: радостта на общността, честността на сърцата, простата човешка доброта.

Но след миг той отхвърли мисълта и викна:
— Айде, стига с тия песни, аз да ви кажа...!

А хорото продължи да се вие, сякаш никой не беше чул.

След сватбата Бай Ганьо тръгна по прашната улица, уморен, но все още с желанието да се покаже. Забеляза една къща с дим от комина и чист двор, където стопанинът тъкмо подреждаше дърва за огнището. Бай Ганьо се спря отпред, кимна, усмихна се и обяви с висок глас:
— Хей, хора! Аз съм Бай Ганьо, чували сте за мене, ха? Ще седна малко, да видим как живеете вие, простолюдието!

Стопанинът, мълчалив и учтив, покани госта вътре:
— Влезте, господине, да се стоплите. Имаме малко вечеря, но споделяме с всеки.

Бай Ганьо огледа дома. Мебелите бяха скромни, но подредени. Децата играеха тихо на пода, а жена му, с усмивка и пълна чаша вода, го покани да седне на масата.

— Абе, това ще е интересно, — каза Бай Ганьо, докато влизаше, — ще ви покажа аз как се живее!

Когато седна, стопанката донесе питка хляб и топла чорба. Бай Ганьо хвърли поглед и, както винаги, веднага започна да се оплаква:
— Абе, що такава водна чорба? В София се прави по-гъста, та да ти кажа, и в Париж съм ял по-добра.

Жена му се усмихна тихо, сложи пред него лъжица и каза:
— Става от сърце, господине. За нас е достатъчно.

Бай Ганьо изяде първата лъжица, но след това започна да подозира. Той гледаше скромната трапеза, очаквайки да се появи капан, някой да му вземе пари или да го „прекара“. Но нищо такова не се случи. Стопанинът се усмихна, подаде му още парче хляб и отново нищо не поиска в замяна.

— Ха! — изръси Бай Ганьо тихо, — как е възможно да няма никакъв номер? Никой да не ме обере, да не ми изисква нещо…

Децата го гледаха с любопитство и смях, като му предлагаха малки кукли и играчки. Бай Ганьо се чувстваше едновременно важен и объркан: той очакваше интриги, хитрини и смях на негов гръб, но тук всичко беше просто — топло, честно, гостоприемно.

След вечерята стопанинът предложи да го настани за нощта:
— Легло имаме, ако искате. Утре пак ще пътувате, нали?

Бай Ганьо огледа скромната постеля, дръпна възглавницата и се облегна:
— Е, добре… но сигурен ли сте, че няма някой да ми вземе нещо през нощта?

Стопанинът се засмя тихо:
— Никой няма да ви вземе нищо, господине. Спете спокойно.

Бай Ганьо се повъртя, недоверчив, но накрая се остави да легне. В същото време усещаше тихо неудобство: тук хората не се хвалят, не лъжат, не хитруват, а постъпват така, както е редно. И за първи път той почувства, че истинската сила е в добрите дела, а не в шумните истории и самохвалство.

На следващата вечер, докато слънцето бавно залязваше зад планините, Бай Ганьо се разходи по мегдана и чу звуците на гайда и тъпан. Народът се беше събрал на поредното хоро — млади и стари, деца и възрастни, всички хванати за ръце и в единен ритъм.

— Ха! — възкликна Бай Ганьо. — Нещо интересно! Чакай да ви покажа как се танцува истински!

Той се спусна към хорото, нахълтвайки с трясък. Опита се да поведе хората, размахвайки ръце и подскачайки на непознат ритъм. Но стъпките му бяха объркани, краката се преплитаха, и няколко души се спънаха леко.

Хората го оставиха да се включи в края на веригата, тихо и търпеливо. Те не се караха, не се смееха злорадно, не го изключваха. Просто продължиха хорото в стройния ритъм, като че ли шумът и объркването на Бай Ганьо бяха просто част от пейзажа.

— Ха, вижте ме сега! — крещеше Бай Ганьо, — така се танцува в София и във Виена!

Една млада мома до него се усмихна и тихо каза:
— Добре, че се включи, но по-добре стой там, където не пречиш.

Бай Ганьо се спъна, почти падна, но бързо се изправи, горд, макар и задъхан. Той погледна хорото и за първи път усети една странна смесица от възхищение и завист: хората танцуваха с лекота, съсредоточени и в унисон, докато той шумно се опитваше да блести.

Децата тичаха около него, раздаваха цветя и се смяха на музиката, а старците седяха на прага, наблюдавайки и благославяйки. Всички тези хора се радваха на простите удоволствия: хоро, музика, смях, общност.

Бай Ганьо усещаше как всеки негов опит да се покаже е напразен. Тук доброто не се показва с думи, а с дела — усърдие, търпение, взаимопомощ. Той шумеше и се натрапваше, но общността го прие, без да му показва колко различен е.

След няколко кръга той се отдръпна встрани, червен и задъхан, и въздъхна:
— Ех, тези хора… няма как да им се покаже нищо!

Хорото продължи да се вие около него, хората пееха и танцуваха, а Бай Ганьо остана сам с мисълта, че истинската сила е в тихата доброта и редовния труд, а не в шумното самохвалство.

След няколко дни по калдъръмените улици на Пещера, обувките на Бай Ганьо се разтропаха и отвориха уста като гладен вълк. Бай Ганьо се ядоса:

— Абе, какви обувки ми продадоха там, в София! Пари съм давал, а то — още втората седмица се разпада! Ей, такива мошеници са търговците...

Докато ругаеше, видя малка работилница накрай мегдана, с табела „Обущар“. Отвътре се чуваше чукане, а през отворената врата се виждаше възрастен майстор, приведен над тезгяха.

Бай Ганьо нахълта с гръм:
— Майсторе! Я виж какво са ми направили! Пари съм давал, казвам ти! Пари! И още сега да ми ги оправиш, че утре имам работа!

Обущарят, сух човек със спокойни очи, вдигна обувката, огледа я внимателно и каза:
— Нищо страшно, господине. Ще я закърпя здраво, няма да се отваря повече.

— Абе, как ще няма да е страшно! — викна Бай Ганьо. — Те в София всички крадат! Я да видим дали и ти ще ми вземеш двойно!

Майсторът не отвърна. Запретна ръкави, взе иглата и кожата, и зачука бавно и равномерно. Бай Ганьо се въртеше около него, хвърляше подозрителни погледи, сякаш очакваше скрит номер.

— Я кажи, колко ще струва? — попита нетърпеливо.

— Пет стотинки — отговори спокойно майсторът.

Бай Ганьо подскочи:
— Пет стотинки?! Че ти да не си луд, бе? Толкова евтино? Или ще ме излъжеш после?

Обущарят вдигна очи и тихо каза:
— Толкова е, господине. Аз не вземам повече от труда си.

Бай Ганьо зяпна, неспособен да повярва. В неговия свят винаги имаше хитрини, скрити уговорки, двойни цени. А тук, в тази малка работилница, човекът работеше тихо, съвестно и не искаше повече, отколкото заслужаваше.

След половин час обувката бе готова — закърпена здраво, като нова. Обущарят я подаде:
— Заповядайте.

Бай Ганьо плати с недоверие, още очаквайки измама, но такава не дойде. Той обу обувката, подскача няколко пъти и удивено каза:
— Хм! Че то е по-добре от нова!

— Нали затова съм майстор — отвърна обущарят, като се усмихна и отново се наведе над следващата работа.

Бай Ганьо излезе на улицата объркан. В Пещера вече трети път никой не се опита да го излъже или обере. Тук хората работеха честно, всеки си знаеше занаята, и никой не гледаше на него като на плячка.

— Е, това не е нормално! — мърмореше си той. — Трябва да има някакъв номер… ама къде е?

А майсторът вътре продължи да работи спокойно, сякаш честността е най-естественото нещо на света.

Един следобед Бай Ганьо, вече поуспокоен от гостоприемството и честността на пещерци, реши да се поразходи из града. Стигна до малка, чиста книжарница с изписана на витрината табела: „Книги, учебници, вестници“.

— Хм! — изсмя се Бай Ганьо. — Абе кой ли чете тука, в тия планини? Я да видим какви ги продават.

Той влезе шумно, бутайки вратата така, че звънчето над нея едва не падна. Вътре, сред подредени рафтове, стоеше млад книжар с очила, който подреждаше новоиздадени учебници по смятане и читанки за училището.

— Добър ден, господине — поздрави книжарят тихо. — Заповядайте.

— Добър ден! — извика Бай Ганьо. — Я ми дай нещо интересно, ама да е истинско, не тия сухи книжки. Някой вестник, дето пише за скандали! Или пък да има за политика, че аз, да знаеш, съм човек с връзки!

Книжарят се усмихна и му подаде броя на „Мисъл“.
— Ето, господине, тук ще намерите хубава литература и размисъл за нашето бъдеще.

Бай Ганьо разлисти, повъртя страниците и намръщи лице:
— Е, че то нищо не пише за клюки! Само умни работи, дето да ти кажа честно, никой не разбира! Кой ги чете тия?

— Мнозина, господине — отговори книжарят спокойно. — Учителите, учениците, хората, които искат да вървим напред.

Бай Ганьо се ухили:
— Ха-ха! Ученици! Те по-добре да се научат да търгуват, не да чете глупости. Аз като ходих по Европа, не ми трябваше книга — с акъл и хитрост се оправях!

Книжарят го погледна без укор, но твърдо:
— Хитростта може да излъже един човек веднъж. Знанието води напред цял народ завинаги.

Бай Ганьо примигна. В думите имаше сила, но той не можа да го признае. Вместо това измънка:
— Е, добре де, дай тогава един по-евтин вестник… ама да е със снимки, че иначе е скучно.

Книжарят му подаде обикновен седмичник с местни новини. Взе само стотинка и каза:
— Четете, господине. Може да намерите нещо, което да ви бъде полезно.

Бай Ганьо излезе, размахвайки вестника като знаме, и каза на себе си:
— Ха! Поне евтин беше. Но тоя книжар не ми изглежда прост! Че кой ли знае, може и да има полза от такова нещо…

А книжарят вътре се върна към подреждането на читанките, доволен, че още един човек — макар и с подигравки — е излязъл с книга в ръка.

Рано сутринта мегданът на Пещера беше тих. Само звънът на чанове отдалеч подсказваше, че стадата вече тръгват към планината. Бай Ганьо се приготвяше за път – прибираше куфара си, наместваше обновените обувки и навиваше около врата шарената си кърпа.

Около него се събраха няколко от новите му познати – стопанинът, който го беше приютил, обущарят, книжарят, даже и две моми от хорото. Те му подадоха за из път топла пита и малко сирене, без да поискат нищо в замяна.

— Ей, хора, ама вие май сте чудо! — възкликна Бай Ганьо, като се опитваше да прикрие смущението си с гръмък смях. — Нито един не ме излъга, нито пък ми взе повече от колкото струва. Това пък каква работа е?

Стопанинът отговори спокойно:
— Няма чудо, господине. Ние живеем просто — с труд и честност. Който иска да бъде уважаван, трябва първо да уважава.

Бай Ганьо замълча. Думите му заседнаха в гърлото. Той искаше да изсмее, да се похвали, да намери някакъв остроумен отговор — но не можа. За пръв път остана без готова приказка.

Запали лулата си и тръгна по пътя към Радилово. Когато вече се отдалечаваше, извика високо, сякаш да прикрие собственото си вълнение:
— Ха! Ще ви опиша аз във вестника! Ще стане „Бай Ганьо в Пещера“ – та целият свят да види какви чудновати хора сте!

Хората на мегдана само се усмихнаха. Те знаеха, че Бай Ганьо ще разкаже със своите гръмки думи, но дълбоко в себе си той вече беше разбрал нещо: сред обикновения народ, с неговата честност и простичка доброта, неговите хитрини и самохвалство изглеждат празни.

И докато прахът на пътя поглъщаше фигурата му, Пещера се върна към ежедневния си ритъм – тих труд, песни, и вечната увереност, че доброто се върши не с шум, а с дела.